Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Рапърът Жлъч: Криско зад Мая Манолова?! На кого му пука – на децата?

Искам справедливост и, за жалост, никой не може да ме спаси от това, казва изпълнителят

„Реално аз съм мръсен оптимист, който харесва това място такова, каквото е в момента“, твърди Жлъч. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Рапърът Жлъч: Криско зад Мая Манолова?! На кого му пука – на децата?

„Реално аз съм мръсен оптимист, който харесва това място такова, каквото е в момента“, твърди Жлъч. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Нецензурните текстове как влияят на известността Ви?

– Със сигурност в негативен план. Не бих го нарекъл самоцел, но езикът винаги е бил нещо, с което не искам да правя компромиси. Винаги ще заставам зад непопулярна реч и  позиции, независимо колко популярен ставам.

– Самоцензурирате ли се?

– Да, случва се, като видя, че прекалявам.

– Откъм теми или думи?

– Думи. Темите никога не цензурирам. Даже съм назад в това отношение. Има неща, които са доста предизвикателни, които ще направя идните години и които наистина ще са теми табу. Защото не е кой знае какво да кажеш „Не ми харесва как работи полицията в България, не ми харесва как политиците в огромната си част са престъпници и приятелите им в банките са престъпници“. По-важно е да засегна теми като ксенофобията и хомофобията, ние сме още в XIX в.

– Тези теми табу ли са за рапа?

– Да, защото по принцип рапът е много мъжкарска музика, тестостеронна, и едва сега, в последните пет, десет години, се случва да има хора, които чрез музиката си да отправят послание, че това не е проблем за тази култура и за тази музика. Вече има гей рапъри, има всякакви хора, които проповядват своята истина и душевност, без да проповядват омраза.

– Но няма жени рапъри.

– Да, у нас няма много. Има едно, две популярни имена, но не са особено впечатляващи. Иначе има ъндърграунд имена, млади и стари.

– Стари?

– О, да. Има ветеранки, няколко имена, които си струва да бъдат чути, но като цяло са много малко.

– Както казвате, рап културата е тестостеронна…

– Не съм много сигурен дали е заради това, или просто защото жените са твърде интелигентни и осъзнават от по-рано, че е сериозна излагация да се занимаваш с тази музика – и ако не ставаш, няма смисъл да упорстваш. Жените интуитивно разбират това, а мъжете много обичат да се излагат и да се вкарват във филми: „Аз ще се боря, аз ще го направя това…“. Моите приятели през това време ме лъжат, че ставам и всички красоти от там нататък.

– Само със скандал ли може да се стане рапър в България?

– Не. Рапър се става, като седнеш и напишеш някакви хубави рими или заедно със свои приятели импровизираш върху бийт и просто се слееш с музиката. От там нататък шоубизнесът, скандалът… всички тези неща са вторични и нямат общо с това дали си рапър, рок звезда или поп изпълнител.

– Рапър ли е Криско?

– Не знам той как се самоопределя. Не мога да определя Криско вместо Криско. Не мога да определя и другите, еквивалентни нему. Мисля, че те са каквото им е удобно за дадения момент. Криско казваше, че не е рапър, а поп изпълнител, после искаше да го разглеждат като поп продуцент. Когато тази музика стана малко по-актуална, той отново се върна в амплоато си на рапър. Нямат значение етикетите, по делата им ще ги познаете.

– Имате ли идоли в рапа – български или чужди?

– От българските – Ицо Хазарта завинаги.

– Вие имате нещо общо с него, той също е завършил НГДЕК.

– Да, дотам е приликата горе-долу. Хазарта е единственият човек, който направи разпознаваем български рап стил, без да има нещо привнесено в начина, по който „Ъпсурт“ правеха музиката си. Особено по отношение на текста. Докато много други български изпълнители бяха просто лош превод на Тупак и Биги и подобен тип музика от Запада. „Ъпсурт“ не са лош превод и това ги направи толкова автентични за публиката. Те направиха яка музика, която да остане задълго, направиха яки рими и като цяло отправиха яки послания, направиха и яко пари. Което е супер, иначе щеше да е много тъжно.

Иначе чуждестранните влияния са адски, адски много. За добро или зло, са обскурни рап изпълнители, не са популярни физиономии. В момента вдъхновенията ми са Кендрик Ламар, който е може би най-големият рап изпълнител в света, делят си мястото може би само с Дрейк, макар и Дрейк да е по-скоро поп звезда. Кендрик Ламар е 100% рап, независимо дали прави по-поп неща, или не.

– Плаши ли Ви комерсът във Вашата музика, Дрейк например е такъв тип изпълнител.

