Признат дори от враговете си

На 9 октомври Софийската опера и балет ще отбележи 100-годишнината на една от значимите личности в историята на българската симфонична музика – композитора Константин Илиев (1924 – 1988), дългогодишен главен диригент на Софийската филхармония. Присъствието му на българската културна сцена ще бъде почетено с концертно изпълнение на първо действие на неговата опера „Боянският майстор“ под диригентството на Жорж Димитров, с участието на солисти, оркестъра и хора на Софийската опера. Струнен квартет ще изпълни неговия Квартет №1.

Студент на Панчо Владигеров в Музикалната академия, специализирал в Прага, Константин Илиев е сред основателите на симфоничния оркестър в Русе през 40-те години, а в края им основа Русенската опера. През 50-те години е главен диригент на Варненския симфоничен оркестър, а от 1956 г. свързва живота си за дълги години със Софийската филхармония. Като неин главен диригент ръководи състава при първото му турне в САЩ. От 1967 г. е професор по оркестрово дирижиране в Музикалната академия. През 1972 г. напуска Филхармонията и заживява в „изгнание“ – в Добрич, където създава Фестивал на камерната музика. Последната му поява на диригентския пулт е в Русе през 1988 г., умира същата година – на 6 март във Видин.

Стогодишнината от рождението на Константин Илиев бе отбелязана още на самия му рожден ден – 9 март, организирана от виолончелиста проф. Венцеслав Николов. После и Софийската филхармония почете годишнината с концерт на 21 май – „Музика в природата“. Под диригенството на Владимир Кираджиев са изпълнени произведения на Константин Илиев – „Седенкарски песни“, „Селска песен“ – кантата по стихове на Асен Разцветников, и „Гората и птиците“ – кантата без текст за женски хор и ударни.

Предлагаме ви думи на проф. Николов, написани за събитието на 9 март, както и спомените му за знаменития български диригент и композитор.

Когато започнахме подготовка да отбележим по подходящ начин 100-годишнината на Константин Илиев, не можех даже да си представя вълнението, което този специален концерт ще предизвика сред слушателите и изпълнителите – младите колеги от Камерен ансамбъл „Силуети“. На 9 март, рождения му ден, в уютната зала на „Сити Марк“ звучеше възглухият му глас, на екрана се сменяха снимки на диригента с неговите солисти: Шостакович и Месиен, Рихтер и Ойстрах, Георги Бадев и Антон Диков. Слушахме великолепните откъси от останалите в съзнанието ни концерти на Софийската филхармония, неговата музика. Като че ли самият Константин Илиев беше с нас…

Имах привилегията да бъда близо до него, а това е и задължение – да оставя моята следа в спомените за големия музикант, композитора и диригента, педагога и общественика Константин Илиев.

Венцеслав Николов
4.10.2024 г.

Фрагменти*

Да съм бил 5-­6-годишен, когато поставиха за първи път в Русе „Травиата“. Баща ми свиреше в оркестъра и често ме взимаше със себе си на представления. В театъра оркестърът се разполагаше пред сцената и местата на първите редове зад диригента по-рядко се заемаха. Затова седях там, понякога надничах да видя татко. Но най-често уютно се скривах зад гърба на Константин Илиев…

Не ще да е било само детско въображение атмосферата около тази легендарна „Травиата“. И досега за русенци това може би е най-яркият музикален спомен от достатъчно богатата със събития музикална история на града. Повечето, без да се замислят, могат да изброят солистичния състав от тези години и, разбира се, с благодарност си спомнят за Константин Илиев -­ двигателя на епопеята „Травиата“.

В годините на детството името му често се споменаваше. Свързваха го с чудесните концерти на Симфоничния оркестър, с успехите на русенци на прегледите в София, с явния възход на музикалния живот в града. Но съм запомнил и оттенъка на скандал, който витаеше около него. Ние бяхме възпитани в традицията на романтичната музика и новите звучения в „модерната“, която той често дирижираше, ни се струваха кощунство…

При такъв ярко талантлив композитор с оформени естетически предпочитания, вероятно не е било възможно да бъдат избегнати конфликтите. Лазар Николов ми разказваше за невероятната енергия на младия Константин Илиев:

„Дори когато вървеше по улицата, като че ли електричество струеше от него“.

