Зловеща среща с необяснимия ужас

Докато миналата седмица се чудехме какво да гледаме, тази ще се чудим какво да не гледаме. През уикенда премиери имат екранизация (втора) по класически роман на Стивън Кинг, оригинална криминална драмедия, европейско арткино и детска анимация. Но отговорът е лесен: можем спокойно да пропуснем детския и европейския филм. Не защото не обичаме европейски и детски филми, а точно напротив. 

Безспорният шампион на зрителския интернес тази седмица е „То“, новата екраниция по едноименната класика от майстора на ужаса – реален и свръхестествен, и на историите за израстването. В тази има и трите елемента. И за тези, които ги мързи да четат по-нататък, казвам веднага – най-очакваният филм на ужасите тази година няма да ви разочарова.

Тази история започва в притъмнял дъждовен следобед на 1988 г. с едно корабче от вестникарска хартия, плаващо в придошлата от пороя канавка. Подир корабчето радостно тича малко момченце с жълт дъждобран – Джорджи. Корабчето е направено от десетгодишния му по-голям брат Уилям, известен на хлапетата от прогимназията в Дери като Бил Пелтека, който лежи вкъщи болен от грип. Бил още не знае, че много дълго няма да види отново брат си – жив.

Същото лято в Дери, щата Мейн (по-страховитата Йокнапатофа – на Кинг) изчезват и други деца. Свръхестествено същество, приемащо различни форми, най-често на клоун, ги отвлича през градската канализация и се храни от страха, който предизвиква. Родителите на Джорджи и други изчезнали деца сякаш се примиряват с това, но Бил и няколко негови приятели започват истинско разследване.

Оказва се, че То се появява в Дери на всеки 27 години, най-често като зловещ клоун. Седмината приятели решават да отърват града си от заплахата на клоуна-убиец. Но освен свръхестественото зло от друг свят, ще трябва да се справят с безразличието на родителите, с една съвсем реална банда по-големи момчета със садистични наклонности, напът да се превърнат също в убийци, както и със собствените си най-големи страхове.

Големият успех на режисьора Андреас Мускети е в точното пресъздаване на атмосферата от романа на Кинг – ужасът се преплита с не по-малко завладяващите първи романтични трепети, трудни семейни отношения, магическата сила на приятелството, неустоимата привлекателност на истинските приключения (от времето преди появата на интернет и виртуалните приключения).

Децата актьори са много убедителни – както невинните, така и насилниците, а клоунът Пениуайз е не просто страшен, но и отблъскващо привлекателен (колкото и абсурдно да звучи). Може би единственият лек упрек е, че най-хорър сцените в подземния екшън са прекалено дълги – но поне са добре направени.

Съчетавайки необяснимия ужас, носталгията по невинността на детството и зловещи реални опасности, „То“ е почти еднакво убедителен и увлекателен във всичките си части. Можем да го възприемаме и като опита на Стивън Кинг да разкаже (по своя си начин) за ужасите на прехода от детството към зрелостта и от невинността към познанието, или за необяснимата от детска гледна точка агресия на възрастните.

Но „То“ не предизвиква особено желание да бъде обмислян и анализиран – достатъчно е човек да се отпусне пред екрана и да се наслаждава на историята. Поне няколко пъти.

„Късметът на Логан“ – главните действащи лица в тази уж проста, но всъщност доста засукана история, са трима роднини-наудачници. Джими (Чанинг Тейтъм) е току-що уволнен миньор, брат му Клайд (Адам Драйвър) е барман, еднорък ветеран от Иракската война, а сестра им Сейди (Райли Киоу) работи като фризьорка.

Никой от семейство Логан не разполага с пари и затова, когато Джими разбира, че бившата му жена, заедно с дъщеря им, ще се мести в друг щат, е принуден да направи нещо. И измисля план, доста дързък и още повече хитър, за обир на касите на легендарното НАСКАР състезание в Северна Каролина. Необходим им е и още един човек – ексцентричният специалист по отваряне на каси Джо Банг (Даниел Крейг), но той се оказва в затвора. Джими има план и за това – как незабележимо да извади Джо от затвора и пак незабележимо да го върне, когато си свърши работата.

Режисьорът Стивън Содърбърг започва да разказва тази история като социална драма, продължава я като heist movie (филм за голям обир) и завършва като криминално разследване в стила на романите на Агата Кристи – накрая излиза Еркюл Поаро и обяснява всичко, което не сме успели да се досетим. „Късметът на Логан“ обаче е най-вече комедия, в която Содърбърг ни вкарва неусетно, докато си мислим, че гледаме нещо друго. Но не е от онези комедии, предизвикващи гръмки залпове от смях – по-скоро е тънък ироничен коментар на криминалното кино, който докарва вътрешна усмивка на самодоволство, че сме го чули.

Има и друг вид хумор, почти неизбежен, когато на екрана се появяват диви американски селяндури – от така наречените „бели боклуци“ (или малко по-различните „червени вратове“). Тук такива са двамата братя на Джо Банг (Джак Куайд и Брайън Глисън) – абсолютно автентични тулупи, в чието присъствие всеки, завършил четвърти клас, може да се почувства като интелектуален титан.

Останалите актьори също трябва да бъдат похвалени – макар и опитен престъпник, Даниел Крейг е толкова далеч от хладнокръвната изисканост на британския агент, колкото чаша мартини (разбъркано, не разклатено) от халба (топла) американска бира. Като военен инвалид и барман, Адам Драйвър е почти толкова спокоен и в хармония, колкото Патерсън от „Патерсън“. Като обирджия е малко по-изнервен. Чанинг Тейтъм и изоставил някъде далеч релефното си тяло на стриптийзьор и се е сдобил с ново, по-едро, отпуснато и подпухнало – точно като на човек, който не ходи на фитнес, изхранва се предимно с хамбургери и пие бира (а не мартини). Ако е постигнал тази трансформация специално за ролята, мога само да му стисна ръката.

„Прекрасните дни в Аранхуес“ започва в чудесен летен ден – мъж и жена, седнали на сянка в красива градина разговарят (така и свършва). В далечината се вижда силуетът на Париж (разстоянието е към 1300 км, но в киното са се случвали и по-чудни неща). Разговорът е за детството, спомените, секса, половете – и в него ясно личат разликите между женската перспектива и мъжкото светоусещане. Например той пита: „Разкажи ми за първата ти нощ с мъж“, а тя отговаря: „Не беше нощ и не беше с мъж“, все едно ѝ е задал някакъв друг въпрос. Догато двамата разговарят, на заден план в къщата един писател в същия момент измисля и записва техните реплики. Или пък те измислят неговата книга?

Вим Вендерс, режисьорът на „Прекрасните дни в Аранхуес“, сподели, че това е първият му филм, който се получил точно така, както си го е представял още в самото начало. Но ако съдим по отзивите, изглежда нито публиката, нито критиката са се впечатлили от това, което си е представял Вендерс.

„Крадци на ядки 2: Луди по природа“ – за този филм могат да се кажат хубави думи. В него има красиви фотореалистични пейзажи, няколко добри смешки и правилно послание – катеричокът Сръдльо и другарите му ще се борят срещу зъл кмет, който иска да разруши дома им и да го превърне в увеселителен парк. Някой може да каже и нещо по-лошо, но аз само ще ви предупредя – филмът е далеч от добрите постижения в компютърната анимация.