– Той е страшен комерс, но от комерса, който дори не поляризира много хората. В неговата си категория има хора, които го смятат за твърде мека музика, музика за мацетата в клуба, дето просто искат да танцуват на нещо мелодично и гушкаво – защото той прави гушкава рап музика. С което аз съм напълно наред, защото той е бил играта в това отношение – с неговата гушкава рап музика успя да бие рекорди, които са поставили „Бийтълс“. Не го слушам особено, но не ми пречи. Комерсът в никакъв случай не е нещо лошо, но като всяко нещо трябва да бъде адекватно дозиран, както е примерно при гореспоменатия Кендрик Ламар. Той е прекрасен пример за комерсиален изпълнител, който постоянно натиска границите си и преследва хоризонта на нещата. Вече има цели три албума, които се смятат за класически и от публиката, и от критиците.

– И един от тях му донесе „Пулицър“.

– Да, „Damn“. А според мен „To Pimp a Butterfly“ е албумът на декадата, в която живеем. Още с първото слушане съм наясно, че този човек е направил албума на десетилетието. Той излезе през 2015-а и се съмнявам, че до края на 2020-а ще излезе албум, който да може да се мери с него. Неслучайно една или две години, след като беше издаден, „To Pimp a Butterfly“ влезе в архивите на „Харвард“, където стоят още само 4-5 хип-хоп албума.

– Няма голямо признание за рап музиката и изпълнителите в България, какво е Вашето обяснение?

– Много е рано. Не мисля, че тук хората възприемат правилно рап музиката. Те си мислят, че трябва да е просто речитативче и затова са склонни да го смесят с кючека и познатото. Възприемат го като фолклор за хора, които не могат да пеят. Има редица хора, неспособни да се потопят в съдържанието и аспектите на рап музиката, които я правят нещо наистина ценно. Защото е ясно, че можеш просто да сложиш едни римички и някой да ги каже вместо да ги изпее, какво толкова! Но характерът на рап музиката е нещо, което тепърва ще се развива. Започва някъде с „изгубеното поколение“, което споменахте, и, естествено, трябва да благодарим на първото поколение хора, правили рап музика в България – защото ако те не бяха започнали с техните успехи и провали, ние щяхме да започнем в много по-късен етап. А рап музиката навлиза ужасно късно в България. Тя е създадена в средата на 70-те години, преко сили стига до 1976-1977 година. Тоест някъде по време на перестройката някой открива, че съществува такова нещо и хората получават достъп до нея.

– Като че ли отмина обаче модата на „лошите момчета“ в рапа, на ланците и смъкнатите дънки?

– Винаги ще се следва стайлинга, който диктува Западът. Винаги ще има такива персонажи. Едно време имаше смъкнати дънки и в същото време „X Team“ пееха за мъдрост, знание и разбиране, за революция на умовете и също бяха популярна рап група, доста хора скачаха на техни песни и те подгряваха световните рап звезди. Винаги ще има и едното, и другото, просто смъкнатите дънки ще се афишират много повече, защото хората в тях ще са готови да бъдат афиширани. Те искат кинти, искат да бъдат играчи – останалите от нас сме ок.

– Водите предаване в „Бинар“, където пускате музика с Мартен. Какви са наблюденията Ви за българския слушател, претенциозен ли е той?

– Не мога да генерализирам българския слушател, но мисля, че става все по-претенциозен. Трябва му повече претенция, повече критерии, повече да търси и да намира сам нещата, които харесва, той не очаква да му ги пуснат. България е една от малкото страни в света, където музикални редактори в радиата използват извинението, че хората харесват хитовете от 90-те и 30 години не са спрели да въртят едни и същи песни. Това е много пагубно, освен че е досадно и скучно. Но отново показва нивото на обществена воля. Аз съм крайно против това и за да го променя, правя това предаване с Мартен. Много се радвам, че той беше така добър да покани именно мен – явно е видял, че мога да допринеса за предаването. Това е нашият обществено полезен труд, селектираме музика – някои от песните, които пускаме са популярни и хората ги познават, но от друга страна пазим равновесието с неща, които смятаме, че слушателят трябва да чуе.

– Това може ли да се счита за отпор на чалгата?

– Би било смешно да кажа обратното.

– Стараете се да изградите вкус у слушателя…

– Но това не значи, че до края на годината няма да направя песен с Бате Джаго. Харесвам, той с нищо не е навредил на музиката, даже обратното. Бате Джаго ни е представял на цигански фестивал в цяла Европа, заедно с Вили Казасян. Джаго прави чалгии, той реално прави свирнята, циганска музика. А поп-фолкът (което е много тъпо наименование, защото „поп“ и „фолк“ е едно и също нещо на два различни езика) вече е вреден, аз съм по-скоро отпор на „Планета“, като начин на мислене и битуване. „Планета-начинът“ е опаковка без субстанция.