***

Смътно си спомням за скандали и възмущения при изпълнения на негови творби. Сигурно тогава се е появило и разделянето на композитора от диригента. Докато диригентът Константин Илиев дълги години имаше неизменен и заслужен успех, за премиерите на творбите му винаги се намираше дежурен критик, който да разгроми произведенията ­- я за формализъм, я за нещо друго… какофония, не наше или направо антисоциалистическо (все музиковедски категории).

Помня една лекция на Веселин Стоянов десетина години по-късно. Беше обявена „Нововиенска школа“. Професорът излезе на сцената в БИАД, седна пред рояла, темпераментно натисна двайсетина клавиша и десния педал и запита препълнената зала:

„Харесва ли ви? ­ Е, това е додекафонията!“

***

Много по-късно Константин Илиев ми разправяше как, вече във Варна, е бил викан от тогавашния първи секретар и заплашван с последствия, т.е. лагер, за изпълняваната от него „модернистична“ музика.

Страхът от физическа разправа (с която комунистите винаги са утвърждавали идеите си) го занимаваше. В този страх, който всеки неконвенционално мислещ човек е таил в себе си през онези години, в нуждата постоянно да се отбранява, вероятно са корените на известна несигурност, нерешителност, която Константин Илиев проявяваше в решителните моменти на живота си.

Казваше ми, че завижда на необременената със страх по-млада генерация:

„Седнали младежи на тротоара, милиционер им прави забележка, а те се карат с него, спорят… Аз не бих могъл!“

***

Добрин Петков разказваше:

„Още не бях дирижирал в Русе солист-челист, а в програмата е человият концерт от Сен-Санс. Той беше свирил вече със солиста Константин Попов. Питам го: „Абе, Коце, как се свири с чело?“.­„“Виж какво, той ще седне, ще се настрои, ще си затвори двете очи… А ти? Ти ще си отвориш твоите на четири и само ще гледаш да не го изпуснеш…“

***

В кабинета си във Филхармонията обикновено посрещаше с шега гостите, минаващите да го видят за малко колеги. Човек оставаше с чувството, че само него е чакал, за да започне да разказва. Обичаше да си фантазира и често историята, която увлекателно разказваше, явно се разминаваше с действителната случка…

Понякога темпераментно описваше трудностите ­- в повечето случаи административни. Когато се усъмнявах в непреодолимостта на проблема, се дразнеше от моята прагматичност и прекъсваше разговора на тази тема.

Изглежда, искаше просто да отреагира на неприятните му битови задължения, а аз не разбирах и давах съвети…

Беше с много бързи рефлекси и не обичаше да губи контрол над разговора. Някак естествено ставаше център на компанията и след като е говорил с него за най-обикновени неща, човек си тръгваше окрилен, с чувството за нещо значимо.

***

Наскоро чух по Радиото отново да се говори за „елита на интелигенцията“. Въпросите, свързани с елитите, никога не са ме занимавали особено. Но отдавна се опитвам да си отговоря какво се разбира под „интелигент“. Запомнил съм една дефиниция от периода на Чешките събития през 1968 година: „Интелигент ­- човек, който създава мнението си, без да трябва да чете уводната статия на вестника и без да се влияе от обществените настроения…“.

По време на военния преврат срещу правителството на Алиенде Константин Илиев беше на гастроли в Чили. Няколко дни след завръщането му го питах какво всъщност стана там. Разказа за стрелбата, за танковете по улиците… Недоверчив към информацията в пресата, продължих да питам за причините. Сопнато ми отговори:

„Защо, защо!… Върнаха собствеността на хората!“

***

Беше слушал по Радио София току-що записано произведение. С наслада разправяше как се е обаждал даже в омразния му Съюз на българските композитори. И там никой не познавал младия композитор. Най-сетне издири следите му, повика го вкъщи -­ всичко това, за да насърчи  начеващия автор в търсенията му.

