Найден Тодоров и Камий Тома

Злото, покосено от собствената си отрова

Съветският съюз не е изчезнал, репресивната машина още работи, разказва Сергей Лебедев в романа „Дебютант” (откъс)

Снимка: Изд. „Кръг“ - Злото, покосено от собствената си отрова

Снимка: Изд. „Кръг“

Представете си съвършеното оръжие – то е невидимо, без звук и вкус, летливо и нетрайно, неоткриваемо. Предназначено е да убива врагове, които също са невидими – не армии на бойното поле, а хора, неудобни за този, който държи оръжието в ръцете си.

Това е историята на Дебютанта – веществото, което сее смърт. То не е съвсем художествена измислица, новинарските емисии бяха пълни със съобщения за прословутия „Новичок“, който отрови семейство Скрипал, принуди самолет да свали отровения Навални, дори за българския предприемач Емилиян Гебрев се говореше, че е жертва на „Новичок“.

Сергей Лебедев, когото българската публика хареса още с появата на дебютния му роман „Предел на забравата“, сега излиза на родния книжен пазар с романа „Дебютант“. В напрегнатия сюжет смъртта пътува през Европа и назад във времето, Дебютанта унищожава личности и тела, убива наред, безпощаден в ръцете на хората, които са го създали и които го използват. Почти библейска е драматичната колизия – веществото убива създателя си като божествено възмездие, чиито корени са далеч в миналото. И невинно е само летливото съдържание на епруветката – защото е безстрастно.

Лебедев изследва дълбините на човешката психика, раждането на злодея и неговото преобразяване в още по-голям злодей в рамките на една античовешка система. Сблъсъкът на злото с наследилото го зло е като експлозия, в която умира цялата идея за човечност.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Експресивната лаконичност на „Дебютант“ е сред основните достойнства на този роман. Повествованието проследява две паралелни сюжетни движения, които се събират на финала в драматична развръзка. Подобно на историята от „Предел на забравата“, миналото определя бъдещето в една история, в която движещата сила е тиранията и системата за свръхконтрол. Съветският съюз не е изчезнал, репресивната машина още работи, това ни разказва Сергей Лебедев насред войната, започната от Русия, по времето на репресиите, с които руската власт се разправя с неудобните и инакомислещите. Този роман, също като веществото, на което е наречен, идва в точното време и на точното място.

Преводът на книгата е на Денис Коробко, който през 2020 г. спечели наградата на Съюза на преводачите за работата си върху „Предел на забравата“.

Предлагаме ви откъс от „Дебютант”, предоставен от издателство „Кръг”.

Калитин, който никога не се бе замислял сериозно за Бог, беше си работил без страх в лабораторията, уредена в осквернените килии на някогашен манастир, в онзи единствен ден почувства онова, което си мислеше, че е Богът на вярващите. Онази тъмна, инертна сила на материята, противостояща на научното познание. Опасяваща се от такива титани като Калитин, открили нова ера в науката, научили се да надникват по-надълбоко от другите учени в същността на нещата – благодарение на срастването, сливането на техническите възможности на масовата индустрия и безграничната власт на плановата държава, способна да концентрира нечувани в историята ресурси за постигане на научната цел, да даде на избран учен не само средства, но и пряка, жестока власт да се добере до тази цел.

Тогава Калитин усещаше объркано, тъпо усещане за пълен крах. Не можеше да отмъсти на онази разрушителна сила, да я превъзмогне. Но как му се искаше да отмъсти поне на помощниците ѝ, на тези безмозъчни инструменти, на боязливите началници, на плашливите генерали с големи пагони, способни само на карикатурен, с треперещи колене, опит за преврат! На най-слепия народ, пожелал си някакъв свободен живот, на глупавите хора, зарязали разумните си места и труд!

Когато не след дълго Калитин избяга, той взе като пътеводител и това спотаено желание за мъст. Но години по-късно стана ясно, че е направил недалновидна грешка.

Беше избързал.

