Знаеш ли кой беше човекът на ДС в Народния театър? Не, не е Азарян

Знаеш ли кой беше човекът на ДС в Народния театър?

Този въпрос и отговорът му, даден от Стефан Гецов в личния дневник на проф. Васил Стефанов бе отпечатан в книгата „Народният театър като съдба” и публикуван във формата на сериал в „Площад Славейков”. Пасажът предизвика сложни чувства сред хилядите почитатели и ученици на проф. Крикор Азарян и напрежение в родното театрално общество, той разгневи убедените в морала на режисьора, събуди съмнение у преживелите капаните на Държавна сигурност и породи тревога у онези, които паднаха в тях. Основният казус, който бе поставен, е: Нужно ли е да коментираме миналото на една театрална икона и да осъждаме режисьора, ако открием позорни петна в биографията му?

Роднините на Азарян приеха зле появата на епизода, случил се в дома на Стефан Гецов, в спомените на Васил Стефанов. Според тях думите на домакина би могло да бъдат пропуснати в книгата. Би могло да бъдат цензурирани и при публикуването й в „Площад Славейков”. Съмненията около името на Крикор Азарян обаче щяха да останат. Сега, когато близките на Азарян получиха уверение от Комисията по досиетата, че режисьорът се е опазил от Шести отдел, подмятанията вероятно ще бъдат пресечени.

От едно такова подмятане или въпрос, поставен преди 40-ина години, сигурно е тръгнал слухът, че Азарян е човекът на ДС в Народния театър. Как иначе раздираните от терзания арт среди да си обяснят бляскавата му кариера за толкова кратък период, при това във време, когато агентурата е налагала контрол върху всеки опит за летене на сцената. Обществото нямаше как да узнае истината и се съмняваше във всичко и във всеки успял, защото е било почти невъзможно да успееш, без да угодничиш и венцехвалиш властта.

Онези творци, които са се противопоставяли на натиска от ДС, са били пращани в Девета глуха. Леон Даниел и семейството му са имали труден живот, защото режисьорът отказва да стане част от политическата конюнктура и е бил местен като пионка из театрите извън София, по периферията, при това в най-активния си творчески период.
В тази минирана обстановка скокът в професията на Крикор Азарян е направил силно впечатление. След завършването на НАТФИЗ режисьорът се връща в родния Пловдив и започва работа в театъра. Талантът му мигновено е забелязан от публиката. Става сензация на т.нар. Младежка сцена заедно с Илка Зафирова, Тодор Колев, Руси Чанев… Зрителите са поразени от неговата „Уестсайдска история”. По-късно прави изключително въздействащи представления и в Пазарджишкия театър, там открива Радичков, зрители от София се вдигат и отиват да гледат постановките му. Така получава покана от в столичния Театър „Българска армия”, после в Народния, става директор на Сатирата, бил е художествен ръководител на Театър „София”… Властта го ангажира да режисира концерти в НДК – но не само него, а и всички изявени постановчици по онова време…

Азарян при всички случаи е имал проблеми с Държавна сигурност. Какви точно, никога няма да разберем. Ако спомените на Васил Стефанов бяха отпечатани по-рано, режисьорът може би сам щеше да разрие дали е бил изнудван от офицерите на тайните служби. Стефанов вероятно е оставил пасажа с Азарян, защото за него също е било загадка дали твърденията на Гецов са истина или не. Пред „Площад Славейков” бившият директор на Народния театър коментира: „И да е бил човек на ДС, какво от това? Важното е, че Азарян беше голям режисьор”. Стефанов му е посветил десетки страници в своята книга „Пътят на режисурата”.

А какво от това, че Тодор Колев, асистентът на Азарян в НАТФИЗ, беше обявен за човек на ДС? Как и при какви обстоятелства този най-обичан актьор е получил картонче в регистрите на Държавна сигурност, никога няма да научим. Адама не говореше за това. Но нито почитателите му, нито студентите, може би дори и враговете му не вярват Колев да е писал доноси срещу някого. Беше твърде затворен, интровертен, далеч от клюките и шумните актьорски компании.

За да подчини най-талантливите и амбициозните по онова време, ДС си е служела с жесток инструментариум. Срещу творците са били използвани всичките им слабости – техни и на членове от семейсвата им, за да ги принудят да извършват низости. Някои охотно са се съгласявали – от злоба, завист и други пороци, а и защото мръснишките разказчета са били добре заплатени.

Низостта рано или късно получава възмездие. Великият Херберт фон Караян бе наказан за флирта с националсоциалистите по времето на Хитлер. Маестрото дирижира Берлинската филхармония с есесовска униформа, след което никъде извън Германия, Италия и източноевропейските социалистически републики не беше канен да дирижира.

У нас наказаните за низостта да топиш пред Държавна сигурност колегите и приятелите си са изключително малко. На малцина творци бяха разкрити досиетата и доносите. Вадени бяха в определени етапи, когато общественото съзнание трябваше да бъде насъскано в друга посока. Затова катарзис не настъпи. Тук-таме съвестта загриза някого, заради срама друг заболя от рак, трети се прави на умряла лисица, а четвърти така и не излязоха от публичните си роли на раздавачи на морал.

С пасажа за Гецов и Азарян Васил Стефанов поставя въпроса не е ли време да отворим всички досиета, за да научим кой какъв е бил и да започнем на чисто. Защото зад гърбовете на десетки величия продължават да се носят като плащ подозрения за услуги, вършени тайно на социалистическата власт. Това мислене е нанесло тежка травма на обществото ни, което и днес зад всеки успех търси тарикатлък, връзки, роднинства, скрити мръсни пари.

Сега всички, които се съмняват, както и другите, които държат да проверяват каква е истината, могат да бъдат сигурни, че под шлейфа на Азарян не се крие ДС. Успехът си е лично негов.