***

Знаеше, че се интересувам от астрология и леко се подсмиваше всеки път, когато станеше дума за нея. Но ето, поиска му се и на него да разбере дали звездите са благослонни, и ме помоли да отида за съвет. Още помня някои характеристики на астролога:

„Голям човек; когато работи, го прави с вдъхновение; резки и неочаквани промени, съдбата го изпраща или най-горе, или го запокитва най-долу; лесно се засяга; хората около него са с кучешки нрав, ще има разправии; обича да се разпорежда и да проявява бабаитлък; големи успехи ­- еднакви и в дирижирането, и в композирането…“

Само за смъртта не позна. Беше казал, че ще живее дълго…

Константин Илиев на диригентския пулт. Снимка: Български държавен архив

Интермедия

Още съм студент във втори курс на консерваторията. По покана на Константин Илиев свиря концерта на Кристиан Бах -­ дебютът ми с оркестър. Репетицията мина хубаво, твърде добре за генерална репетиция. Вечерта оркестърът вече свири на сцената, аз чакам притеснен реда си. Слизам към тоалетната, оттам чувам инспектора на оркестъра: „Николов, къде е Николов?“. Тичам, вземам бързо челото. Константин Илиев се разхожда нервно пред вратата на сцената: „Хайде бе, къде си?“,­ бута ме напред и аз тръгвам между оркестъра към подиума. Публиката ръкопляска, а аз с ужас усещам как панталоните ми започват да се смъкват.

Облякъл съм фрака на баща си още от Царския оркестър. Успявам, притискайки двете ръце, да спра свличането и сядам облекчено на стола. (А ако бях цигулар?!) Защитен от челото, започвам концерта и естествено забравям за проблема. Константин Илиев внимателно акомпанира – все пак съм дебютант. Накрая щастлив, с чувството за сполучлив концерт, скачам да се поклоня… и отново усещам как панталоните ми тръгват надолу. За щастие никой не разбра. Не посмях да кажа и на Константин Илиев. (По-късно той написа чудесна каденца за концерта, с нея е съвместният ни запис в Радио София.)

Тempi concertati*

Брамс­ Симфония # 2, Софийската филхармония открива поредния Преглед на оркестрите с главния си диригент… Какво пиршество от звуци! Брамсова дълбочина, но и празничност, и светлина, характерни точно за тази симфония. Не обръщам внимание на киксовете в духачите, тичам с блеснали очи, щастлив да поздравя Константин Илиев и оркестъра. Незабравимо преживяване…

След този концерт Константин Илиев напусна Филхармонията и за дълги години остана диригент без оркестър. (А от него съм чувал да казва на студентите си: „Ти си диригент, само ако всеки ден заставаш в девет часа пред оркестъра“.)

***

Свиря в Русе Концерта на Сен-Санс. Диригент е Константин Илиев. След паузата следва едно забележително изпълнение на Симфонията от Цезар Франк. Слушам скрит зад сцената и от време на време развълнуван поглеждам през малката пролука към диригента. Запомнил съм очите му -­ потънали в очарованието на музиката, внушаващи, възторжени в кулминациите.

***

Един от най-ярките ми спомени ­- „Дон Кихот“ от Рихард Щраус с Филхармонията. Темпа, характер, звук ­ всичко в онази вечер изглеждаше единствено възможно. Невероятно красива и интересна композиция. Константин Илиев водеше с въодушевление Дон Кихот и Санчо Панса през техните битки и приключения. И когато челото проплака последния стон на героя, и ре-мажорният акорд на духачите завърши произведението, стори ми се, че по-хубав миг не съм изживявал…

***

1978 г. Вече няколко години Константин Илиев не дирижира в София. Учениците, станали вече главни диригенти, го канят като гост-диригент. Често пътуваме с Георги Бадев и Божидар Ноев заедно с него, свирим двойни и тройни концерти.

В „изгнание“ в Добрич той написа триото си; споделяше, че иска да напише концерт за чело. Предлагам  да направим една цяла програма с негови нови творби… Няколко дни преди концерта съдбата му отново се обърна на 180 градуса и той отново е главен художествен ръководител на Софийската филхармония.

Концертът се състоя в Камерната зала „България“, беше препълнено (Константин Илиев отново е главен диригент!) и мисля, че се получи. Участваха „неговите“ изпълнители и приятели -­ Георги Бадев, Стела Димитрова, Йордан Дафов.

Казах му на шега:

„Е, каква стана тя? Мислех, че правя опозиционен концерт, а се оказах с властта“.

