Осми март, Денят на конячето

Днес е Денят на цветарките. Поне в България – Осми март продължава да се приема като празник, а не като международен Ден на жената. Двете понятия са различни. На празника честваме някой, правим му подаръци, хапваме тортичка, отиваме на банкетче, пийваме коняче, друсваме едно хорце. Жените са с прически, мъжете с букети…

Жени, затрупани с цветя по повод… еми по повод вагините си. Нали вагините ги правят жени?

Положението с „празника“ е същото като с 15-и септември. И тогава учителките (предимно жени, защото професията е нископлатена, но тежка) се прибират затрупани с цветя, по радиото вървят умилителни песни за „учителко любима, учителко добра“, всички си спомнят с трепет за онази или онзи даскал, който ги е научил на най-важните неща в живота… и така, докато денят отмине. На следващия учителките отново са досадните луди даскалици, които, ако се вдигнат на стачка за по-високо заплащане (а стачката на учителите през 2007 година все още е най-дългият протест в новата ни история), биват предавани от цялото общество, на което подобни неща са просто пречки в ежедневието. Ми кой ще им гледа децата?

Е, същото е положението и с жените у нас. На Осми март са горди носителки на вагини, заради което заслужават цветя, от 9-и нататък, та цяла година, нерядко са в позицията просто на тъпи… Няма да изписвам синоними на вагина, но се сещайте.

Днес Фейсбук е залят от празнични, треперливи и емоционални статуси. За жената, майката, красотата. Валят поздрави на килограми. Но за какво точно се поздравяваме? За това, че имаме вагини ли? Или за това, което сме постигнали и правата, които сме извоювали? И всичко вече наред ли е?

Видях облекчени поздрави, че не сме като жените в арабския свят. Ние можем да караме кола и да изневеряваме безнаказано. Тоест ние, белите, образовани християнки от големите градове. С ромките не е баш така положението. Техните вагини явно не са толкова гордо свободни, колкото нашите и биват продавани още на 15, а ако не раждат като машини, ги изхвърлят от клана сякаш са счупен москвич. Изневери при тях не се котират, но пък изкарване на пари с ласки – да. То си е бизнес. От оня, в който жената работи, а мъжете си разменят пари за нея. Всъщност, кой ги пита ромките какво се котира и какво не, те са собственост на клановете си и ние всички много сме се забавлявали поне веднъж в живота си, разглеждайки снимки от пазара на булки в Старозагорско. То си е и екскурзионна цел…

Не така е положението и с жените в малките градчета и селата. Те отдавна не са там – ако не са намерили работа в някой голям град, са на гурбет в Гърция, Испания, Италия или Германия. Гледат чужди родители и чужди деца, за да издържат семействата си. Българската трудова миграция си има пол и той е женски. Според статистиките, над 60% от гастарбайтерите от България са жени на възраст между 18 и 60 години.

Знам, че когато говорим на тези теми, излиза аргументът защо на жените трябва да им е по-добре, отколкото на мъжете – нали всички сме бедни. Бе всички сме бедни, ама жените са по-бедни. Пак според статистиката.

И все пак жените в България масово се чувстват напълно окей с ролята, която имат днес в обществото. Ако не се чувстваха така, щяха да протестират. А протести няма. Даже напротив, чува се често възмущението: „Какви протести, какви липси на права през 2017 година?“
О, пардон. Протести всъщност има. Малки, незабележими, но упорити. Протестират майките на деца със специални нужди. Сиреч на дечица с проблеми в развитието или здравето. Борят се за поне малко нормалност, за шанс за децата си в европейската ни държава именно през 2017 година.

Тези протести не са многобройни, не са модерни и някак си не са секси, та рядко към тях се включват хора извън роднините на засегнатите деца. Имаше преди години и един друг самотен протест, на жени, болни от рак. Които не получават навреме лекарствата си и държавата ги обрича на смърт.

Но защо да се трогваме от това, да не би на мъжете в подобна ситуация да им е по-леко? Ми не им е, но пак според тези досадни статистики семействата с болно дете или с диагноза рак на някоя от членовете обикновено се разпадат. 70% остават без единия партньор. Тоест в 70% от случаите мъжът или бащата си отиват. Та колко да не е женски този проблем?

Иначе през 2017 година в други държави, населени с бели християнки, проблеми явно има. В САЩ Маршът на жените, който се превърна и в марш срещу сексизма на новото правителство, не бе гледан с такава възхита. Даже предизвика предимно насмешки в България. В страната, в която похотливите реплики и погледи на работното място или на улицата са си комплимент, сексизмът на Тръмп и компания минава под знака на „най-сетне някой да спре да е политкоректен“. Ми естествено, че като си известен, ще ги хващаш за п….., какво се правят всички на ощипани?

Протести на жени имаше миналата седмица и в Турция. Срещу опита на Ердоган да ореже правата на жените и да ги върне в Средновековието, там, където са немалко от арабските им посестрими. Този пък протест даже не се и забеляза. Дано след години не видим пред вратите си резултата от потъпкването на правата на жените и на човешките права в цялост в Турция под формата на бежанци. Не че бежанците ни трогват, даже жените, помъкнали децата си през тази враждебна част от света към кътче, което ще им донесе спасение, не ни трогват.

У нас правата не се режат. Но и в много сфери те просто не съществуват. Правото на човешко отношение в родилната зала? А знаете ли, че жените, които губят деца при раждане или раждат мъртви бебета, имат право да ги погребват едва от две-три години насам? Благодарение на дългогодишната битка на една майка и лекарка? Допреди две-три години тези дечица отиваха… в боклука. Или пък правото държавата да те защитава, ако си самотна майка. В някои държави държавата зачислява помощници на семействата с един родител, които водят и взимат децата от училище или ги бавят, ако родителят е нощна смяна на работа. Звучи екзотично, но го има. А правото на безплатна профилактика, с която да излезем поне от една от тези милион статистики – от тази на първенците по смъртност от рак на гърдата – болест, която в белия свят вече се лекува. Но това са неприятни теми за празничен ден като днешния.

Все пак у нас права през 2017 година има: ние караме автомобили и можем да изневеряваме, без да ни убиват с камъни. Осми март е, време е за по едно коняче.