Рапърът Жлъч: Криско зад Мая Манолова?! На кого му пука – на децата?

Тежки златни ланци, смъкнати до коленете дънки и раздърпани тениски – рап изпълнителят Жлъч е оставил това клише в 90-те и на 13 септември той смята да излезе в най-прилежния си вид на сцената на „Маймунарника“, за да представи новия си албум „Звяра“.

Мнозина забелязват първо артистичния му псевдоним, зад който в реалността застава Матю Стоянов, копирайтър в рекламна агенция. Завършил НГДЕК, той три години следва „Културология“ и „Българска филология“ в Софийския университет, преди да се разочарова от българското образование и да потърси реализация на културата и римите си другаде: в песните си. Днес Жлъч е сред знаменитостите на българската хип-хоп сцена, всеки негов концерт събира стотици зрители. Гората от ръце на участията му принадлежи на 15-16-годишни и стига до средна зрялост публика.

Матю е на 6, когато за пръв път се пробва в мерената реч. Посвещава едно стихотворение на сестра си и се изкушава да продължи с този вид слово. Няма музикално образование, но има известни познания от времето, когато е в „нещо като хор“. Днес пее основно пред микрофона в „Студийта“, както шеговито нарича звукозаписното студио в столичния квартал „Борово“. Там може да се срещнат още честите му сътрудници рапъра Григовор (Илия Григоров), бийтмейкъра Гена (Евгени Енчев) и бийтбоксъра Trasher. Заедно са познати като общността „So called crew“.

Разговаряме с Жлъч в навечерието на премиерата на „Звяра“.

– Защо избрахте „жлъч“ за артистичен псевдоним, не Ви ли тревожи негативната конотация?

– Толкова несериозно започна всичко, че съвсем спокойно на мястото на „жлъч“ можеше да е „пеперудки“. Просто ми харесват кратки четирибуквени думи. Родителите ми са ми дали името Матю основно поради тази причина – искали са да е кратко име, но едновременно с това да има нещо специално в него. Може да се каже, че това ми е повлияло. Но наистина всичко започна като майтап – в началото бях „Разкритие на язвителната жлъчка“. Това беше такова име, че ако излезеш с него на сцена, никой няма да те запомни. Съкратих го на „жлъч“ малко преди да започна да се занимавам със „So called crew“ през 2009 г.

– Къде свършва Жлъч и започва Матю Стоянов, двамата различни персонажи ли са?

– Жлъч не е точно алтер его или някаква филмарска история, в която съм възприел друг персонаж. Но да кажем, че Жлъч е просто аспект на един съвсем нормален, добронамерен човек. Този аспект реално е онова, което най-малко виждаме у хората – да проявиш инициатива да протестираш срещу нещо, което считаш за несправедливо, да изречеш неприятни истини в очите на хора, които иначе не би искал да нараниш – и прочие, и прочие. Опитвам се да вкарам в песните си всички онези неща, които попадат в категорията „рядък случай“ или „рядък диалог“.

– Бихте ли се нарекъл представител на т. нар. „изгубено поколение“?

– Не знам за изгубеното поколение, от вас чувам, че съществува. Но спокойно мога да се нарека представител на едно доста интересно поколение. Голяма част от хората, с които учех в гимназията, вече не живеят в България. Аз не последвах примера им, защото започнах да се занимавам с неща, които правя добре, защото са на български език. Това не значи, че не знам други езици и не съм могъл да си тръгна. Реално аз съм мръсен оптимист, който харесва това място такова, каквото е в момента.

Но разбирам и хората, които го правят толкова гадно – тези, които са злонамерени, подмолни, крадци, рекетьори, олигарсите. При тази нулева съпротива, силно вероятно е един добронамерен човек да започне да прави като тях. Като цяло, разбирам това място – и това ми помага да не мисля за бягство. Но ако нещата станат още по-безумни, може и да замина… В крайна сметка аз също имам праг, имам и алтернативи.

– Къде е границата на безумието, според Вас?

– Не знам. Стоя и гледам, преценявам в движение. Например това, което се случва с тъй наречения кандидат за главен прокурор, е ужасно показателно.

– Бяхте ли на протеста срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор?

– Отидох. Но с известно закъснение и се оказа, че това закъснение е твърде голямо и всъщност този протест е бил не повече от два часа. Бях много разочарован – както от себе си, така и от факта, че е продължил не повече от два часа. Но заварих всичките платени дундьовци, които очевидно са на заплатка. След като нямаше протест, на който да са контра-протест, те просто седяха. Бяха много смешни – на групички. Имаше такива, на които отдалеч им личеше, че са фашисти; имаше роми, които очевидно нямат нищо общо с фашистите – и като знаем, че те не подкрепят нищо, нямаха причина да са там, освен ако някой не ги е повикал и не им е дал пари; третите бяха гимназистчетата, дето ги събират от фитнес залите с чантичките и смачканите шапки. И най-вероятно утре в някоя медия ще пише, че е имало контра-протест.

– Виждам, че сте човек с мнение по злободневните теми и политиката, защо в песните си ги отбягвате?

– Не, не съм политически активен. Но не съм склонен да обсъждам политиката, защото няма вече нищо за обсъждане. Тук отдавна вече не става дума за политика, а за спазване на обществения договор, за липса на елементарен цивилизационен избор. Живеем в джунгла. Това е и темата на новия ми албум. Но аз не пея за политика, а за обществото и за хората, които ме заобикалят – не само за близките ми, но и за непознатите, с които все едно сме от отделни вселени. България е едно село – което е и смешно, и много тъжно. Не сме способни да бъдем народ, който гласува за бъдещето си, мнозина излизат с аргументи като „Е, аз си изкарвам тук едни парички, ок съм, данъците не са много високи, нямам време да гледам телевизия, защото трябва да си гледам семейството“… Голяма част от тези хора не се интересуват и не ходят да гласуват, а всъщност ако те гласуваха и вземаха решенията (защото те работят най-много и плащат масрафа на администрацията), всичко щеше да е доста по-различно. Но уви.

