Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Бащи и коне

Снимка: Румен Добрев - Бащи и коне

Снимка: Румен Добрев

Доктор К. е кардиолог. Той знае всичко за сърцето. Преди години ме прегледа и ми каза, че трябва да спра да пуша. А също да спра и кафето. Най-много по едно кафе. После с него излязохме да изпушим по една цигара, като преди това си взехме кафе от автомата. Ей това му харесвам на доктор К. – че не е догматик.

Доктор К. беше работил заедно с жена ми навремето в Първа градска болница – и оттогава станахме приятели. Като хронично безработен човек, измислях си занимавки – ходех да вземам жена ми от работа. Тогава виждах често доктор К. Сядахме в кафенето в края на градинката пред НДК, срещу стария „Кравай” и си приказвахме с часове. Той често ни канеше да му отидем двамата на гости в неговото село в Еленския Балкан.

– Елате, докато тате е на крак. Знаеш ли колко интересни истории знае. А и много други важни неща знае. На теб като писател ще ти е важно да ги чуеш. Знае как се строи къща. Кой камък става за ъгъла, как се слагат кушаците. Знае как се захранват на пролет пчелите. Знае как се присаждат калеми на овошките. Знае как се коси, факир е. Ела, ще те научи да косиш. Знае на колко месеца трябва да си вземеш едно куче, за да те слуша цял живот.

Уж все се канехме да отидем с жена ми до това село в Еленския Балкан, и все нищо не ставаше. Все бяхме заети. Хайде, жена ми наистина беше заета, ами аз, с какво бях зает аз – да меря с кибритени клечки Площад Славейков, да си приказвам с търговците на стари книги и да си измислям истории за хората, които виждах по улиците. Във всеки случай, не беше нещо, което не можеше да се отложи с няколко дни.

Един ден доктор К. каза:

– Сега вече няма мърдане. Край, идвате! Тате има една кобила. И тя е родила конче. Доресто, с бяла звезда на челото. Не сте виждали такова конче. Ако не дойдете, няма и да видите.

И пак нещо стана, пак не отидохме. И – не успяхме да видим кончето.

Не бях виждал доктор К. години наред. Оня ден го срещнах. Беше започнал работа в „Пирогов”. Беше посивял от умора. Спряхме се на крак, извадихме цигарите.

– Какво става с кончето? – беше първият ми въпрос.

– Няма го вече кончето. Тате го хвана склерозата. И съм го настанил в един хоспис тука. Сега съм тръгнал към него, да го видя. Че май вече е пътник. Ей, не дойдохте, когато беше здрав. Толкова неща можеше да ти разкаже.

Дръпнах от цигарата, помълчах.

– А с кончето какво стана? – пак попитах.

– Продадохме кобилата на циганите. На едно семейство, добри хора. Нямаше начин. Нали трябваше да взема тате тук. Те я продали на едни други, които карат с каруцата вар.

Опънах от фаса.

– А с кончето какво стана?

Доктор К. си погледна часовника.

– Трябва да вървя. Да видя тате. Че после съм дежурен в „Пирогов”.

Седнах в едно кафене. Гледах улицата и хората. Поръчах си едно двойно кафе, без захар. Запалих цигара. Нямаше страшно, доктор К. беше дежурен в „Пирогов”.

Мислех си колко неща не научих. Как се строи къща. Как се захранват на пролет пчелите. Как се присаждат калеми на овошките. Как се коси трева. Всеки мисли, че е лесно да косиш. Ама я опитай. Веднага ще забодеш косата в къртичината. Или на колко месеца трябва да си вземеш куче, за да те слуша цял живот.

До мен двама си говореха:

– Цял живот в киреча. Това живот ли е!

Протегнах ръка и кончето дъхна в шепата ми. Погалих го по кадифените ноздри. Пипнах звездата на челото му. То не бягаше, стоеше.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90