Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Алгоритъмът Шекспир

Какво стои зад спорната пиеса „Двойна измама“ – „Ню Йоркър“ по следата на мистериозната творба

Пиесата „Двойна измама“ през 1727 г. е публикувана от Люис Тиобалт като негова. Лингвистичен анализ обаче сочи, че тя е писана от Уилям Шекспир. Къде всъщност е истината? - Алгоритъмът Шекспир

Пиесата „Двойна измама“ през 1727 г. е публикувана от Люис Тиобалт като негова. Лингвистичен анализ обаче сочи, че тя е писана от Уилям Шекспир. Къде всъщност е истината?

През 1727 г. писателят и редактор Люис Тиобалт се подготвя да представи „Двойна измама“, трагикомедия, за която той твърди, че е негова творба, базирана на ръкопис на изгубена пиеса на Уилям Шекспир. „Майсторът на английската драматургия е като по чудо призован от отвъдното и ни се поднася отново“, пише тогава за новината „Лондон джърнъл“. Оттогава обаче творбата е изправена пред остри спорове. От една страна ръкописите са изчезнали, а от друга – репутацията на Тиобалт е накърнена, той вече е бил обвинен в плагиатство за пиесата си „Вероломният брат“. Остава само текстът – а той не е изключително добър, разказва „Ню Йоркър“.

Със сигурност „Двойна измама“ съдържа определено ехо от Шекспир, но по-голямата част от езиковата стилистика е на по-ниско ниво или е направо неугледна. Би ли нарекъл например Барда жена толкова честна, че лицето ѝ може да накара „премръзнал отшелник да скочи от килията си“?

През 2010 г. частично е свален позорът на Тиобалт – „Двойна измама“ е публикувана като част от уважавана поредица „Ардън Шекспир“.

„Не е „Крал Лир“, трябва да се съгласим с това – казва редакторът на изданието Брин Хамънд. – Необходимо е да разберем, че пиесата е лишена от многото равнища метафорична плътност, за които толкова ценим Шекспир.“

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

И все пак, Хамънд, а и редица други учени вярват, че пиесата, за разлика от десетки други временно приписвани на Барда през вековете, има структурата на по-ранни творби, в чието сътворяване драматургът е участвал. Робърт Фолкънфлик, заслужил професор по английски език в Калифорнийския университет, казва, че веднъж чул „Двойна измама“ да бъде сравнявана със „стар калдъръмен път, който е бил асфалтиран, но калдъръмът все още стърчи“.

Множество данни са били цитирани като доказателства за произхода на пиесата. Записки в издателски регистър от около четири десетилетия след смъртта на Шекспир, например, изглежда индикира, че той и Джон Флетчър, сътрудник на Барда в някои негови работи, са написали предшественик на „Двойна измама“. (Регистърът също посочва Шекспир като автор на някои доста загадъчни творби – като неизвестната днес „Веселият дявол на Едмънтън“.)

Тази година, през април, ново доказателство за пиесата се появи от неочакван ъгъл – от журнала „Психологична наука“. Двама изследователи от Университета в Тексас, Джеймс Пенебейкър и Райън Бойд, направиха лингвистичен анализ на „Двойна измама“. В предходни проучвания, Пенебейкър вече бе открил корелация между това как студентите използват статии и предлозите, които използват в есетата си за кандидатстване в колеж, и оценките, които получават; както и между писането с препратки към собственото творчество и склонността към самоубийство у поетите.

„Почувствах, че е важно да се погледне обективно на този казус – тук са цифрите, няма ловджийско куче, няма значение какъв ще е крайният извод“, казва Пенебейкър.

Изследването се фокусира върху употребата на т.нар. функционални думи – предлозите, определителните членове и местоименията – „аз“, „ти“, „на“, „върху“, „в“, „под“. Както Пенебейкър пише, има едва около четиристотин и петдесет такива в английския език, но те формират близо 55% от думите, които използваме в речта си – а лигвистичното лепило, което събира всичко в едно, често остава незабелязано.

„Не можем да ги чуем – обяснява изследователят на журналиста от американското издание. – Аз и ти говорим вече от десет минути, но ти нямаш представа, дали съм използвал често или рядко определни членове. Аз самият нямам идея.“

Всеки автор си има модел на писане и това е което търсят Пенебейкър и Бойд в творчеството на Шекспир, Тиобалт и Флетчър. Те прилагат в изследването си още и „навици“ на драматурзите – като типични техни фрази и словосъчетания.

Погледнато в общ план, резултатите от анализа на „Двойна измама“ сочат, че гласовете на Шекспир и Флетчър доминират, а този на Тиобалт е представен в минимална степен. Може да се възрази, че ако Тиобалт е тръгнал да имитира Шекспир, то той би го копирал езика му сляпо. Но ползването на т.нар. функционални думи е изключително сложно за имитация, твърдят Пенебейкър и Бойд. Както и при други лингвистични „тикове“, собствените наклонности на един писател е много вероятно да изплуват над опитите му за копиране на чужд стил. Детективският роман „Зовът на кукувицата“ може да е написан само от фентъзи авторката Джоан Роулинг; макар и публикувано под псевдоним, прочутото есе „Федералист 49“ може да е излязло единствено изпод перото на Джеймс Мадисън.

Всъщност, както езиковедът Мария Коникова заявява през март, моделът на функционалните думи и някои други показатели могат да установят не само гласа на автора си, но дори и неговите настроения и моментно разположение. Пенебейкър вече е изработил и инструменти за сканиране на туитовете на хората, за да се откриват сигнали за депресия и тревожност. Проучването на „Двойна измама“ претендира да хвърля подобна светлина върху психологията на Барда, отбелязвайки например, че неговият „относително динамичен писателски стил и сравнително честа употреба на думи със социално съдържание“ предполага автор, който е „социално фокусиран и заинтригуван от изкачването по обществената стълбица“.

Проучването на Пенебейкър и Бойд обаче не се приема с отворени обятия от всички. Въпреки че експертите, с които от „Ню Йоркър“ са се свързали, са били развълнувани от лингвистичните доказателства за авторството на пиесата, някои от тях са настроени с пренебрежение към опитите да се изготви психологически профил на драматурга.

Рон Розенбаум например, написал „Шекспирови войни“, поставя под въпрос цялостната мисия на изследването.

„Толкова е дивашко да се прави опит за свеждане на литературата до някакъв алгоритъм – казва той. – Пътят да се разбере Шекспир минава през непрекъснатото му препрочитане.“

Като доказателство за своя аргумент, Розенбаум дава пример с „Погребална елегия“, стихотворение, което първонално е приписвано на Барда, но впоследствие, с помощта на базата данни „Шаксикън“ и по съвет на далеч по-малко алгоритмичен човек читател, е заявено, че е дело на Джон Форд – автор на пиесата „Тъй жалко, че е курва“.

А Гари Тейлър, редакторът на оксфордската поредица със събрани съченения на Шекспир, вижда нещо повече от академични принципи по отношение на пиесата.

„Много велики писатели и литературни критици избраха да се концентрират върху английския – заявява той, – защото са мразили математиката.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах