Зорница Христова: Не сме народ, а отделни хора

Издателят на книгите на „Точица“ пред „Въпросите на Площада“

„Понякога времето върви назад - и тогава не е добре да си в крак с него“, казва издателката Зорница Христова. Снимка: Емил Л. Георгев/Площад Славейков - Зорница Христова: Не сме народ, а отделни хора

„Понякога времето върви назад - и тогава не е добре да си в крак с него“, казва издателката Зорница Христова. Снимка: Емил Л. Георгев/Площад Славейков

Наближава Коледа, но след броени дни се задава и коледата на читателите и издателите – Коледният панаир на книгата (11 – 16 декември). Предстоят дълги разходки по хълмове, долини, каньони и пътечки от книги в огромния търбух на НДК. Някои издателства ще издигнат планини, други ще бъдат като точици. Сега искаме да ви представим какво стои зад една от тези точици, защото си е чиста удивителна.

Издателство „Точица“ съществува от 2010-а под мотото „Мисли, преди да пораснеш“. Доста прибързано е да се каже, че предлага книги за деца – заглавията им стоят на нощните шкафчета и на натрупали бая години в четене хлапета. Тъкмо на тях ще препоръчаме от Панаира да добавят към книжните си кули „Балконът“ на Калина Мухова по едноименното стихотворение на Атанас Далчев, „Орелът, врабецът и капчукът“ – комикс на Анна Цочева за поетическото изкуство и изкуството да отстояваш себе си, и „Умножение без уморение“ с илюстрациите на Миглена Папазова.

„Балконът“ – най-новото заглавие на издателство „Точица“

Другото име на „Точица“ е Зорница Христова, която ни гостува пред „Въпросите на Площада“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

Америка за България

– Всяко изкуство е в крак с времето си. Ако някой реши да прави пещерни рисунки тук и сега, то значи има сегашна потребност от тях. Искейписткото, провинциално изкуство може да бъде в крак с искейписткото, провинциално време. А понякога времето върви и назад – и тогава не е добре да си в крак с него.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Да, разбира се, при това немалко. В областта, от която се интересувам, книжната илюстрация, има все повече интерес от откупки на права и пр. Аз и не работя с илюстратори, които смятам за добри само „колкото за нас“. По-интересни са ми хората, които не се равняват по дадено място и време, а са заети да правят максимално добре това, което смятат за важно. Ето, примерно, Кирил Златков е такъв, не че ми е приятел.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци? А кои са недооценените?

Кирил Маричков

– Да си влиятелен значи да влияеш на хората (старомодна съм и ще допълня – за добро). Боя се, че това почти не се случва – не и масово. Ще цитирам Дилън Томас в превод на проф. Шурбанов:

„От толкова години слушам думи/ би трябвало да се променя нещо“.

Иначе хора, които преследват влиянието като самоцел – много. Някои ще се обидят да ги наречеш „инфлуенсъри“, други ще си го сложат в CV-то.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Не знам за лобитата, виждам по-директна връзка с възможностите за инвестиране в реклама, в големи тиражи (които водят до ниска цена), с обема на годишната продукция (и нейното значение за разпространителите). С играта по течението също – то е видимо какво се търси, миналата година на издателски уъркшоп четири групи от представители на различни издателства трябваше да посочат най-ясната обществена тенденция в момента и да формулират продукт спрямо нея. Нямаше колебания коя е.
Ама после, като погледнеш какво си писал и те хване срам – каква полза, че е взело награда, че се е продало в голям тираж, че е превеждано и издавано в чужбина?

Иначе да, всички се познават, понякога тези, които споделят общи вкусове, общуват помежду си. Това не значи, че като кажа, че Иглика Василева примерно е страхотен преводач, това непременно е по приятелска линия.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Коледният ми подарък е билет за втори балкон за спектакъла на Баришников. Интересно ми е какъв ще е третият филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов след „Урок” и „Слава”. И какво ще видя на панаира на детската книга в Болоня.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Краят на „Култура“ и раждането на „К.“. Много харесах изложбата на Александър Добринов в Софийска градска галерия, беше ми интересен спектакълът на Димитрис Папайоану, макар да беше малко по-различен от очакванията ми.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Честта ме задължава да посоча тези, с които работя.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Всеки може да нарече несъгласните с него „заспали“. Не харесвам метафората. Иначе хора, които се опитват да носят смисъл и разум, има.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– То е малко обидно да те нарекат класик приживе. Все едно си комформна, консенсусна фигура. Пробвайте да отидете в Лещен, да речем, и да го кажете на Борис Христов. Или на Боян Папазов.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Безобразие е талантливи възрастни творци да тънат в мизерия. Както, впрочем, и останалите възрастни хора. Обичайно тези, които успяват да институционализират статута си на класици, са удобните на властта.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Ето, това е разковничето, нали? Да доказваш приноса си, за да вземеш едни пари… това е обидно. Освен това всяка възможна формула се базира на някакви външни критерии – преводи в чужбина ли ще са, обществена популярност ли ще е… По тази логика Дебелянов, например, никакъв класик не би бил.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Битка в изкуството, уви, няма. Нито със средствата на изкуството, нито за неговите цели.

Има, очевидни за всички, персонални нападки и борби за институционално признание. Има скандали около награди, скандали около годишнини, обикновена завист за продажби и т.н. Това са, прощавайте, други неща.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Някои страдат от предразсъдъците си, а други си ги харесват. Както при останалите хора, нали?

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– А кои теми са пренебрегвани от съвременната българска публика? Продукцията ни не е малка, нито еднородна. Много лесно е обаче да открием за какво не искаме да четем, за какво не искаме да знаем. Това са главно темите, които не ни представят в добра светлина.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Избягват да звучат злободневно.

Политическите романи у нас са по-скоро исторически. Аз ще ви говоря за миналото, а вие се сещайте, че сега си е същото. Вижте колко много се обръща литературата към историята напоследък – преди не беше така. Но ефектът е колкото от „Фашизмът” на Желю Желев – малко иносказателно се получава. За директен, журналистически роман не се сещам. Политиката присъства предимно в сатирата. И то доста добре.
Иначе социално изкуство има, но ефектът му е социално ограничен. „Слава“ е страхотен филм с главен герой селски железничар. Дали го гледат железничарите? Защо не?

– Съществува ли травма в българската култура?

– Принципно травма преживява човекът, а не културата.

Иначе травматичните събития обикновено са свързани със страха, унижението и вината, които са взаимно свързани – унизително е да се поддадеш на страха, вината е страх от възмездие, но и вид вътрешно насилие, унижението е страх, че се превръщаш в нещо по-малко от мярата си за човек.

В историята на българската култура има откровено насилие, писатели в концлагерите и затворите, а и пратени на оня свят. Има десетилетен страх. Не говоря само за творците, а и за публиката – страхът да чуеш, не само страхът да кажеш. Има чувство на вина от това недопосмяване, дори и задочна – „не зная как бих реагирал”. Прощаваме си, един вид, в аванс.

Запитайте се сами: От какво ни е страх сега? Кои мнения срещат публичен линч? Кои произведения на изкуството бяха публично смлени през последните години? Защо? Кога училищното образование предизвиква скандал? Ето това са травмите, които си нанасяме в момента.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Защото е последна грижа на обществото. Уви, обществото и само на себе си е последна грижа.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– Не сме народ, а отделни хора. И лично отговаряме за действията си.


Още интервюта от „Въпросите на Площада“

ДС