– Какво би накарало българина да гласува? Може ли да го мотивира музиката, изкуството?

– Музиката, моята поне, може да го замисли за някакви дребни неща, подобни на това да гласува – но аз съм много далеч от човек, който би агитирал. Със сигурност никога няма да пея за партия, това е изключено. Голяма част от хората, които все още мислят с миналото, просто трябва да си отидат, трябва да се сменят поколенията. Тъпо е, звучи дискриминативно и жестоко, но колкото повече наблюдавам нещата, ми става ясно, че всичко е въпрос на време. Явно тук нещата ще станат само с много време. Страшно е като видиш как румънците водят една борба вече от доста години и лека полека стигат донякъде, а ние още не сме и започнали.

„Никога не бих пял за партия.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Демокрация ли е това, в което живеем?

– Не. Това не е демокрация, а какисто- и клептокрация. Какистокрацията е да избереш на власт възможно най-лошите хора, а клептокрацията е ясно какво е. Власт на крадците. Какистокрацията и клептокрацията се появяват в общества с ниска обществена воля. Което е ситуацията в България. Ето, ние сме седнали на едно много хубаво местенце и съвсем спокойно човек може да си пие напитчицата и да забрави за всичко наоколо. Голяма част от хората у нас решават да забравят и това е ниската обществена активност.

Някои хора биха казали, че живеем в олигархично общество, но аз не съм съгласен, защото олигарсите у нас просто са хора, които обслужват чужди интереси. Не са богаташи, които се грижат за интереса на хората. Има страни, в които мафията е също толкова внедрена в управлението, колкото и в нашата страна, само дето хората там имат някаква идея как да завъртят парите, които са направили, така че да се случва нещо хубаво за всички. Ясно е, че те искат да дърпат конците, но ще се сетят да направят и едно училище, една болница или нещо друго. Най-малкото, за да не си карат и те поршетата по разбити улици. А тук просто се нагушват, докато не започне да им нагарча – и понеже сме много прости, това резултира до огромни имения, пред които няма улици или нови квартали със сгради в бонбонени цветове, джакузита и салони за красота в приземните етажи, в които няма канализация. Много сме прости. Невероятно е.

– Изглежда вече не се нуждаят дори от параван…

– Не се стараят да се крият, което страшно много потиска. Ти си мислиш: „Господи, колко е тъпо!“. Аз не мога да отида, да спра непознатия на улицата, да го докосна и да му кажа: „Абе, човече, гледай какво правим! Ние нищо не правим, защо се случва това?“. На пръв поглед всичко изглежда наред. Но ако не започнем да говорим за тези минуси, никога няма да започнем да ги оправяме. Не съм песимист, за да твърдя, че ето сега мафията ще ни погребе, ще изчезнем, защото вярвам, че тук може да успееш, точно защото някои неща липсват – и ако ги предоставиш, може да си създадеш доста хубав живот.

Да си журналист в тази държава е ужасно, за мен поне. Не знам Вие какво ще кажете по въпроса, но като гледам това, което се случва, особено с разследващите журналисти… Примерно това, което се случи с „Биволъ“. Нещата не са добре и това кара хората да си съберат нещата и да заминат да упражняват професията си другаде. Като рапър или като човек, който се занимава с медии и реклама, аз съм наред. Дано не се наложи утре да се защитавам, както някои рап изпълнители в Русия. Там тази музика вече е преследвана, защото разваля дисциплината.

– Съществува и обратното явление – преди дни в Русия рапъри свалиха свой клип, защото слушателите ги обвиниха в пропаганда за Путин.

– В афрокултура като хип-хопа опитват да се припознаят фашисти, това вече е доста изродено…

– У нас също има подобни примери – Криско е в инициативния комитет за издигане на Мая Манолова за кандидат за кмет на София!

– Факт. Не знам дали тези хора разбират ролята си. Може би смятат, че могат да са обществени посланици и не си дават сметка, че никой, дори собствените им слушатели, не биха застанали зад тяхната позиция. Това е особено отчетливо при изпълнителите, които не са слушани от други хора, освен от 12-годишни деца. И изведнъж Криско застава зад Мая Манолова! Има ли човек на възраст над 20 и с всичкия си, на който изобщо му пука какво мисли Криско за политиката? Нямам нищо против него, но с какво той е допринесъл за благото на обществото?

– Проблем ли е за Вас един рапър да бъде политически активен или да изразява публично убежденията си?

– Аз не съм политически активен, смятам, че това вкарва мен и музиката ми в негативна конотация. Ако искам да се занимавам с политика, вероятно ще трябва да спра да правя музика, двете не са съвместими. Музиката трябва да бъде коректив, независимо от всичко.

– Имаме подобни случаи и в САЩ – Кание Уест подкрепя политиката на Тръмп.

– Това вече не е рап, а шоубизнес. Няма нищо общо с музиката и с рапа като форма и култура на изразяване. Независимо на какъв език се пее рапът, той е вибрация и комуникация. Но Кание Уест е един от най-големите звезди в шоубизнеса, естествено е той да се отърква във всякакви хора, така както всякакви хора искат да се отъркат в него. Тук обаче не става дума за това, а за хора, които се предполага, че на цифри имат влияние и като отидат да подкрепят нещо, това има значение. Но отстрани е турбо смешно, особено за хора като мен, които са наясно, че това няма никаква тежест.