След няколко дни -­ първият му концерт с „Ероика“ от Бетовен. Рядко Филхармонията е свирила така! Истински Бетовен -­ високо професионално изпълнение, заредено с невероятна енергия и първична сила…

***

Изглежда, често си мислеше какво ще стане с творчеството му, след като него вече няма да го има. Един ден у тях ми каза:

„Данчо Дафов ще се грижи за симфоничните ми неща, Веско Байчев за оперите, а ти за камерните“.

Малко след това написа трите си последни произведения – Solo per Venzicello; Solo per Violin Joe,­ посветено на големия цигулар Георги Бадев, най-близък приятел и колега от много години; Solo per Klavi Stella, посветено на Стела Димитрова.

Радвам се, че приятелите и почитателите му можаха да чуят на концерта в негова памет тези, насочени по-скоро към бъдещето произведения. Доволен съм и че с изпълнението на Tempi concertati IV (двойния му концерт за цигулка и чело), заедно със забележителния цигулар Сашко Гаврилов и диригента Веселин Байчев, успяхме да осъществим последната премиера на негова творба.

***

Сега, след като за тридесет години имах късмета да чуя повечето известни оркестри и диригенти на живо, си спомням с носталгия чуството за стил на диригента Константин Илиев: северната дълбочина на Брамс и рейнския порив на Шуман; толкова чешката VIII симфония на Дворжак; автентично, по славянски звучащия Чайковски; III симфония на Малер…

Помня възмущението, с което разказваше:

„Слушам по Радио София предаване за френска поезия, озвучили го с музика на Чайковски!“

Хващам се в подобно възмущение, когато един от най-добрите лондонски оркестри свири V симфония от Шостакович просто неприлично красиво, без да почувства дълбокия трагизъм на тази музика. Понякога, слушайки прехвалените образци на музикалната индустрия, толкова изгладени, толкова съвършени, изпитвам носталгия към Акта на творчество, който се осъществяваше на сцената в най-добрите години на Константин Илиев, по време на който забравяш за грапавините и недостатъците, случайните грешки… Нали точно заради това така силно въздействат и до днес записите на големите диригенти Фуртвенглер, Клемперер, Кнапертсбуш.

Коментарии*

Теза

Понятието „Европа“ не е само отворени граници, търговия и стоки. Европа означава традиции в културата. Интеграцията на България -­ че къде, ако не в Европа? ­- е много важна за бъдещето на страната ни. Но още по-важно е запазването на нашата културна идентичност и традиция, за да има какво да интегрираме със света. Държава и народ, пренебрежително подминаващи върховете на собствената си култура, нямат никакъв шанс в съвременната световна общност, сами се определят като епигони и консуматори на чужди ценности.

I Коментар – Не всички звани са призвани

Няма умни и глупави, добри и лоши нации. Във всеки народ, по всяко време се срещат и високоинтелигентни, и дълбоки хора, и средно надарени, а и просто глупави -­ консуматори, използвачи на създадени от други блага. Просперитетът на нацията зависи не от броя на умните хора, а от мястото им в системата от ценности, призната от даденото общество. Личности не се раждат толкова често. Когато те имат определени дарби в дадена област, естествено е в обществото да има съгласие за водещата им роля пред по-малко ярките дарования. Не всички звани са призвани!

Не съм привърженик на прекомерната близост между България и Русия, но би ми се искало да се поучим от гордостта и интереса на руския народ към собствената му интелигенция. Пушкин, Толстой, Чайковски, Мусоргски, Горки, Шостакович, Солженицин бяха първо разбрани и обикнати в страната си и след това станаха достояние на света. (И отбележете, между музикантите, които бяха визитна картичка на тогавашния Съветски съюз -­ Ойстрах, Рихтер, Ростропович и колко още други, ­ нямаше нито един случаен, промъкнал се поради конюнктурни, партийни или роднински съображения в елита на страната.)

II Коментар ­- Дали историята ни прави по-умни?

