С хоро срещу глобалното село

Ганкиното дава на мнозина от нас илюзията, че са си на мястото

Българско хоро на централния площад в Брюксел през 2017 г. Снимка: БГНЕС - С хоро срещу глобалното село

Българско хоро на централния площад в Брюксел през 2017 г. Снимка: БГНЕС

Никога не съм била голям любител на народните танци и фолклора, в детството ми готините от квартала танцуваха брейк, а не копаница, по площадите в София можеше да организираш най-много марш или парад за някой соцпразник, а баба и дядо обичаха да ходят в лятната градина в Ахтопол и да танцуват танго. Лъжа е, ако някой под 70 г. твърди, че е израснал с прочутите седем осми. Фолклорът бе стилизиран до магическо хорово пеене, а с хора и ръченици ни заливаха май само на 1 януари. Разбира се, имаше и народни танци за ученици, може би почти всеки е минал през подобен кръжок, освен, разбира се, най-готините. Те ходеха на художествена гимнастика. Да, в училище изучавахме „Седнало е Джоре дос, седнало е Джоре“, но в кръчмата или в междуградския автобус по-голяма бе вероятността да чуеш „Ти си мой грех“, отколкото „Македонско девойче“.

По-късно около и малко след промяната народната музика ни заливаше по радиото предимно при пучове и протести. От тогава ми остана навикът като чуя някоя ръченица по радиото, да чеквам в телефона дали правителството не е свалено.

Постепенно обаче народните танци като начин да си прекараш свободното време и вид спорт, съчетан с музика, смях, срещи с приятели навлязоха в ежедневието ни, като смея да твърдя – първи в това бяха емигрантите. В чужбина се оказа, че онова, което свързва хората от България, е езикът, 24 май и народните танци. Затова и във всеки по-голям град с повече българи в околността има по един клуб, в който хората се срещат редовно под предтекста, че ще играят хора, макар това да не е задължително. Тези клубове са поели ролята и на читалища, в тях се празнуват празници, които нямат иначе еквивалент в страната-домакин, и често те са пряката връзка с българските училища и културни институти за немалка част от емиграцията.

Но от няколко години хората и фолклорът вече имат съвсем различна роля. Те изпълниха цялото пространство на българското, превърнаха се в негов еквивалент, като се стигна дотам да има дори идеи националният отбор по футбол да има официална носия за екип. Хоро вече се играе навсякъде – пред Народния театър, на „Витошка“, на площада в Брюксел, на плажа в Гърция. Стига да има 15-ина войводи и воеводки на кеф, и ето ти Ганкиното или в по-честия случай право хоро, където и да се намираш.

Америка за България

Това обаче не е българска странност. Голямото завръщане към националното – така, както го разбират във всяка отделна държава, е на мода в цял свят. В Германия, например, от няколко години носенето на баварски дирндл или кожени три четвърти панталони е абсолютен хит и сред младежта. Тръмп спечели изборите с простичкото „Америка фърст“. Националистите навсякъде са във възход.

Защо светът внезапно масово се обърна към миналото си и търси доказателства за корени, възвеличава традициите и рови в гардероба на прабаба си, за да ѝ облече премяната?

Според Фуко сме свидетели на нов вид революция – революция срещу глобализма. Този път обаче хората не се борят за ресурси, а за идентичност.

Всъщност това обяснява до голяма степен острата опозиция срещу всичко онова, което се смяташе за хубаво, добро и прогресивно през десетилетията след Втората световна война. Равни права за всички, отворени граници, свобода на придвижване, банани през август и ягоди през януари, почивка в Тайланд и ски в Алпите са чудесни неща и постигането на такъв стандарт бе цел на няколко поколения. Оказа се обаче, че след бананите и ягодите вървят и хората. Свободата на пазара означава не само, че можеш да си купиш кафе от Еквадор за жълти стотинки, а и че хората, които го правят, може да дойдат след него, за да работят за парите, за които работиш и ти. Те също искат почивки в Тайланд и ски в Алпите, а преди това искат надниците им да стигат за нормален живот, който трудно се осъществява в родината. И така светът се превърна в едно глобално село, хора от всички краища пъплят във всички посоки, богатите държави бяха залети от бедни чужденци, които са съгласни да работят за една трета от заплатата на местните, за тях това пак ще е в пъти повече от взиманото досега. Бедните пък видяха как изтичат най-ценните им хора, след като години наред е изтичала и основната им продукция. За да издържат на конкуренцията на ниските заплати в Китай или Индия, европейските фирми започнаха да преместват офисите си от континента.

Глобализацията се превърна от благо в основен проблем за средната класа навсякъде. Тя отнема работни места, намалява доходите и увеличава богатството на все по-малко хора. Вместо да забогатеем, всички заедно взехме да обедняваме. Нормално е тогава да се появи страхът от чуждото и чужденците, на избори да печелят онези, които обещават да затворят границите и да обложат чуждите инвеститори с високи данъци или просто да ги прогонят от страната – обещание, което в този етап от развитието на световната икономика всъщност не може да бъде изпълнено. Избуя носталгията по миналите времена, когато „всичко беше както трябва“, нямаше чужденци, жените готвеха и чистеха у дома, а мъжете отиваха на работа в завода или в учреждението на 25 и знаеха, че ще останат там до пенсионирането си, когато не трябваше да се съобразяват с права на малцинствени групи, нямаше квоти и хора с хиндуистки чалми или мюсюлмански бради можеха да се видят само на филм.

Днес, за да имаш работа, трябва да учиш и да се квалифицираш непрекъснато, хората сменят работното си място по-често от четката си за зъби, понякога се налага да се местят непрекъснато, движението от малките населени места към големите градове и от бедните дъжави към богатите страни не секва. Всеки е чужденец на мястото, което нарича свой дом. Трудно му е да се адаптира, трудно е да го приемат. Знаците на идентичността му изчезват един по един, дори и да има късмета да работи в родния си град. Затова и се хваща за онова, което му дава илюзията, че си е на мястото.

Хорото пред Райхстага, на Пикадили, на Витошка или на плажа дава тази илюзия. Може и да сме чужденци, но не сме в чужбина.

ДС