Да разбереш Георги Господинов

Първото, което писателят Георги Господинов прави, когато взема думата, е да си придърпа стол от публиката и да се настани много по-близо до зрителите си. Намираме се в психиатричната клиника към Александровска болница, където авторът има среща с пациенти, техни близки и лекари. Желаещите да се запознаят с него са видимо много, в преддверието има дори правостоящи. Всички слушат внимателно, тук-таме някой по-смел задава и въпрос – време е за един час с историите, след който Господинов ще си тръгне с рядкото чувство, че го разбират.

Вместо пред, Господинов предпочете да говори сред хората.

Още с първите думи писателят ни връща в детството си – разказва ни важен свой спомен. Докато живял при баба си, родителите му идвали да ги видят с брат му само за уикендите. А в неделя, в 18 часа, идвал мигът за раздялата, колата бавно се отдалечавала, а малкият тогава Георги ѝ махал изпод сянката на дюлята в двора.

„Детството е абсолютно неизчерпаем източник на истории – казва Господинов. – Детето вижда света в детайли.“

За твореца е важно да е невинен, наивен и несигурен, казва Господинов.

Писателят зачерква категоричните хора, за които животът е планиран, а всичко е черно и бяло. Важните за него, като творец, са детските невинност и наивност. И особено несигурността, която създава повече щастие и прави света по-шарен. Към тези свои страхове Господинов се връща почти към края на срещата, когато е попитан как се е чувствал по време на разговора:

„Много нормално се почувствах, и аз не се чувствам много по-здрав. За мен вие сте хора с истории. Как да кажа – ако имате един абсолютно здрав и успял човек и един, преживял провали и нещастие, аз като писател и като човек, който изпитва съчувствие, ще отида при втория. Другият не ми е интересен. Аз, ако бях като него, сигурно нямаше да пиша.“

Господинов се чувства не по-здрав от слушателите си.

По-рано, когато зачита пасаж от романа си „Физика на тъгата“ – за списъците срещу забравянето, в стаята внезапно притъмнява. За щастие – за кратко. Секунди по-късно той изчита спомените си за важни световни събития, които свързва с лични преживявания:

„Първа целувка с момиче – умира Брежнев“ – и залата избухва в аплодисменти и смях.

Историите са лайтмотивът на цялата среща, тяхното разказване и предаване. Самият Господинов признава, че това е и една от целите му – да записва историите на онези, които често не забелязваме и които никога не биха ги разказали, защото погрешно не ги смятат за значими:

„България е пълна с истории. Предимно тъжни“.

Споделянето на истории е лайтмотивът на целия разговор.

Връща се и към баба си, която никога не е напускала своето родно село. Помни как тя тайно му е чела Библията, завита във вестник „Земеделско знаме“. Разказва, че тогава ѝ обещал да я заведе в Париж, за да види „Нотр Дам“, но не успял да го направи. Няколко месеца преди „Естествен роман“ да бъде издаден на френски език и предстояло негово посещение там, баба му си отишла.

Всички притихнали го гледат, а възрастен мъж от публиката промълвява:

„Бог да я прости“.

Докато говори, Георги Господинов споменава и „Аз живях социализма“ – сборникът със спомени на хора от преди ’89-а. Когато е попитан от публиката коя е историята, впечатлила го най-силно, не се колебае и я цитира по памет:

„Ние сме три сестри. Най-малката е Вяра, втората е Борба, третата е Победа. Родени сме през социализма. Ужасно си личи“.

Именно разказването на премълчаваните истории е била и целта на „Аз живях социализма“ – да се покаже на хората от тогава, че техните спомени имат значение, че самите те са личности, а не „задният джоб на панталона“.

„Човек без история е абстракция, а идеологиите обичат да работят с абстракции“, обяснява Господинов, след като е разказал за баба от свое представяне преди години в провинцията. Попитал я каква е историята ѝ, а тя вцепенена отвърнала: „Аз нямам история“. Но когато настоял да я научи, жената му разкрила безкрайно интригуващи спомени.

„Хората бяха някак свикнали, че не са важни. Че тяхната история не е важна, че нищо не им се случва. Родил си се, оженил си се, работил си 50 години и сега ще умреш. Когато се разговорихме с тази жена, тя разказа прекрасни неща. Накрая ми сподели защо никога преди не го е правила – „никой не ме е питал“. Това е важното за нас като хора – не просто да разкажеш историята си, но и да имаш любопитство към историите на другите, да ги питаш.“

От литературния клуб в клиниката са подготвили за госта своеобразен кратък рецитал. Бавно и ритмично се рецитира неговото „За леката душа“, атмосферата мрачно се нажежава, слушателите притихват, тук-там в очите се надига влага. В отговор авторът им прочита своето „Хей, Джуд“ – и ги разсмива, а после натъжава.

„Ние сме три сестри. Най-малката е Вяра, втората е Борба, третата е Победа. Родени сме през социализма. Ужасно си личи“ – най-въздействащата за Георги Господинов история от преди 89-а.

Разговорът приключва в приповдигнат тон, с цветя, множество здрависвания, автографи и продължителен разговор на Господинов с възрастен мъж.

„Няколко неща, мисля, че тук се случиха между нас – казва той пред „Площад Славейков“, вече в опразнената зала на клиниката. – Разбрахме, че сме хора със сходни истории, с почти една и съща тревожност към нещата. Че това, което много ни липсва помежду ни, е да разменяме личните си истории, да се опитваме да говорим. Чувствах се много хубаво, сред хора, които ме разбираха. И мисля, че и аз ги разбирам. Много важно усещане. То не ме спохожда често. Случва се обикновено по време на срещи, и то на срещи на нелитературни места.“

Георги Господинов дари няколко от своите книги на библиотеката на психиатричната клиника.

А за възрастния господин, какво се е случило в тайнствения разговор помежду им? Георги Господинов се усмихва – човекът му е разказал своята история.

„Получих неговата история и го окуражих да запише тези неща. Той има много спомени като човек. Стана най-ценното, което се случва на тези срещи – разменихме си по една история.“

„Получих неговата история и го окуражих да запише тези неща“, каза след разговора с този възрастен мъж Господинов.