Не мисля, че прави чест на по-възрастните колеги и учители на Константин Илиев (към които той неизменно демонстрираше уважение) налагането на личния им, доста ограничен вкус на цялото ни общество, яростната борба заедно с неизбежните кариеристи от по-младото и по-старото поколение срещу новото. Сега звучат смехотворно изказанията на наши видни (!) музиканти от 50-те, 60-те и 70-те години: „Прокофиев и Шостакович -­ формалисти и без мелодия?“ „Равел -­ упадъчен композитор?“, „Онегер -­ додекафонист?“… Наскоро слушах в Русе Дивертиментото от Константин Илиев, провалило се с трясък и оплюто от всички при първото му изпълнение преди повече от 45 години. Свиреше оркестърът на Музикалното училище. Свиреше с увлечение, с наслада. Каква очарователна музика, изпълнена със свежи хрумвания, ярка, на най-високо професионално ниво, европейска и българска едновременно…

Сещам се за една мисъл на Михаил Друскин ­- като сравнява забраната да се свири музиката на Шьонберг, Веберн и Берг със забраната да се изпълнява Вагнер след Втората световна война, той задава въпроса:

„Кой загуби от това ­- Вагнер? Или ние?!“

III Коментар -­ За националния нихилизъм

Наскоро проследих по телевизията фестивал на музиката на Алфред Шнитке. Свиреха най-големите -­ Ростропович, Кремер, Башмет -­ пред препълнени зали с възторжени почитатели. Можем ли да си представим подобен фестивал на музиката на Константин Илиев у нас? И от кого очакваме да пропагандира най-високите върхове на българската култура?

Питам се защо нашите най-големи личности, сред които е и Константин Илиев ­- това го признават дори враговете му ­- трябваше да преминат живота си в битки с кариеристи, затънали в криволиците на идеологическата конюнктура? Защо творчеството на Константин Илиев остана практически неизвестно за света във време, когато се говореше за полска школа и имената на, смея да твърдя, равните му по талант и постижения Пендерецки и Лютославски прогърмяха по света?

Константин Илиев. Снимка: Български държавен архив

Антитеза

Съдбата определи така, че целият ми съзнателен живот премина близо до орбитата на Константин Илиев. Имам смътен спомен, вероятно по време на русенската „Травиата“: татко ме представя на Константин Илиев – не, тогава още не съм челист, просто едно дете, синът на Мишо Николов… По-късно, като ученик в София, често го срещах по улица „Оборище“, отивайки или връщайки се от Зала „България“, енергично крачещ, захапал цигара, обикновено с разкопчан шлифер. Понякога боязливо го поздравявах. Тогава с неговото име за мен, за нас -­ цялата генерация млади музиканти -­ беше свързано откриването на невероятното богатство и красота на музиката на XX век.

Няколко години по-късно Константин Илиев неочаквано се появи на мой концерт, за да чуе рядко изпълняваната тогава Соната на Прокофиев. Похвали ме и си отиде. Но на следващата година вече последва покана да свиря с него. (Не се лаская, че е имал специално отношение ­- просто един от талантливите млади музиканти, които трябва да се подкрепят!)

По-късно станах „негов“ изпълнител. Последваха специално написаните и посветени ми произведения, множество срещи, съвместни концерти… Имаше дълги периоди, в които по-рядко го виждах. Тогава звънях, срещахме се във Филхармонията, у тях. И пак времето с него минаваше неусетно и бързо.

Така се случи, че сега даже живея в апартамента, където толкова пъти съм бил на гости на Константин Илиев и където всичко ми напомня за него. Поглеждайки портрета на стената, от време на време се сепвам -­ сега аз съм по-възрастен, отколкото е бил той по време на първия ни съвместен концерт в Зала „България“.

Сещам се и за дългогодишния му приятел Добрин Петков, другия наш голям музикант, и изпитвам чувство на осиротяване… Можеше дълго време да не се срещаш с тях, но самият факт, че те работеха, пишеха, дирижираха някъде, беше някакъв вид морален коректив за цялата ни генерация. В провинцията, в изгнание в друг град, те оставаха в центъра на музикалния ни живот, те самите умееха да бъдат център за голям кръг от най-талантливите ни музиканти.

Имам чувството, че и сегашната млада, талантлива и твърде напориста генерация се нуждае много от присъствието в нашата култура, даже посмъртно, на личности като Константин Илиев и Добрин Петков. Пожелавам им да открият с гордост отново творчеството на тези големи български музиканти, да се почувстват не сами, а част от една дългогодишна музикална традиция. Пожелавам им, опирайки се на постиженията на поколенията преди тях, да направят българската музикална култура достижение на целия свят.

Венцеслав Николов
1996 г.

* „Фрагменти за симфоничен оркестър“, „Tempi concertati“ и „Коментарии за чело и пиано“ са творби на Константин Илиев – бел. авт.