Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Селфи с Левски

„Годениците на Левски“ от Светослава Рудолф не е исторически труд, а щрих в образа на Апостола

Снимка: Площад Славейков - Селфи с Левски

Снимка: Площад Славейков

През последните години образът на Апостола на свободата Васил Левски все повече излиза от парадигмата за човека герой, положил основите на нашето Освобождение, и се приближава до образите на светците – далечни, безплътни и лишени от земни страсти и въжделения. Забравяме, че Левски е бил човек като нас, подвластен на своите слабости и инстинкти. Млад, здрав, жизнен мъж, отдаден на родината, но и изживяващ младостта си с всички нейни копнения и страсти. Така че идеята за присъствието на жени в живота му не е кощунствена. Надали се е лишавал от естествената за възрастта му тръпка на любовта – и едва ли е загинал девствен на 36 години. Христовият ореол не му подхожда, лишава го от пълнокръвието на устремения към свободата бунтар. Трябва да приемем, че е имал и човешки черти.

Затова новината за излизането на книгата „Годениците на Васил Левски“ от Светослава Рудолф не ме възмути. И преди са били публикувани немалко изследвания за жените в живота на Апостола, елегантно дистанцирани от жълтеникавите клюки и еснафското ровене в интимните въпроси. Достоверно е дори маркетинговото послание на издателството, че е имало жени, готови да жертват децата си заради Левски – но не поради романтична любов, а защото са вярвали в светостта на делото му. Тези жени са включвали децата си в конспирацията, изпращали са ги да вършат комитетски дела с пълното съзнание, че рискуват живота им. Дяконът успява да запали цял един народ с копнеж по свободата.

Въпросът е как цялата тази логична и достъпна информация се вмества в контекста на книгата.

През 70-е години на миналия век англичанката Мерсия Макдермот пише едно от най-забележителните изследвания, посветени на Апостола. Наскоро издателство „Труд“ преиздаде тази книга, позната на всеки ученик от соца. Съвсем в духа на тоталитарната пропаганда, въпреки пълнотата на изследването, Левски е представен като икона, неподлежаща на обмисляне с човешки мерки.

В спомените на Захарий Стоянов е същото – Левски е идол без слабости, очертан еднопланово, образ, подчинен на една цел – да консолидира общественото съзнание и да се превърне в идеал.

Този подход е обясним – той е свързан с необходимостите на историческите периоди, в които се появяват тези книги.

През 1984 г. Любомир Дойчев пише и публикува книгата си „Сподвижнички на Апостола“. Това е може би най-детайлното изследване за присъствието на жените в живота на Левски, като се започне от майка му и се стигне до всички помощнички, дори случайни, на грандиозното му родолюбиво дело. Изследването на Дойчев е подробно, добре документирано, научно дистанцирано. Фокусът е върху детайлите, а не върху някаква сензация. И отново е подходящо за историческия контекст – в този период Левски трябва да бъде съживен в съзнанието на хората, да придобие плът отново.

Затова книгата на Светослава Рудолф може да бъде разглеждана и като илюстрация на нашето време днес, превзето от бързи новини, незадълбочени сензации и ровичкане в плиткото.

Първото, което прави впечатление в това издание, е безкритичността към източниците. Наред с оригиналната документация, съхранена в Държавния архив и Националната библиотека, Рудолф без колебание се позовава на спорни публикации в медии като „Десант“ и „България днес“. Събраната информация е тълкувана еднозначно, само през фокуса на вече зададената теза – че Левски е имал сърдечни връзки, които са стигнали почти до брак. Подход изцяло в стила и принципите на днешната „разследваща“ журналистика, която приспособява доказателствата към тезата.

Никой от предходните изследователи на живота на Левски не си е позволявал да вмъкне себе си в публикациите си. Присъствието на Рудолф в тази книга е декларирано буквално – тя разказва с апломб за личните си открития и успехи в „разследването“, намеквайки на читателя, че „откритията“ ѝ би трябвало да събудят възхищение у него. Авторката се вмъква в разказа, като нарушава целостта и безпристрастността му.

Езикът на документалната книга също е елементарен:

„Левски има голям успех сред монахините. Самият той е приел монашеството – те са от една кръвна група“.

Дори да оставим настрана флуидното „успех сред монахините“, което е едновременно клюкарски намек и слаба формулировка на мисълта, фриволността на вметнатите сравнения не просто дразни, а изкарва извън атмосферата, която читателят очаква.

Същото се появява и на други места, дразнещо и неподходящо в наратива:

„Така по свой начин Евдокия следва повелята на Конфуций: „Не кълни тъмнината, а запали своята свещичка!“.

Илюстративният материал е интересен, но и доста произволен. Това също е в съзвучие с журналистическия подход на авторката. Снимка, озаглавена „Румънска девойка в носия“, която няма никакво пряко отношение към Левски, съжителства с архивни кадри на истински хора, докоснали се до Апостола.

Усещането ми, след като завърших книгата, беше, че Рудолф се е опитала да се извиси до Захарий Стоянов, влизайки в директен спор с него. Заявила е раздразнението си от труда на един забележителен летописец, като към колега, който не си е свършил работата. Подходът на двамата в описанието на Апостола не е особено различен и е предизвикан – както вече споменах – от контекста на времето, в което живеят. Обективността и дистанцията са им убегнали в стремежа да подчинят историята на предварително зададена теза и внушение. И все пак Захарий Стоянов е по-близо във времето до Апостола, а и притежава таланта на летописец.

Трябва да се отчете колко много усилия е положила Рудолф в търсене на доказателства за тезата си. В книгата присъства информация, която читателят не би могъл да открие сам, нито да систематизира така, както е направила авторката. Видима е чисто човешката логика в доста от тълкуванията на фактите. Те са анализирани през призмата на съвременен човек, с подхода на журналист, който познава слабостите на хората.

„Годениците на Левски“ не е сериозен исторически труд, а щрих в образа на Апостола – леко крив, малко неумел и много дилетантски (историческото изследване е работа за експерти). Но ако се приема като любопитна вметка в общото ни познание за Васил Иванов Кунчев, може да мине като интересно четиво, подходящо за масовата преса.

Тази книга е очерк, не исторически труд, и би трябвало да бъде възприемана като журналистически материал с демонстративно присъствие на неговия автор – обичайно за публицистиката.

Бих препоръчала читателят да се абстрахира от идеята за безспорност на защитаваната теза и да погледне документите, които Рудолф е открила. Те имат своята стойност и са важни за разбирането на Левски като човек и герой.

Bookshop 728×90