Бургундизмът като воля и представа

Европейски бележки върху безделнишкия дзен

Снимка: Румен Добрев - Бургундизмът като воля и представа

Снимка: Румен Добрев

Запитан за същността на бургундизма като начин на живот, бургундистът-практик ще отвърне, че това е стремеж към естетизация на всекидневието. Произлиза от описанието у прекрасния историк Хьойзинха на опита на благородния бургундски двор от петнайсети век да си направи живота по-приятен в епоха на чума, война и мрачно религиозен климат на духа. За щастие, Бургундия не е много близо до океана и поне физическият климат там е по-скоро континентален, та позволява отглеждането на добри лозя, правещи бургундизма относително лесно постижим.

Стремежът към щастие е позната категория от англосаксонската правна мисъл и битова философия. Бургундизмът пък е нещо като предвестник на този стремеж, но не се ограничава само до материалния успех и подредения еснафски бит. Без лоши чувства към еснафите, та те са солта на Земята и на тях се крепи светът, колкото и неудобно да е това признание за един бургундист; но бургундистите са хора, държащи на истината като на форма на висша красота. Грозни могат да бъдат понякога фактите, но самият факт на изявяване на истината е винаги, винаги красив. Може би невинаги правилен…, както и да е.

Бургундизмът не бива да се бърка с обикновената версия на хедонизма. Не става дума само за плюскане – това е вулгарна представа, объркваща неподготвените умове. Някъде между благородното епикурейство и ироничния стоицизъм с включвания от класическата литература, бургундизмът се родее по някои свои белези например с японското бушидо, но без неговите крайности. Както самураят – последовател на бушидо – е човек, който би си почистил зъбите, дори когато не е ял, така и бургундистът ще се опита да си спомни думите на венецианския химн, за да не се задълбочава излишно във факта, че между края на заплатата и края на месеца има твърде много време. Доколкото безделнишкият дзен е форма почти на даоистки непукизъм и свободна пънкария на духа, бургундизмът има своите забележки към такава нагласа, но приема нейната изначална ведрост. Това, което в безделнишкия дзен и пънкарията е малко досадна неформалност, бива грижливо избягвано от бургундистите, защото те никога не биха пропуснали да нарекат един мосю с правилната му титла и им доставя истинско удоволствие да поздравяват приятелите и противниците си в Стогодишната война с неизменното „сър”. Дори и да са да речем, българскоезични. Формализмът на бургундиста е ненатрапчив, любезен и усмихнат.

Цялостната бургундистка нагласа включва чувство за сладостно меланхолична вярност към последните Палеолози в Константинопол и привързаност към добродетелите на Филип Смели. И тъй като бургундската титла преминава към дома на Хабсбургите, бургундистът е способен да се наслаждава на цъфтящите вишневи дървета и на идеята за честитата преходност на нашите любови и удоволствия, докато същевременно си представя виенски шницели, бургенландски траминер и слуша, да кажем, будещия героични емоции „Флорентинер марш”. Все пак аскетизмът на духа не означава непременно умъртвяване на плътта. При все че и обективното себенаслаждение от чисто францисканската изискана бедност не е напълно чужда на бургундистката чувствителност. Питайте маршал Бусико, с печална усмивка разсъждаващ над обратите на съдбата в османски плен след битката при Никопол, сред райски птици, шербет и недотам морални персийски стихове – както и подобава на истински кръстоносец.

Америка за България

В действителност безделнишкият дзен и бургундизмът имат допирни точки именно в склонността към естетизиращ размисъл, в ленивото припомняне на красивите дела на забележителните хора от миналото. Между церемониите на куртоазния „съд на любовта” в бургундския двор и чаената церемония, провеждана от Сен-но Рикю в спокойната градина на иначе зловещия принц Ода Нобунага, има немалко общо. Способността за размисъл над красотата и на двете е една от най-хубавите прояви на бургундизъм, с които човек може да зарадва сърцето си.

Настоящите бележки не заслужават гръмкото име „манифест”. Бургундизмът не се манифестира. Така че този скромен текст следва да бъде приет само като бърз поглед над една необятна материя, само първи лъх от онази пролет на душата, която не се изчерпва само с усещането за разцъфтели дървета, а намира повод за ведро отношение и към Бога, и към хората, а дори и към неизбежните конфликти, в които един принципен човек е почти длъжен да влезе (разбира се, едва след второто кафе за деня, защото твърде ранните караници са проява на нехуманност към самия себе си).

Какво е бургундизмът? Христе помилуй, та това е въпрос без отговор! Никой не би попитал какво е доброто възпитание или какво е спасението на душата, нали? Или поне никой не би отговорил, надявам се. Подходът ни към бургундизма може да бъде единствено деликатен, бих казал – апофатичен подход.

По-лесно е да кажем какво бургундизмът не е. А той не е именно вулгарност. Дори когато заплашваме противника, би трябвало да го правим ако не учтиво, то поне открито, в духа на красиво изявяване. Като боен вик, да речем. Бойният вик е нещо хубаво. „Монжоа Сен-Дени”, да речем. Или „Свети Георги и Англия”. Дори евентуално „Сантяго и Кастилия”, макар това да е малко прекалено за някои вкусове. „Елендил”, разбира се, винаги е възможност. Или пък „Трън за Знеполе”.

Но това са вече теоретични дълбини. Може би най-лесно доловим бургундизмът бива в широко разтворените, изпълнени с удивление очи на десетгодишно дете.


Всичко от Манол Глишев

ДС