Емоционален роман

Четох „Аз още броя дните“ със свито сърце. Онлайн и тв славата на автора, плюс всички ранни отзиви твърдяха, че ще имам работа с шедьовър. Това добре. Обичаме шедьоври. Моят личен проблем е, че съм живяла известно време в Сараево, не съм била обикновен турист и посетител. Поради което не съм „табула раза“. Нито за историята, нито за мястото, нито за хората и живота след войната. Казвам след войната, защото там никой не обича да говори за нея. Опитват се да я изтрият от съзнанието си, сякаш. 

Поради което след журналистите, политиците и документалистите е дошло времето на писателите (и филмаджиите) да я вградят в колективната памет. Така че Бърдаров се е нагърбил с една де факто световна задача.

Книгата му се чете на един дъх, за няколко часа. Хваща те, разстройва, разплаква. В литературен смисъл Бърдаров е най-добър в сигурната си територия – там, където описва собствените си емоции, преживявания, където медът е лют, а ракията сладка.

Великолепно му се получава възловият образ на преводача Зоран (и неговата измряла компания), може би това са най-човешките, потресаващи и „пипнати“ епизоди. Изплел е паяжина от случки, а личните им истории и драми имат смайваща емоционална градация.

Не мога да кажа същото обаче за главните образи, които уж са трегерите на романа. За сараевската Жулиета Айда постоянно ни се казва каква е – много повече, отколкото ни се показва. Първичен авторски грях.

А за любимия й Давор има толкова много отворени въпросителни, които някой е трябвало да постави (на автора пътьом) все пак. Има поне няколко епизода, в които Давор се връща отвратен, разтреперан от това, което е направил в черноборсаджийските си набези. Какво всъщност? Едва е маркирано и то пак ни го казват, а не показват. Как се променя душата му? Нали е най-доброто „лошо момче“, което помага на всички. Плаши ли се от себе си и деградацията си? Какви нюанси придобива връзката му с Айда? Освен да ядат, той да носи пари, тя да пазарува и готви, какво става между тях наистина? Защо спират да правят любов? Нима по време на война това не е последното човешко убежище за нормалност и топлина? Колко схематични са и двете им двойки родители, дори не ми се говори.

Страшно ме подразниха някои дребни, но важни детайли. Вече се повдигна въпросът, че култовата песен, изпята от Неда Украден за Сараево не е отпреди войната. Тя е писана в самото Сараево по време на обсадата. Ок. Приемаме, че е авторска интерпртация на епохата. Обаче още от първа страница поне на три места като лайтмотив се повтаря протяжния стих от същата песен Sarajevo, Sarajevo, gdije je moja raja, gdije je moja raja, който по силата на малкото съпротивление е преведен като „Къде е моят рай?“. Аха, търсим изгубения рай.

Ако някой пише книга по изключително ясен етнически и национален казус, трябва да си даде труда да внимава с езика му, хеле пък ако става дума за послание. Gdije je moja raja е ясен израз, бошнячки идиом. Турцизъм. Означава „къде ми е раята“, т.е. „къде са ми хората?“, т.е. „къде ми е народът?“. Смесеният, всякакъв народ там. Има огромна разлика с рай. Нали?

Освен проблемите с песента на Украден и дали може да е автентична част от историята, в книгата има още доста тъмни петна. Каза се за странната им абитурентска, на която младите са на 20. Пак приемаме, че няма значение. На поне на десет места обаче се повтаря, че Айда и Давор се задушават от две години в доброволния си затвор под обсадата. В същото време първата стрелба и жертви започват на 6 април 1992-а, когато Айда ги вижда лично. Описано е. Двамата млади са застреляни на моста на 19 май 1993 г. И сами може да смятате, нали?

NB: това не е дребнаво заяждане. Задушаващите две години се повтарят многократно, като мантра, те са важен елемент от конструкцията и логиката. Те трябва да обяснят защо младите тръгват по пътя към смъртта (при условие, че родителите им приемат връзката им, не ги тероризират, а дори и не гладуват, защото Давор се занимава с черноборсаджийство).

И тъй като Бърдаров не се е придържал към документалната истина, историята (на двойката) в романа е някак си по-плоска от действителността. В живота Бошко и Адмира искат да напуснат Сараево, защото той в известен смисъл е предаден. Най-близкият му приятел-сърбин, който като него е и част от защитниците на квартал Кошево, преминава на другата страна. Т.е. отива в Сърбия тайно, по време на сватбено тържество. Бошко остава изложен на атаки от „колегите“ и приятелите в Босна, търсят го и от полицията. Нещо повече, размишлява дали пък сърбите няма да го принудят силом и него да се присъедини към „отсрещната страна“, която обстрелва всеки ден. (Предполагам, че на автора историята на младите му се е видяла изчерпана от изобилната документалистика и затова е наблегнал на Зоран, преводачът с двойна роля.) Уж Айда купува храна с някой динар, който Давор осигурява мъчително, пък той чак и надипля 10 000 марки в чорап, за да плати за бягството им. Какви ли неща прави наистина, за да стигне до такива пари?! Тя повръща от стрес, но е изрична, че не е бременна, докато Давор казва на каналджията, че тръгват да бягат от обсадата, защото е. Възможно е той да лъже черноборсаджийския бос, за да им осигури платения коридор, но всичкото това остана да ми звъни във въздуха.

Стана ми мъчно, че има много характерни за сараевската обсада неща, които не са „видени“. Чужденецът-посетител не ги е усетил. За да могат да излязат и пресекат улиците по време на обсадата, сарайлии опъвали през улиците гигантски „простори“. Навързват всички чаршафи, килими, платна, бризенти, които могат да намерят, и ги опъват напряко на улиците долу в центъра, които водят към реката – като гигантско пране, за да закриват „гледката“ за снайперистите. Това им позволява да излизат от домовете си, особено в центъра.

Тези, които се осмеляват да го правят, са ми разказвали за ритуала си. Ако не могат да се къпят, непременно обличат най-чистото бельо, защото знаят, че може да свършат в ръцете на чужд човек, живи или мъртви. А и друго – там никой не е ходел, хеле пък да обикаля около блока си. Тичали си като кошути, постоянно, и най-немощните, тичали са, уж за да побягнат на куршумите. И въпреки ужаса, операта прави концерти в мазетата на католическата катедрала, за да запази психическото здраве на хората. И католици, и мюсюлмани, ходят в катедралата да слушат Вивалди. Централният стадион става гробище. Няма друга свободна територия в обсадения град. На терена заравят хилядите жертви. Най-жестокият стадион на Балканите! Същото е в кварталните градинки. Не оставя педя без гроб.

Най-силното в книгата са фикшън интервютата. Те ти изваждат душата. Не можеш да дишаш. Аз се разплаках. Бях потресена и възхитена от автора. Ако са напълно фикшън, де.

Интервютата носят огромна емоционална информация за българския читател, който преживя в щастливо неведение кланицата, която бушуваше току до границата му. От чудовищните престъпления по време на войната в бивша Югославия, на нас ни остана само споменът, че дадохме въздушното си пространство на НАТО срещу православни братя. За останалото много не се интересувахме.

В този смисъл, този роман ще има образователно значение за читателите си. Но се съмнявам да бъде успешен в региона, който е описвал. Сложна задача е чуждестранен автор да разкаже оригинално и завладяващо история за „чужд“ свят и живот, особено ако не е имал житейската възможност да ги опознае и разбере добре.

Самият автор се занимава в цялата си книга със съмнението може ли той наистина да разбере и опише, да „обясни“ конфликта. Аз имам ясен отговор на този негов въпрос. Книгата му се е получила. На емоционално ниво.

P.S. На заинтригуваните да получат някакъв отговор на въпроса „Кой запали тази война? Кой спечели от нея?“ (както обещава жилетката на книгата) препоръчвам да видят поне един автентичен филм, истински шедьовър по темата: Grbavica, на босанката Jasmila Žbanic.

А които искат да гледат хърватски (за войната и при тях, не за Сараево) – препоръчвам Kako je počeo rat na mom otoku“ и „Nije kraj.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“