Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Един формат

Работя ужасно много и с цялата сила и талант, на които съм способен! И какво? Какво направиха хората? Тия, пред които да не се излагам? Направиха така, че да се чудя как да се оправям с това проклето писане

 - Един формат

Тази сутрин, както обикновено, пътуваме с моята мила жена към София. Ние живеем на пет километра от ръба на тоя димящ котел. Простете за баналното сравнение. Но пък – добро е. Сутрин ясно се виждат издигащите се от ръба на София към небесата сиво-червеникави димове и смрадове. Ние пътуваме към тях. Защото в котела – както знаем всички и кимаме с примирена тъга – се вари слабохранителната, но животосъхраняваща чорба на нашия живот. В София има манджа. Мамбо. Нъмбър файв. Котелът кипи, дими, изпуска миризми като баничарница в Орландовци сутрин. Миризми на нещо, което ако ядеш, ще плачеш.

Пътуваме си натам.

– Какво ще правиш сега? – пита моята мила жена.

– Отивам първо в издателството, за да предам коректурите на новата книжка…, нали ги проверих вече…коректурите, да я предавам, че да излиза, че да може да започнат продажбите от средата на септември, че иначе – зле…, много са паднали парите…, нищо не взимам от тия двайсет мои книги…, уж съм от най-четените автори…, тия все едно се опитват да ми докажат, че с писане няма да оцелея… Никой не ми помага…, но всички ми пречат, мамка му…

Мълча малко и после продължавам, като на себе си, да си разсъждавам:

– Защо, да го вземат дяволите, в България всички все едно искат да докажат на опитващия да се бори… и да доказва почтенността си – че няма да стане, че няма да му мине номерът?!

Егати хората… Виждат какви усилия правя, а те пречат… или поне – не помагат… и някак злорадстват… като виждат, че подгъвам крак…

– Е кои са тия? – пита жена ми и се мръщи.

– Ми… хората… – не искам да уточнявам аз. Свикнал съм да не злословя и да не говоря лошо за тоя и оня. Но горчилката в гърлото ми е задавяща.

– Е, хайде стига сега… – стисва устни жена ми.

Тя не обича да ме вижда такъв – оплакващ се и мрънкащ като всички други. Ние – смята тя и може би с право – не сме като всички други. Не се оплакваме. И държим главите високо горе. Мускулите на челюстите ни са станали много здрави. От стискане на зъби. Корави стари хлапета сме. Не се оплакваме. Гледаме да не се оплакваме. И тя сега не ще да ме познава такъв. Мрънкащ.

Но горчилката ме дави. Казвам си на ум: България е място, на което даже и малките, и дребните хора, но получили малко власт, някаква позиция…, пост, хората, от които зависиш…

О, Боже, те сякаш искат да ти покажат, че с честен труд…, особено като творец – нямаш шанс!

И – питаш се – защо да няма шанс? Защото те – ха-ха – ще съумеят да ти попречат.

Ще те спъват. Няма да ти плащат хонорарите. Ще те изнервят. Ще бавят парите, които ти дължат. Ще ти предлагат недостойно ниско заплащане за труда. Няма да си вдигат телефона, когато ги търсиш. Ще осуетяват усилията ти да направиш нещата по своя начин. Което е задължително за твореца… Ще критикуват злобно, само защото мислят, че имат право да си го позволят. И разни такива.

– Ти не си човек, който се оплаква…, така че – стига толкова! – казва милата ми, мъдра жена.

– Да, права си… – казвам аз.

– А после какво ще правиш? – пита тя.

Ще ми се да й кажа, че ще пиша. Но как би могъл да пише човек, който знае, че трябва да си изкарва прехраната? А му е показано, че с писане това няма да се получи. За писането ти трябва поне грам сигурност. Даже не сигурност. Трябва ти увереност, че от това нещо ще се получи. Ако се бориш за хляба си, а писането е нещо, което само ти губи времето, в което трябва да си изкарваш хляба – ти ще зарежеш писането. Навярно.
За писането ти трябва поне малко добро чувство. Не вдъхновение, не. Просто добро чувство. Но когато си наситен с лошо чувство…, лошо чувство заради непочтенността на хората, които би трябвало да ти помагат…Тогава някак си не се получава. Това, което ще напишеш, ще мирише на гнойта, събрала се в сърцето ти.

– После… – въздишам – после ще отида при едни продуценти… на един формат… такъв… риалити… от тия…

– От гадните ли? – пита жена ми е се поусмихва, но усмивката й е слаба и недоволна.

– Мхм… от доста… доста гадните… – усмихвам се и аз и ми е тъжно. Но и гняв ме обзема. – Викат ме нещо… за разговор.

– Ти си писател…, творец…, нали си творец? Няма ли да ти е неудобно малко? Виж… – и тя замълчава. И двамата си мълчим.

