Александрина Пендачанска: Не ми харесва само да пея, искам и да играя

Българското сопрано Александрира Пендачанска се завърна в Операта на Санта Фе, за да поеме главната роля в новата продукция по творбата на Рихард Щраус „Саломе“. Даниъл Слейтър поставя оперния спектакъл в екстравагантния бел епок период на Париж преди Първата световна война. Между репетициите „Опера Нюз“ – издание на „Метрополитън Опера“, покани за интервю Пендачанска, за да разговарят за посланията на Щраус и за прехода ѝ от белкантото към германския репертоар.

– Ще ни разкажете ли за вашата Саломе в Санта Фе?

– Трудно е да говоря за продукция, в която участвам, особено в тази – няма как да съм обективна. Просто съм влюбена в нея. За мен беше доста вълнуващо, плаках много, през цялото време. И е много интимно. Някак докосва нещо много дълбоко в мен. Много фройдистко. Операта е писана в началото на ХХ век. Много ми харесва работата с Даниъл Слейтър. Надявам се, че хората ще обикнат спектакъла така, както аз, и ще разберат и изпитат дълбочината му.

– Когато за пръв път изпяхте Саломе в Швейцария през 2012 г., продукцията имаше минималистична сценография. Този дебют влияе ли на подхода Ви към ролята сега?

– Отчасти да, отчасти не. Аз всъщност се чувствам като Саломе – като млад човек, разкъсван между нефункциониращите си семейство и общество. Тя живее в много проблемно семейство. Спектакълът в Санта Фе влиза дори по-дълбоко в тази дисфункция, открива по-сериозни проблеми, с които трябва да живее това момиче. Затова изглежда и различно, но начинът, по който се чувствам – тогава и сега, е почти същият.

– Кои са предизвикателствата, с които се сблъскахте в ролята?

– Най-голямото предизвикателство е да не плача твърде много. Опитвам да съм спокойна, да бъда безпристрастна към героинята. Тя е много, много трудна, а аз просто плача… много.

– А вокално? Има ли риск при изпълнението на роля с толкова силен емоционален заряд?

– Хм, не бих го препоръчала за млада певица. Има нужда от опит. Точно защото е твърде емоционално наситена роля, дори аз, след повече от двайсет години на сцена и над шейсет роли, едва успявам да съм спокойна и понякога да изключвам емоционалната си страна, просто да пея. Сега ми е много по-трудно е от почти всяка друга роля, която съм имала. Затова бих казала, че е много опасно – този персонаж изисква много дисциплина и опит. Аз съм в 40-те си години и се чувствам готова да я изпълня. Не бих я препоръчала на някой, който просто има хубав, красив, силен глас, дори и с отлична техника, ако не притежава опит. Просто има нужда от рутина.

Александрина Пендачанска като Саломе и Райън Маккини в образа на Йоан Кръстител

– По-рано в кариерата си бяхте фокусирана върху белкантото. След това направихте завой и започнахте да влизате в роли като Саломе и Леонора във „Фиделио“. Какво ви накара да направите този преход към по-тежкия репортоар?

– Аз започнах да пея професионално, когато бях само на седемнайсет години. И, разбира се, гласът ми се промени много за тези над двайсет години. Смятам, че е естествен процес, особено при жените – да имаш деца, да си бременна и всичко това да окаже въздействие върху гласа. Това е първото. Другото е, че съм много любопитна. Щраус и германският репертоар са друг един свят. И когато веднъж отидеш там, той те обзема, задържа те, принуждава те да се влюбиш, просто да не правиш нищо друго. И преди това, разбира се, съм виждала чужди изпълнения, но просто не беше за мен. Не ми говореше, не усещах нищо от тази музика. Но сега – петнайсет години по-късно, съм толкова влюбена в нея, че искам да знам още и още.

За да съм честна, някак цялото белканто ми остана едностранно. Това е много красиво пеене, излизаш на сцената и няма нужда да се движиш много. Можеш да създаваш красиви звуци, високи тонове и колоратури – това е нещо, което ме удивлява и досега. Но само да излезеш на сцената и да опиташ да създадеш красиви звуци вече не ми е интересно. Имам нужда от определяне на сцената. И германският репертоар до голяма степен ми го дава. Става дума за това да влезеш в душата на персонажа, който създава музиката. Толкова много адреналин! Дава ти много, но и ти взема много. Затова и казвам, че е необходим много опит, за да можеш да управляваш огромните емоции и звуковия диапазон.

– Премахнахте ли от репертоара си Доницети и Росини?

– Аз още харесвам някои от тях. Това са велики роли. Ермиона е фантастична. Изпях Елизабета в „Мария Стюарда“, роля, която много обичам. Никога обаче не бих била Мария Стюарт, дори ако някой ме покани. Много красиво пеене, но за мен – само това. Нищо повече. Имам нужда от персонажи, имам нужда да играя. Вече не ми харесва само да пея.

Целувката на Саломе

– Смятам, че певецът трябва да е безстрашен в склонността си да пожертва красива мелодия, за да постави емоция в нея.

– Майка ми (сопраното Валери Попова) обичаше да казва, че в човешките взаимоотношения, както и в изкуството, най-важното е да намериш правилната пропорция между нещата. Нищо прекалено не е добро. Понякога може да жертваш красивия звук за изражение, но при всяко положение това трябва да се случва с мярка.

– Игра на баланс?

– Всичко в изкуството е пропорция. Когато спазваш пропорцията, всичко е наред. Но не е достатъчно да правиш само едно от нещата. В „Саломе“ има моменти, в които съм концентрирана само върху звученето и си мисля: „Сега това пианисимо трябва да стане красиво – толкова, колкото по-красиво успея да го направя“. В много други случаи изобщо не мисля за звука. Това е измерване на целия процес. Баланс, както го наричате.

– Направихте първата си Хризотемида в „Електра“ няколко години след първата си Саломе. Изглежда ли Ви това като естествен напредък?

– Вероятно не. Минавала съм през петдесет роли в тотално различен репертоар и скочих в дълбокото, което беше Саломе. Беше огромен риск. Но както казах – просто се влюбих, а когато се влюбиш, не мислиш много-много. За мен това е любовна история.

– От вокална гледна точка колко е сравнима Хризотемида със Саломе?

– Бих казала, че Хризотемида е много по-лесна за изпълнение. Текстурата е много сходна със Саломе, но емоционално не е толкова надвзета. Електра е лудо момиче, нали знаете? А Хризотемида е нормална. Саломе е нещо по средата. Вокално Хризотемида е като роля-награда. Има много красиво пеене и много човешки персонаж.

– А „Фиделио“, в който играхте в Санта Фе миналата година? Леонора на Бетовен е роля, която често се дава на драматични сопрани.

– Бетовен е композитор, който, честно казано, не знае много за гласа, така че не е някой, който от вокална гледна точка пише комфортно за какъвто и да е глас. Докато Щраус е бил женен за сопрано, познава отлично този глас. При Бетовен случаят е друг, има до голяма степен инструментално пеене. Но аз съм се дипломирала като пианист, свирила съм много Бетовен и някак това ми помогна да следвам логиката на операта. Музикалната логика – това е различно, това е инструментална логика. И това е начинът, по който го разчитам. Гледам на „Фиделио“ като на пиано-роля – така и я научих.

– Изпълнявали сте и няколко роли, които традиционно се свързват с мецосопрано…

– Това са Кармен, Еболи (в „Дон Карло“) и Кундри (в „Парсифал“). Кундри е велика роля, в нея мога да си се представя да правя повече и повече. Принцеса Еболи е висока роля – не бих възразила да я изпея отново. Имам съмнения за Кармен. Знаете, тя е доста странна. Операта е „Кармен“ и самата Кармен е фантастичен персонаж, но драматургично операта не е за Кармен, а за Дон Хосе. И в последните две действия тя има толкова малко пеене и толкова малко движение, че става много трудно за нея да се прояви, да бъде разбрано коя наистина е. Усещам повече дон Хосе, отколкото Кармен. И така някак образът ѝ ми остава повърхностен.

– Кое от нещата, които Ви предстоят през новия сезон, очаквате с нетърпение?

– Следващото нещо е „Коронацията на Попея“ във Виенския театър, което е дебют, така че ще бъде, струва ми се, моята шейсет и четвърта роля. След това ми предстои друга продукция в Брюксел – опера, в която съм участвала в Париж преди десет години – L’Opera Seria. Никой не я знае. Много забавна творба, въпреки заглавието. И понякога – е, аз не се възприемам като комедиант, но всъщност обичам да участвам в комедии. Стонатрила е много смешна роля. Тя е най-лошата от най-лошите оперни певици! Претенциозна, нелепа и всичко друго, което презирам в професията ни. Но е страшно забавно да изиграеш това!