Поезия за курбан

И друг път съм го казвала – поезията се е родила като сакрално изкуство, като допир до божественото, опит за синхронизиране с ритъма на вселената. Това са били добрите намерения, които все още проблясват като бисерчета сред помията. А днес поезията е лъскавият обков на храма, но не самият храм.

Пиша това в Деня на поезията 1 октомври. Това е някакъв междинен, специфично български празник, различен от световния поетичен ден, който е на 21 март. Дори в това поезията на нашата територия се приближава до религията – отказва да се синхронизира с традициите по света.

Пишем и четем стихове, както се молим в храма – само при дълбока интимна нужда или формално, защото трябва. Вяра по пантофи е нашата – появява се, когато егото изпита нужда от опора. Заменете сега думата „вяра“ с „поезия“ и измерете егото на пишещите и четящите стихотворения. Това си го знаем – свещеното става свещено само за малко, когато е удобно за нас. С поезията е същото. Поезията е цитат от „великия … (произволно име)“, пуснат във Фейсбук за няколко лайка в повече. Поезията е няколко зле сглобени реда с емоция като на селски курбан, но обградени от симптоматични реакции: „велика си“, „докосна ме“, „толкова съкровени думи“. Поезията е фръцкава дреха за празник, облечена върху преяло на празничната трапеза шкембе.

Поезията е междуметие, а не глагол. А трябва да е обратното. И никой не може да се измъкне от тази констатация чист. Нито едно поколение днес не отдава онази почит на поезията, която декларира публично. Поети, големи поети, си отиват забравени. В зависимост от това колко активни са били в социалните мрежи, може да получат хвърчащи некролози по социалните стени на непознати, които се докосват до смъртта като последен перверзен опит да докопат поезията.

Последният пример, жив пример все още, е мъртвият Любомир Левчев. Още се мяркат във фийда негови стихове, пуснати от хора, които за пръв път са ги прочели в Гугъл минути преди да ги цитират.

Курбан-поезията бликва и на годишнини, на рождени и смъртни дати на отдавна отишли си поети, които си припомняме с календарна регулярност – сезон след сезон, набързо, накратко и в контекста на себеизтъкването. А истинската, жива поезия, поезията, която променя света, вече е носталгично изключение. Тоест, тя съществува, има я. Но е невидима.

Попитайте книжарите – рафтовете с поезия се зареждат най-рядко и обикновено са в тъмното. Попитайте издателите – за да наложиш поет, се налага да го вкараш в скандал. Или да го буташ под светлините насила – не поезията му, а него самия. Защото хората масово вече не четат поезия, а четат поети. Красиви или уродливи на външен вид, малко или много луди, скандални и самохвални. Ако не са такива, днешните поети са невидими. А поезията им… Тя е вторична.

Не се заблуждавайте, гении. Знам, че ви има. Чета ви. Вие също четете великите днешни поети. Но не се заблуждавайте, че съществувате извън контекста на курбана.

В крайна сметка жертвеният агнец възкръсва. Някой ден, когато за проблемите на света отново ще се говори поетично.