Адвокат на театъра в „Като две капки вода“

Жалко, че Иван Юруков си махна брадата на интелигентен мъжкар, за да изиграе Моцарт в неотдавнашната премиера на Бойко Илиев „Амадеус“ по текста на Питър Шафър в Нов театър НДК. Не може мъжът-дете Моцарт да е с брада ала Джордж Клуни. Юруков успешно лавира между порасналия композитор, смазан от враждебността на реалиите, и разглезения и все още инфантилен гений, комуто е по-лесно да живее в илюзиите на безотговорното дете и да се крие зад повърхностни детински игрички, въодушевяващи майчинското у жените.

Представлението обаче не привлече интерес до претъпкан салон, както няколко дни по-късно, когато Юруков излезе на същата сцена в монолога си „Пилето, което казва ку“. Наблюдавах зрителите, между които тийнейджърки и млади жени, влизащи на цели компании, доказвайки, че имат антени за красивите актьори във впечатляващи роли. С „Пилето, което казва ку“ Иван Юруков подсилва отбора на самотните актьори с монологични изпълнения, режисирайки сам себе си.

Често пъти артистите, мъже и жени, попадат в звезден период и впечатляват с поредица от качествено направени роли. Може щастие и задоволство в личния живот да е причината, може късметът им да подбере подходящи роли. А може и планетите в зодиакалния знак да се подредят в конфигурация на шанса. Иван Юруков очевидно се намира в такъв период. Филмът „Дъвка за балончета“ и спектакълът „Лисичета“ в Народния театър излязоха по едно и също време, за да насочат към него обществения интерес.

Иван Юруков и Теодора Духовникова в кадър от „Дъвка за балончета“

Двамата са двойка и в спектакъла „Лисичета“, Народен театър

Вижте още: ТЕАТЪР СРЕЩУ НЕ-ТЕАТЪР В НАРОДНИЯ

Някои анализатори упрекват филма, че не надскача театралността в общуването между героите на Духовникова и Юруков. Няма лошо, според мен, от театралната камерност сред несекващата вълна от войводи, хайдути, офицери, оръдейни и пушечни гърмежи. „Дъвка за балончета“ разкрива неагресивния характер на персонажа на Юруков, някаква форма на мъдра безинициативност заради прозрения и ментални постройки, които могат да го превърнат в жертва (както става в „Лисичета“). А може и да го оставят да живее без събития, като наблюдател. Да, времето и емоциите изтичат покрай него, но този човек ще се чувства цялостен, когато мълчи в себевторачване и понася стоически ударите на промените около него (както е в „Пилето, което казва ку“).

Персонажът в „Пилето, което казва ку“ напомня на самотните герои на Хайтов от „Диви разкази“ – пазач на някакви огромни тайнствени халета, бивши военни складове, сега изоставени в района на гара, през която от години не минава никакъв влак. Никой и нищо не нарушава спокойствието на пазача, освен птицата, която издава остър крясък и го предизвиква да завърже кратък коментар. Но в останалото безкрайно време човекът разправя за срещите си с различни хора – и понеже е интроверт, наивно добър и „истински“, както го описва жена му – това, което вижда и от което се впечатлява, не е вчесано и изгладено от съображения, зависими социални контакти и проекти за бъдещето.

Подобно на персонажите от абсурдната драма, пазачът хвърля късовете спомени за тези срещи от гледната точка на съзнание, което е табула раза с характерния за децата спонтанен и центробежен наратив. Но срещите, без да са маркирани с акценти, засягат актуални явления в днешното социално битие на българина. Актьорът не търси оценъчен ефект от разказа си и не споделя, за да предизвика полемика или поне да уталожи емоции, за които след представлението зрителят да си спомня и доразчепка.

Най-любопитното е, че Юруков лицедейства и се превъплъщава в портретите на хората от разказите. Прави го с характерните гримаси, находчив, лаконичен, достоен за възхищение. Той става селския дядо, който като Плюшкин събира всякакви предмети и сечива, трупайки ненужните вехтории с класическото усърдие на колекционер без капка алчност. Той се превръща в офицера, наблюдаващ охраната на складовете, човек с униформена душа, ревнив следач на церемониалите, комичен в усилието да показва високо достойнство.

Актьорът в „Пилето, което казва ку“

Пазачът дори се вживява в образа на жена си, красавица, която отмъкнал от останалия свят, без да проумее защо е избрала него. „Защото си истински!“, му повтаря тя, докато той мълчи. Мрази думите, защото те променят смисъла си в различно време и пространство, казани от различни хора и дори с различен акцент. Откъде да знае той, че жената може да цени днес едни истински неща, но утре може да оцени други истински неща. Не е подготвен да знае, че еднообразието изморява жените. И накрая тя бяга с друг мъж, който умеел да говори, изоставяйки го ужасно самотен на гарата, където никога не спира влак.

Иван Юруков оставя слаба светлина в тунела – докато пазачът проумява сащисан откритието, че складовете са напълно пусти и той от много години е пазил нищото, чува се характерният шум и със скърцане и пуфтене на гарата спира влак. Тук авторът Александър Урумов оплита конците. Вярно, че в живота на човека на Юруков няма събития и някаква логика оправдава неочаквания безсъбитиен край, сякаш авторът нищо подходящо не е успял да измисли. Да пристигне влак там, където не е минавал от много години, е екзотично и има стойност на белетристична находка. Но за героя на Иван Юруков липсата на театрален завършек изглежда като немотивирана пропаст, в която пропада след като е вървял през цялото представление. Сякаш авторът се отървава от него.

Следващото приключение на Иван Юруков е участието му в шоуто „Като две капки вода“. Той ще докаже дарбата си да се преправя и ще осигури на театъра допълнителна публика от тийнейджърки и млади жени. С подобна магия Калин Врачански спечели шоуто през 2016-а. И докато показва актьорската си природа пред масовата публика на малкия екран, Юруков получи ценно признание: от своята гилдия – с номинацията „Икар 2018“ за водеща мъжка роля в „Лисичета“.