Единственото нещо, заради което се възхищавам на инженера (Митко Димитров, известен като „Пайнера“ – бел. ред.), е, че той е собственикът на най-голямата независима музикална звукозаписна компания в България. Той няма нужда от ничий ефир, другите ефири имат нужда от неговите хора. Той им дръжи изцяло правата и определя правилата, след това ги издава през негови медии. Тоест, той е затворил кръга производство-дистрибуция-медийно разпространение. Това е мечтата на всеки артист. Моята също, защото аз не искам да завися от някакво радио или телевизия да ме пускат – всичко, което ми се е случило, е, защото имам свободен достъп до интернет и до хората, които искат да слушат музика като моята.

„Аз съм отпор на „Планета“, като начин на мислене и битуване. „Планета-начинът“ е опаковка без субстанция.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Друг музикален жанр дали някога ще успее у нас да затвори този кръг на производство?

– Много се надявам. Би било интересно да го направи някой с повече субстанция и по-малко опаковка. Защото е ясно, че успехът се случва по пътя на най-ниското съпротивление – Митко Пайнера го направи, хайде сега някой друг да го повтори. Но трябва да има хора, които да слушат. Тези хора тепърва трябва да се родят и да пораснат, както и ние. Цяла България трябва да порасне и тогава ще имаме неща с повече култура и съдържание. Аз съм оптимист.

– Новият Ви албум се казва „Звяра“, кой е този звяр?

– Най-лесно е да кажа, че звярът е Дяволът, на какво е Дявола в нашия ежедневен живот? Това е компромисът, допускането на злини, не само такива, които ние вършим, но и онези, които наблюдаваме около нас с безразличие. Това е компромис, който правиш, защото се чувстваш добре – имаш хапване, пийване, може би ще имаш нещо да си легнеш с него, да си пуснеш музика за фон… Ако всичко това ти е наред, защо са ти други неща, защо са ти ценностни системи? Понякога спираме да мислим за тези неща, спираме да се борим срещу дъното на пирамидата на Маслоу.

– Каква е Вашата формула срещу апатията в условия на крайна мизерия?

– Просто хората не трябва да се предават, трябва да гледат напред, независимо какво е било. Да гледат всеки следващ ден, в който са живи, да опитат да направят нещо хубаво за някой друг, нещо хубаво за себе си, да не остават празни дни в живота си. Звяр за мен реално означава да обикаляш в пустош в търсене на препитание. Има хора, които са ок да водят такъв живот, стига само материално да са обезпечени. А това, че около тях е потоп, грам не ги притеснява, защото слушат най-неправилния глас в главата си, който им казва, че те са част от едно прекрасно царство, от смело и задружно племе; нищо, че това е само на теория, няма от какво да се притесняват – всичко около тях е ш…но изобилие. Ок е да си завиждаме, да се лъжем, да си изневеряваме, да си правим мръсни номера.

– На 13 септември е представянето на „Звяра“ в „Маймунарника“, излизали сте обаче и в „Отело“ на „Фортисимо фамилия“ в зала „България“ . Къде се чувствате по-добре?

– С цялото ми уважение към зала „България“ – аз нямам място там. Там микрофоните са на пода, за да улавят гласа на оперните певци. В момент, в който се включи динамичен микрофон, звучи зле, защото тя е направена за хора, които не ползват микрофони в ръцете си.

Аз бях разказвачът в „Отело“ и беше много приятно, дори страхотно. Мога да се хвърля в още много детайли, като това, че Софийската филхармония оркестрира едноименната ми песен. Това е тегава моя рап песен за ревност, но и доста смешна от друга страна. Базирана е на лични преживявания, естествено. В момента, в който ме потърсиха от „Фортисимо“, им казах: „Приятели, Вие сте уцелили човека, защото имам песен, която се казва „Отело“. Не беше много трудно да я оркестрират, защото инструменталът е барабанен loop и отгоре семплиран с „Misty“ на Ерол Гарнър. Диригентът Славил Димитров за нула време направи това парче така, че да мога да го изпея на живо в рамките на спектакъла. Това участие ще остане завинаги тук, в сърдечното ми джобче, като много скъп спомен.

– В една Ваша песен се пее, че никой не може да те спаси от това, което искаш. Какво искате Вие?

– Искам справедливост и, за жалост, никой не може да ме спаси от това, наистина. Възможно е преди това да пострадам. Иначе искам тъпи неща, каквито Звяра ми прошепне на ушенцето – вила в Испания, „Тесла“ модел S 75, достатъчно време сутрин, за да ми се мариноват калмарите… Глупости, всички искаме глупости. Реално искам семейството ми да е добре, искам приятелите ми да стават все по-големи в това, което правят, искам някой ден да седя на един чардак в село Осмар, Шуменско, и да пия вино, което съм направил с двете си ръце, докато гледам как слънцето се скрива в боровата гора…

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах