Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Вен(д)ета за българската литературата

Гафът с приза „най-четеният писател“ не е на Венета Райкова, нито на читателите ѝ - а на Столична библиотека

Столична библиотека титулува Венета Райкова за „най-четения съвременен български писател“ наред с Георги Господинов, Владимир Зарев, Алек Попов и Захари Карабашлиев. Снимка: Площад Славейков - Вен(д)ета за българската литературата

Столична библиотека титулува Венета Райкова за „най-четения съвременен български писател“ наред с Георги Господинов, Владимир Зарев, Алек Попов и Захари Карабашлиев. Снимка: Площад Славейков

Да пишеш книги и да създаваш литература са две различни неща. Започвам с твърдение, което според мен е аксиома.

От вчера социалните мрежи са силно ангажирани с темата за най-четения съвременен български писател на 2018 г. според Столична библиотека. Титлата попадна в ръцете на Георги Господинов, а заедно с него бяха отличени още четирима – Владимир Зарев, Захари Карабашлиев, Алек Попов и… Венета Райкова. Възмущението от еклектиката в тази група стана масово, стигна до крайности.

Имената в случая нямат значение. Корените на тази бурна реакция са много по-дълбоки.

Днес всеки има възможност да се изяви и да получи своите 15 минути слава. Времето е такова – отворено, социално, мрежово. Всичко е на показ, лесно е за демонстрация. Инстинктът да се твори, заложен у всекиго, е в разцвета си, защото се оказа, че не е нужно да се усъвършенстваш, за да получиш признание. То те чака на няколко клика разстояние, славата е на едно-две споделяния във всеки един момент. Заливането на социалните мрежи с изкуство – или с набедено за изкуство – лично творчество е неизбежен, неотменим вече риск.

Дали всеки, издал книга или публикувал онлайн, е писател?

Да – ако всеки, нарисувал нещо върху платно, е художник. Ако всеки, препъвал се по сцената, е балетист. Ако всеки, грабнал микрофона, е певец. Ако всеки, дрънкащ на пиано, е композитор.

Спряхме да уважаваме писането като изкуство, защото изглежда много достъпно.

Първи в битката между старото и новото време паднаха критериите. Вече не съществуват обективни мерки за качество и естетика. Идеята за комунистическо равенство се провали в социален и икономически аспект, но победи в областта на изкуството. Пролетариатът от всички страни се обедини в правото си да налага масовия вкус като мерило за качество.

Но има огромна разлика между това да твориш красиво и да те харесват.

Някъде тук е коренът на проблема. Склонна съм да повярвам, че Венета Райкова е един от най-четените и купувани автори днес. В това няма нищо странно. Това е световна тенденция, при това не от днес. Но когато се връчват грамоти, зад които стои просветителска институция като Столична библиотека, пазарните реалности трябва да отстъпят пред културните.

Грамотата, която легитимира Венета Райкова като „писател“

Най-възмутителното, най-дразнещото за хората с отношение към литературата, е поставянето на масовия автор Венета Райкова в една смислова редица с писатели, извоювали тази достойна титла с трудове на друго ниво. Никой не отрича правото Райкова да съществува на един и същи пазар с Владимир Зарев. Но когато библиотеката – пазителка на културни устои – нарече и двамата по един и същи начин, удостои ги с една и съща грамота, постави имената им едно до друго, се изкривяват самите основи на литературата като изкуство. Сякаш някой ти казва:

„Талантът е без значение, пазарът е важен“.

Всъщност, класацията за най-четен автор на Столична библиотека събужда много въпроси. Извън абстрактните, свързани с изкуството като цяло, изникват и чисто практически. Като например колко тома от книгите на изброените в класацията писатели притежава Столична библиотека? Да предположим, че е закупила по 5 от петте книги на Венета Райкова и по 5 от трите тома на трилогията на Владимир Зарев. „Битието“ – първият том от трилогията – е над 600 страници и се чете бавно. „Вендета“ – една от книгите на Венета Райкова – е с около 300+ страници и се чете бързо. Времето, което един читател отделя за Зарев, е двойно (поне) на времето, отделено за Венета. Как е изчислила Столична библиотека кой от двамата е по-четен? По броя взимания? По броя прочетени страници (защото при по-дълго четене и по-дебела книга по-малко читатели ще имат възможност да я разменят)? По търсенето и питането?

И се оказва, че проблемът в тази класация отново е свързан с липсващите критерии, в случая съвсем конкретни. Чистата статистика е триумф на относителността. Чистата статистика казва, че в състезание между двама, примерно, победителят е предпоследен. Ако това са награди на базата на някаква вътрешна статистика, би било добре библиотеката да съпровожда публичното им обявяване с пълно описание на тази статистика. Ако са въпрос на вътрешно усещане на библиотекарите, да обяви това за малък Нобел – както направиха шведските библиотекари през 2018 г. и да е ясно, че иде реч за субективни критерии. Защото Столична библиотека раздава награди от името на читателите, които взимат книги. И някак не е редно да си присвоява институционализацията, не е редно да слага името си отгоре в този случай. Нека раздаде награди на читателите си, те имат нужда от мотивация и това е прекрасно. Но „най-четен съвременен български писател“ носи в себе си съвсем друго значение. Всяка дума в това определение е натоварена с допълнителен смисъл – „най-четен“ не е най-купуван, „съвременен“ е с две десетилетия относителност – толкова е разликата между писателския старт на Зарев и на Господинов, примерно. „Български писател“ е титла, която не може да се раздава без допълнителни и при това категорични критерии.

Гафът не е нито на читателската публика, нито на наградените автори. Гафът си е на Столична библиотека. Но чисто пазарно културната институция спечели – чу се за нея, маркетингът беше успешен.

Критериите на пазара – това безлико и хищно чудовище – са много опасно нещо в областта на културата. Когато се следват безогледно, се стига и до други абсурди, не само тези бури в чаша вода с „писателката“ Райкова. Защото именно пазарът оправдава факта, че в храма на четенето Столична библиотека се помещава и културният и медиен офис на партия „Атака“, например.

Вижте още: ПРОШКА

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ БЛАГОДАРИ НА МИЛЕН РУСКОВ

ЗАСЛУЖЕНА ПОБЕДА ЗА АКАДЕМИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

Bookshop 728×90