Когато знанията и услугите му бяха отхвърлени и от доскорошните противници, на Калитин му остана само да мечтае за възстановяването на СССР. За него нямаше живот извън лабораторията, а лабораторията, както му се струваше, бе възможна само в Съюза. Желаеше това възраждане със страст, по-голяма от тази на милион убедени комунисти, които през деветдесет и трета се събраха на митинг, където тълпата, опиянена от червения цвят на стотици знамена, стъпка до смърт един милиционер. Той се молеше – с неблагодатните, обречени молитви на атеист – на своя Дебютант, на нестаналото божество на тайното оръжие, призовавайки го на помощ, ако пожелае някога да се яви на света в естество и мощ.

Веднъж, прелиствайки от скука в експреса оставен от случаен спътник вестник, Калитин попадна на голяма статия за войната в Кавказ. Започна да я чете от същото отмъстително любопитство: какви са проблемите им на онези безумци, предатели, отстъпници?

Не познаваше добре географията на своята страна – беше прекарал десетилетия в капсулата на лабораторията. Затова Калитин не разбираше добре за кои места точно иде реч, къде са тези градове и села. Дразнеше го колко чужди са националните топоними, учудваше се от слабостта на някога могъщата армия, неспособна да ги изтрие от картата. Какво пък, щом тази армия не съумя да защити дори сама себе си, щом танковете и бронетранспортьорите ѝ бяха спрени някога в столицата от невъоръжена тълпа – тази армия е заслужила и това унижение – мислеше си Калитин.

Той, разбира се, не вярваше на описанията на чистки, мъчения, филтрационни лагери. Моралът му не ги отхвърляше, не. Но кой би допуснал журналист наистина да види или научи подобно нещо?
Скучно пътуване. Статия на чужд език, в който още имаше тъмни места в речника, непребродени кътчета на граматиката. Мързеше го и четеше по диагонал, пропускаше съпротивляващите се абзаци. И изведнъж сякаш се събуди. Стресна се, зачете се.

Специалният кореспондент явно имаше източници сред бунтовниците. Или лично бе пресичал накъсаната фронтова линия. Пишеше, че наскоро в базата си в бивш пионерски лагер е бил отровен известен полеви командир. Федералните подкупили предател и предали по него отровена броеница – уж древна, благословена светиня. Бунтовниците се кълняха да отмъстят и призоваваха световната общност да обърне внимание на химическия терор.

Калитин първо се ухили. Светиня, отровена броеница! Какво ли не измислят. Направо Шекспир. Цялата история най-вероятно е измислица на журналиста. Пропагандистка партенка.

Но заедно с това си спомни за собствения си експеримент с маймуни от специалния инкубатор. Обитателите му бяха изпращани в зоологически градини за публиката, но и на него – на Калитин, на многочислените му колеги.Веднъж беше отишъл на зоопарк и се опита да види в кривящите се муцуни осъзнаване от каква участ ги е отървал сортиращият – от експеримента с един от първите му препарати, който имаше прекрасна абсорбираща способност, мигновен ефект, но оставяше явна следа в организма, с която не успяваше да се пребори.

Те даваха на маймуните изработени от дърво предмети: лъжици, зарове, гердани, гривни, детски кубчета с буквите от азбуката, парчета перваз – за да определят колко бързо действа попилото в дървесината вещество, кое дърво абсорбира по-добре, каква форма на предмета осигурява максимален по площ контакт с кожата. Калитин си спомни и смръщените в куклени смъртни гримаси муцунки на маймуните. Онзи препарат бе признат за годен и взет на въоръжение.

Нима? Щом се прибра вкъщи, Калитин изчете всичко, което можа да открие за този случай. Всичко съвпадаше. Това беше неговият продукт. Пренебрегната преди, но все пак рожба.

И препаратът бе в правилните ръце. С него явно беше работила спецгрупа. Сигурно го бяха взели от хранилището, за разлика от много други, срокът му на годност не беше ограничен. Ами ако отново са отворили и лабораторията? В бившите килии отново светят лампите и някой друг е седнал на неговото, на Калитин, бюро?

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах