Злото, което живее в почтения дом

Най-страшното зло не дебне в мрака. Най-страшното зло има дом, деца, почтена работа. Майсторката на хоръра Шърли Джаксън го знае най-добре.

Сборникът „Лотарията и други разкази“, който излиза за пръв път на български под знака на издателство „Кръг“ и в превод на Светлана Комогорова-Комата, съдържа привидно кротки, но пълни с вледеняващо усещане за обикновено човешко зло истории.

Случвало ли ви се е да пристъпите в някой дом и да усетите леден полъх, несъвместим на пръв поглед с уюта на къщата? Всеки дом във всеки разказ на Джаксън е такъв. Обитават го хора, които срещаме по улицата ежедневно, обитаваме го ние, всеки от нас. И мракът ни е съквартирант.

Сборникът завършва с може би най-популярния разказ на Шърли Джаксън, която е наричана „класик на американската литература“ – „Лотарията“ (1948 г.). Издаван многократно, на много езици, екранизиран и интерпретиран, този разказ е най-добрата илюстрация на човшкото поведение, показано в абсурдната му крайност, но съвсем не свръхестествено. Готовността на тълпата да се подчини на ритуала и традицията напук на здравия разум и емпатията е нещо, което хората не са изкоренили в себе си и до днес.

Стивън Кинг разказва за първия си сблъсък с него:

„Прочетох „Лотарията“ в гимназията. Първата ми реакция: шок. Втората: „Как го е направила?“.

Освен този разказ, сборникът съдържа още 24 истории, напълно непознати за българските читатели. Написани през различни години, шедьоври като „Демоничният любим“, „След вас, драги ми Алфонс“, „Цветната градина“, „Седемте вида неяснота“ и „Зъбът“ разкриват майсторството на Джаксън да внушава дълбокия мрак, жестокост и нелечимата самота, които владеят човешкото сърце.

Корицата на българското издание е на Люба Халева.

Предлагаме ви да прочетете разказа „Беседата“, предоставен от изд. „Кръг“.

Беседата

Лекарят изглеждаше компетентен и почтен. Госпожа Арнолд се почувства смътно успокоена от външността му и нервността ù се поуталожи. Знаеше, че е забелязал как трепери ръката ù, когато се бе привел напред да ù запали цигарата, и му се усмихна извинително, но в отговор той я погледна сериозно.

– Май сте разстроена – каза той загрижено.

– Много съм разстроена – потвърди госпожа Арнолд. Опитваше се да говори бавно и интелигентно. – Това е едната причина да дойда при вас вместо при доктор Мърфи… Тоест при нашия редовен лекар.

Докторът се понамръщи.

– Съпругът ми… – продължи госпожа Арнолд. – Не искам той да разбере, че се тревожа, а доктор Мърфи сигурно ще сметне за необходимо да му каже.

Лекарят кимна – но някак неангажирано, забеляза госпожа Арнолд.

– Какъв е според вас проблемът?

Госпожа Арнолд вдиша дълбоко.

– Докторе, по какво си личи дали човек наистина полудява?

Лекарят вдигна поглед.

– Ама че глупаво! – възкликна госпожа Арнолд. – Не възнамерявах да го кажа така. Тъй или иначе, е трудно за обяснение и без да драматизираме.

– Лудостта е по-сложно нещо, отколкото си мислите – отбеляза докторът.

– Знам, че е сложно – отвърна госпожа Арнолд. – Това е единственото нещо, в което действително съм сигурна. Лудостта е едно от нещата, искам да кажа.

– Моля?

– Това ми е проблемът, докторе.

Госпожа Арнолд се отпусна назад, извади ръкавиците си изпод ръчната чанта и внимателно ги постави върху нея. После отново ги пъхна под чантата си.

– Хайде просто да ми разкажете за всичко това – предложи докторът.

Госпожа Арнолд въздъхна и започна:

– Всички други като че ли разбират, а аз не. Вижте. – Тя се приведе напред и започна да жестикулира с ръка, докато говореше. – Не разбирам начина, по който живеят хората. Навремето всичко беше толкова просто. Като малка, живеех в свят, в който живееха и много други хора, и всички те живееха заедно, а нещата си вървяха без нервиране. – Тя погледна към лекаря. Той пак се мръщеше и госпожа Арнолд продължи, като леко повиши глас. – Вижте. Вчера сутринта на път за службата съпругът ми се отбил да си купи вестник. Той винаги си купува „Таймс“ и винаги от един и същ продавач, а вчера продавачът нямал „Таймс“ за мъжа ми и снощи, като се прибра за вечеря, той каза, че рибата била прегоряла, а десертът – прекалено сладък, и цяла вечер седя и си говори сам.

– Можел е да пробва да го купи от друг продавач – каза лекарят. – Много често продавачите на вестници в центъра на града получават вестниците по-късно от тукашните.

– Не – отвърна госпожа Арнолд бавно и отчетливо. – Май е по-добре да започна отначало. Като малка… – Тя изведнъж млъкна. – Вижте, имаше ли такива думи като „психосоматична медицина“? Или „международни картели“? Или „бюрократична централизация“?

– Ами… – смотолеви лекарят.

– Какво означават те? – настоя госпожа Арнолд.

– В период на международна криза – заобяснява внимателно лекарят, – когато например откривате, че културните модели бързо се разпадат…

– Международна криза – повтори госпожа Арнолд. – Модели.

И тя кротко заплака.

– Той каза, че човекът нямал право да не му запази брой от „Таймс“ – извика истерично тя, докато бъркаше из джоба си за кърпичка. – И заговори за социално планиране на местно ниво и за допълнителен данък върху нетен доход, и за геополитически концепции, и за дефлационна инфлация. – Гласът на госпожа Арнолд премина във вопъл. – „Дефлационна инфлация“, така каза наистина!

– Госпожо Арнолд… – Лекарят излезе иззад бюрото. – Това никак няма да е от помощ, ако искаме да се оправим с нещата.

– А какво ще е от помощ? – попита госпожа Арнолд. – Всички ли освен мен съвсем са полудели?

– Госпожо Арнолд! – скастри я строго лекарят. – Искам да се овладеете! В един дезориентиран свят като днешния алиенацията от реалността често…

– Дезориентиран – повтори госпожа Арнолд и се изправи. – Алиенация. Реалност.

И преди лекарят да успее да я спре, тя тръгна към вратата и я отвори.

– Реалност – каза тя и излезе.