– Виж – подхваща отново тя, – аз не искам…, ако ще се включваш в това шоу…, сетих се за кое ми говориш…, аз не искам да се включваш там! Не! Имаме пари. Колкото – толкова. Няма да се продаваш заради някакви пари… Чуваш ли? Какво ще кажат всички хора, които те харесват…, ако те видят там? Или да не те видят…, ако разберат, че работиш за това шоу…, за това риалити? М?

И аз кипвам. Сърцето ми бие силно, ръцете ми треперят. И казвам:

– Ха! Точно така! Значи… Значи, значи, значи! Аз се боря… Знаеш как се боря! Как ставам в пет! Как пиша, ако ще да умирам! Аз това, което смятам за честно! Аз правя така…, както трябва! Аз съм писател… Аз не се продавам… аз се занимавам само с писане! Аз работя ужасно много и с цялата сила и талант, на които съм способен! И какво? Какво направиха хората? Тия, пред които да не се излагам? Тия, на които трябва да слушам мнението? М? Какво правят те – същите – всички тия? Направиха така, че да се чудя как да се оправям! С това проклето писане!

– За кого говориш? – пита жена ми и ме поглежда тревожно. Аз треперя от гняв.

– За всички тия, които… – и млъквам.

– Какво тия? Кои тия? – пита тя.

– Ти нали разбираш…, аз наистина работя много, не се спирам. Но тия, от които зависи заплащането на моя труд, тия, които би трябвало да го оценят и да направят възможно аз да продължа да го полагам…, абе просто тия, които плащат…

…та те се ебават, разбираш ли?

Те, дори и това, което ми дължат, не ми го плащат! А то е мизерно…, ти знаеш колко чудовищно мизерно е… и те пак, въпреки това, не го плащат! Бавят го…, намаляват го… Мотаят ме…, оправдават се…, подсмихват се…, държат се с мене надменно – като с просяк… Аз помагам на десетки нуждаещи се – знаеш, – а в същото време, тия които ми дължат пари за моя труд – се правят на луди!

И това, миличка, е просто начинът на работа в България! Такива са си българите, разбираш ли? Аз от двайсет години все това гледам! Уморих се! Да работя честно, да правя хубави неща, за да ми се подиграват…
Те знаеш ли как казват: Ми, това е положението…, бедна държава сме, няма пари… И ги виждаш как карат поръчкови беемвета. Та така… И аз сега да взема, че да се заслушвам в тяхното мнение?! Да не взема да им падна в очите…, на същите тия? О мамка му!

– Ама това не са едни и същи хора, бе! – дразни се жена ми.

– Да бе! – вече викам чак до небето аз. – Не били едни и същи хора! Аз ти казах! Просто… все едно българите…, българите като цяло…, имам чувството, че всички българи… се опитват да ми докажат, че с честно писане на смислени неща аз ще умра от глад! И всички тия българи – гледащи турски сериали и четящи вестник „Уикенд“ – все едно те…, все едно те ме принуждават – с насмешлива усмивка – да отида и да се хвана с това риалити! Все едно тия андрешковци и байганьовци ми казват: Айде айде не ми се прави на интересен…, ще ми се прави на чист творец там…, ха-ха, я не се занасяй, ами си се хващай там с пошлата халтура! Те…

– Не си прав… – гледа напред жена ми. – Въобще не всички са такива… Ти ще разочароваш мен… и тия, които разчитат на тебе, за да не се удавят в пошлостта…

– А кой ще ни плаща сметките? Кой ще ми поддържа самочувствието на мъж? Когото – за да може да си пише – го издържа жена му? Както повече от българските писатели… изкушавам се да кажа думата писателчета…Пфу… Кой ще плаща образованието на дъщеря ми? М?

– Ами стани пак лекар… – казва, колкото да каже нещо жена ми. Усеща колко е несериозно това.

– Аха… Най-четеният български автор за 2014-та да покаже, че се е предал… Че просто няма как… И се връща в далаверката на белите престилки… Пък там – точно колко ще печеля? Ако работя честно? А, я кажи? Ако не крада, ако не взимам незаконно… ще съм по-зле и от сега – това не ти ли е ясно? Идеално, няма що! И да стана лекар… като тия – наште?! За да крада пенсии на психичноболни… Да правя фирмени проучвания на медикаменти, за да прокарвам корпоративни интереси… Да съм таен дистрибутор на някоя лекарствена фирма? Мерси… И да мародерствам хората, използвайки слабостта и страданията им… Не… Мерси! По-добре – риалитито… Някак си – по-честно е… По-гадно, но поне – по-честно.

– Прави каквото щеш! – казва жена ми. И знае, че ще направя каквото ща, естествено.

– Знам…, че е пошло… и ще помисля…, ще отида, ще говоря и ще помисля…, но – образованието на Куки? М? Аз ще поема чернилките… Но тя ще отиде нагоре… към по-светлото… Не е ли така?

– С тъмно светло не се прави. – казва милата ми жена – Но ти прави каквото щеш.

– Добре, мое мъдро момиченце! – казвам и аз и въздишам.

Ще имам много за мислене. Тия дни.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах