Андрей Кончаловски: Путин е най-големият европеец в Русия

– Ето ви очевиден нагледен пример: заради цензура преди година забраниха спектакъла „Танхойзер“ на Кулябин.

– Какво е основното в операта? Музиката. Режисурата е второстепенна. В операта режисьорът е слуга на композитора, диригента и солиста. Културният режисьор няма право да изопачава сюжета. Това се нарича „себеизразяване за сметка на гения“. Напишете своя опера, намерете съвременен композитор, който да напише, и правете каквото искате. Но да преиначаваш Вагнер, според мен е кощунство. А на това талантливо момче нещата му се подредиха прекрасно! Сега поставя спектакли в Болшой театър. И това е цензура? Много е стар този трик: да направиш скандал, за да станеш известен. Тук няма нищо ново.

– Кулябин сега поставя вашия любим Чехов в Театъра на нациите.

– Е, може би този път ще му се получи най-сетне, ако не започне отново да се самодоказва за сметка на автора.

Обективната история е огромна илюзия

– Или не го затрупат отново с доноси. Тази страст към доносничество също ли е част от сложния архаичен манталитет на руските хора?

– Ако зрителите се възмущават, какво доносничество е това? Просто няма къде да отидат, за да изразят своето възмущение. А ако спектакълът се създава, за да предизвика възмущение, то художникът е постигнал целта си.

Според мен проблемът е съвсем другаде: за съжаление у нас културата – в широкия смисъл на това понятие – приключи, нямаме режисьори. Ако, разбира се, хората са наясно какво е режисура? Това е изобилие от художествени асоциации, колосална културна база, без това няма нищо, всичко останало е еднодневка.

Така че при сегашните наши млади режисьори е пълно с еднодневки, а художествените асоциации са нула. В това е бедата, а не в някаква си там цензура. Става дума за подмяна на понятия. Както и модерните напоследък обвинения в пренаписване на историята, спестяване на истината…

За последните 20 години се изписа толкова много за така наречената истина, която, оказва се, не е истина! И знаете ли защо? Защото историята е много субективна. И не бива да се казва: видите ли, по времето на разобличаването на миналото се пишеше само истината, а сега само лъжат. Не. Работата е там, че истината въобще не може да тържествува в историята, защото историята винаги се тълкува според това кой я тълкува. А обективната история е огромна илюзия. Поредната. Така е, живеем с илюзии.

– Обаче никой не се съмнява, че Хитлер е кървав престъпник. Никой не се съмнява в престъпленията на нацизма. Чисто аритметически Сталин е убил същия брой хора – при това свои.

– Да.

– Но сега този въпрос отново се оказва спорен в нашата история.

– Ами вземете за пример един китайски император от XIII век, чийто мавзолей китайците посещават, който е убил 400 000 души за две седмици. На въпроса: „Как така, та той е убиец?“, те отговарят: „Да, убиец е, но е част от нашата история. Затова ходим на гроба му“.

Спомням си, един от нашите певци беше казал: „За мен историята започна през 1993 година“. Това, разбира се, е забележително, само че е много смешно. Историята никога не започва – тя живее у нас през цялото време, но е част от субективното виждане. Никой не може да претендира за обективност. Естествено, разбираемо е, че когато тиранин убива хора, това определено е кървава катастрофа. И разбира се – Хитлер е безумец, но не забравяйте, че за него гласува по-голямата част от Германия.

– Защо нацизмът и Хитлер като идеология са забранени в целия свят, а сталинизмът и Сталин процъфтяват в нашата страна?

– Вие искате това да бъде забранено?

– Искам разбирането за престъпленията на сталинизма и Сталин да бъдат част от държавната идеология.

– Значи вие също сте за цензурата – само че за тази, която устройва вашата гледна точка. Може би проблемът е, че сега се появява поколение от хора, които не знаят какъв всъщност е бил Сталин. Но това са неграмотни хора.

– Напълно грамотни са. Казват, че Сталин може и да е убивал, но при него е заработила промишлеността, била е проведена индустриализация, спечелили сме войната.

– Но това също са исторически факти. Това, което казвате, само потвърждава факта, че цензурата е необходима. Има цензура – има правила. В това число и ограничаващи идеологическата пропаганда. Разбирате ли, имам предвид истинска, естествена цензура; такава, каквато съществува в целия свят. Има я в Америка, в Европа, във Ватикана. Мисля, че Андре Жид е казал: „Когато изкуството изгуби своята цялостност, то се превръща в подслон за химери“. Така е и с идеологията. Въобще на нас са ни необходими отделните звена във веригата. В никакъв случай не бива да ги губим.

„Рай“ е вторият филм в новата ми биография

– Бих искала да се върна към „Рай“. Там на финала една фраза за това, че „ние сме руснаци, Бог е с нас“, се произнася, неоставяйки никакво съмнение: видите ли, така е, научно е доказано. Наистина ли считате, че това би могла да бъде наша национална идея вътре в страната и да го кажем така – наша рекламна кампания на Запад?

– Във филма такава директна фраза няма. Героинята говори като цяло за природата на човешката саможертва, това е същността на нейния живот. Целият ми опит с този филм е нов за мен. Длъжен съм да ви кажа, че моята нова биография като режисьор започна с предишния ми филм, с „Пощальонът Трапицин“. „Рай“ е вторият филм в биографията ми, където разбирам по нов начин ролята си на кинематографист или творец.

– По друг начин… Как така?

– Опитвам се да разбера законите на киното, които не са открити. Тази илюзия, че знаем как се прави кино. Подобни търсения е имало при сюрреалистите, при Бунюел в периода между 1920 – 1930 г. Само че след това Бунюел става много задълбочен и престава да търси други представи освен своите собствени. Така и аз, преди да умра, се опитвам да се ориентирам в този нов език на киното.

– Искате да кажете, че преди не сте били наясно с всичките тези неща? Не сте искали или не сте разбирали какво се случва?

– На твореца му е позволено всичко. В този смисъл аз съм щастлив човек, защото ми провървя да мога да уча: музика, живопис; да разчитам кодовете на културни европейски категории; да разграничавам нещата. Все неща, които трябва да знам, след като съм решил да правя филми.

Това ме отличава от младото поколение, чиито стимули са единствено да се „отчете”. Всичко отива в интернет, там сега са отговорите на всички въпроси. Това е лошо, защото лишава човешкия мозък от метода на дедукцията.

– Самият вие имате страница във Фейсбук, която обновявате достатъчно активно, аз например с огромно удоволствие я чета.

– Имам, да. Но там публикувам главно разкази за живописта, културата, историята. Старая се да бъде интересно. Но посетителите на страницата ми по правило са от любимото ми поколение твърде любознателни хора около 50-годишна възраст.

Но ние се отвлякохме, бих искал да завърша: отказвайки се от това, което правех преди, започнах да се отнасям по друг начин към кинематографията като изкуство на звука и образа. Изведнъж разбрах, че звукът и образът са достатъчни съставни части за изграждането на едно хармонично цяло, разбирате ли? Само звукът и образът. Без излишества.

– Монолозите, върху които е построен „Рай“, са монолози на хора, които за няколко секунди са се задържали между света на живите и този на мъртвите. Тъничка нишка, която малцина биха успели да покажат без пошлост. Това – от една страна. От друга страна е много трудно да си представи човек гранично състояние на хора, намиращи се между два свята, без да е имал личен опит. Историята на вашата дъщеря Маша, която вече няколко пъти се намира между живота и смъртта вследствие на автомобилна катастрофа, промени ли ви?

– Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Не мога да кажа: „Това напълно ме преобърна, направи ме друг“. Но и не мога да не го кажа.

Живея с болката като на война

– Невъзможно ми е да си представя как се живее с такава болка. Вие как оцелявате?

– Знаете ли, това е война. Е, как се живее по време на война? Оживяват. И се усмихват, и пият вино, и танцуват под звуците на акордеона край огъня. Но това не отменя войната. Ето така живеем. Правим планове, надяваме се. Да, винаги имаме някакви надежди и те се променят. Това е нормално. Това е част от живота. Трябва да се живее. Трябва да се градят планове. Трябва да се търси смисъл в личния живот.

– В театър „Моссъвет“ завършихте трилогията на Чехов, която планирахте. Появиха се слухове, че ще оглавите този театър. Има ли такава вероятност?

– Не мисля. Аз изобщо не съм ръководител. Но, разбира се, имам планове, свързани с театъра. Бих искал сега да направя трилогия по Шекспир: комедия, трагедия, фантазия. Ще видим как ще се получи. Но би бил красив завършек: Чехов, Шекспир – това е достатъчно. Също така – античните автори. Това е необходимо, за да разберем колко нищожни сме пред лицето на тези гиганти. Аз обичам такива усещания. Те някак ми позволяват да се доближа до разбирането за мащаба на вечността.

Преводът на интервюто от руски език е на Елена Дюлгерова, „Гласове“. Заглавието и уводът са на „Площад Славейков“.