Празникът

Добре че се завръщаме в селата си по празниците. По празниците селата ни чакат. С празните си плевни, с падащите зидове. С редките фигури на бабките по улиците, застанали като въпросителни пред портите, с шепата дядовци на пейката пред магазина, заловили се за шишетата бира като капитани за дръжките на руля. Полето е боядисано в жълто и зелено. Небето е бояядисано в синьо. Върховете на Рила са боядисани в бяло. Сякаш на някое дете са му купили нови боички. И то е започнало – жълтото, синьото, зеленото, бялото…

Обичам тези утрини на село. Ставам рано, в четири. Излизам на терасата с кафето, с цигарите. Още е тихо. И изведнъж птичият хор започва. Сякаш някой дава знак. Славеите. Имаш чувството, че тук, в това село, са се събрали всичките славеи на света.

Вие сте ми свидетели – за вашите села може да кажете същото. Сякаш във всяко едно село са се събрали всичките славеи на света.
Техните песни не се повтарят. Да се чудиш как малките птички измислят такива сложни мелодии. Два часа светът е пълен със славеевите песни. Сутрин, когато спим най-дълбоко. Докато слушам славеите, някак тайно знам – това е псалтирът, преведен на птичи език.

С развиделяването славеите се смълчават. Един по един. Къде изчезват техните песни. Те не могат да изчезнат. Те сигурно продължават да се носят из вселената, песните на всичките славеи от всичките селца…

Преди години, когато в селата имаше хора, когато и в нашето село имаше хора, обикновено сутрин на празниците в къщи се изтърсваха Вълчо и Мечо. Братовчедите на тъща ми. Братоците. През другото време двамата опъваха каиша, единият в този град, другият – в онзи, но на празник задължително се прибираха в онази къща в съседното село, за която само бях слушал, напълваха манерките с ракия, мятаха акордеона на рамо, палеха допотопния син форд и тръгваха да обикалят роднините по съседните села. И задължително първата им спирка беше тук, при леля Маре и чичо Иван.

Вълчо и Мечо. Запомнил съм техните гостувания с нескончаемите шеги, с песните. Единият свиреше, а другият пееше. Как не се скъсаха жилите на акордеона.

Не бяха се появявали от години.

– Какво стана с тези хора? – попитах жена ми.

Не знаеше. Попита майка си. И тя не знаеше. А после изведнъж ни хрумна да запалим колата и да отидем до това съседно село. За да видим тази прословута къща на прабаба й по майчина линия, за която само бях слушал. Къщата на бабка й, както са й викали, жената на свещеника. Често ми беше разправяла за тази къща в по-младите години, за този истински замък в детските й очи.

В неделя жените от рода с децата се грабвали и отивали да посетят бабка в съседното село. То било като ритуал. Минава се по едно мостче над реката. С огромни орехи, с върби. После е зелената поляна пред къщата, с пръснатите като жълтици нагъсто жълти глухарчета. Портата. И къщата на бабка. Този истински замък.

Бабка ни черпеше със сладко от смокини. А после ние, децата, започвахме да търчим в огромната прохладна къща. Къщата имаше много врати. Влизахме пред едната, изхвърчахме през другата.

– Някой живее ли сега там? – попитах.

– Един далечен братовчед на майка ми. И Вълчо и Мечо в съботите и неделите. Но те отдавна не са идвали. Кой ги знае дали изобщо вече стъпват там.

Запалихме колата и отидохме до съседното село. Мостчето. Поляната с глухарчетата. Пръснати нагъсто като жълтици в тревата.

– Бабка ни посрещаше тук, още на поляната – каза жена ми.

Един огромен орех беше съборил зида и някой беше сложил надве-натри мрежа върху събореното. Вратата беше заключена. Но ключът беше от вътрешната страна на вратата. Отключихме и влязохме в двора.

Къщата наистина беше голяма. Спокойно можеше да мине за замък в детските очи.

– Колко голяма ми се струваше едно време тази тераса – каза жена ми.

Далечният братовчед го нямаше никакъв. Може да беше отишъл до кръчмата. Нямаше никаква следа и от Вълчо и Мечо. Макар че – не съвсем. В долния край на двора, зад изкорубената капия, неотваряна от години и окована с треви и буренак, под един струпан от летви и найлони навес, дремеше старият форд. Олюпената му синя боя почти не се виждаше от къпинака. Приближих се. На задната седалка през прашните стъкла мернах акордеона. Колко ли години бяха минали от последната му песен?