Азбучни истини за пътя на кирилицата от България към Русия

Изопачаването на фактите от историята не допринася за добрите взаимоотношения между двете страни

За 24 май пред Руския културно-информационен център в София бе наредена изложбата „При изворите на славянската писменост“, където не се споменава, че кирилицата идва в Русия от България. Снимка: Площад Славейков - Азбучни истини за пътя на кирилицата от България към Русия

За 24 май пред Руския културно-информационен център в София бе наредена изложбата „При изворите на славянската писменост“, където не се споменава, че кирилицата идва в Русия от България. Снимка: Площад Славейков

Днешната европейска политическа карта започва да се очертава в епохата на т. нар. Велико преселение на народите. Тогава отслабената от демографски и икономически трудности Римска империя е принудена да наблюдава появата и утвърждаването на редица нови държави, една от първите от които е Дунавска България, наследила пряко традициите на Велика България с център някъде по река Кубан.

Българите създават цяла серия държавни формирования Българии: Велика (Стара), Дунавска, Волжка, Куберова, присъстват политически на картата в Италия и солидно са представени в Аварския и Хазарския хаганат. Обяснението за огромния им държавотворен потенциал се крие във факта, че българската държавност в ранните си векове се формира в Прикавказието – контактната зона и под прякото влияние на три световни империи – Римската, Иранската (Персийска) и Степната (Тюркски хаганат).

Дълбоката българска древност е изпълнена с интензивни контакти със стари народи като арменци, грузинци и евреи. За разлика от тях славяните от многобройните славянски племена в Източна Европа нямат шанс и късно излизат на историческата сцена, макар и днес генетиката убедено да доказва, че славяните са пряко свързани с европейските скити и всъщност са старо индоевропейско население на източноевропейската гориста зона.

Изконен стремеж на славянските племена в V – VI век е да намерят по-благоприятни територии за живеене, тоест да се придвижат и установят на юг. В VI век големи групи славяни започват да се появяват на Балканите и да формират общността на Южните славяни, родствена най-вече с културата „Прага-Карчак“ и средното течение на река Дунав. В същия този VI век в днешна Украйна започва и успешно съжителство на славяни и българи в рамките на т.нар. „Пастирско-пенковска култура“. Решителното събитие за огромния славянски свят настъпва в следващия VII век, когато под водачеството на Аспарух българите създават продължение на Велика България по долното течение на Дунав – в област, която те добре познават от предходните векове на войни с империята или даже участие в нейните войни като наемници и федерати. Освен своите българи Аспарух води със себе си и славяни от източната група – факт, отдавна установен от археологическите проучвания. Съотношението българи-славяни в новата държава още от края на XIX век е предмет на безкрайни спекулации, но днес популационната палеогенетика недвусмислено сочи, че броят на двете групи е бил доста близък – следите им са доловими отчетливо в днешните българи в подобни пропорции.

Америка за България

Тази Дунавска България е всъщност първата ранносредновековна държава, в която славяните са чувствително представени, включително и във властта. За последното обстоятелство говорят както споменаванията на славянски аристократи във византийски и домашни извори, така и оформянето на „славянския въпрос“ като централен в българо-византийската конфронтация на Балканите през VIII – IX век. Българските владетели ни повече, ни по-малко искат да обединят в своята държава чрез мирни способи или завоевание всички славянски племена в съседство – както по границата с империята, така и на Западните Балкани и по Средния Дунав. Това е голям проблем за Византия, защото от времената на аварските нашествия насетне славяните са огромна част от населението в днешна Северна Гърция и Тракия. Именитият изследовател Валтер Пол с право смята, че всички сведения за заселвания на „авари“ в днешна континентална Гърция всъщност визират заселвания на славяни, които достигат и се установяват чак до Пелопонес.

В Сюлейманкьоския надпис на Омуртаг е очертана ситуацията в навечерието на делото на Кирил и Методий – България и Византия с подчертана трудност успяват да установят кой над кои славяни ще властва. В онези години на тридесетгодишно примирие във Византия се връща поетапно иконопочитанието и започва оформянето на онази политическа и духовна среда, която ще роди фигури като Солунските братя, а българските владетели продължават неуморно със завоеванията си – Омуртаг ще наложи властта си над още славяни по Средния Дунав, наследниците му ще продължат на югозапад, а в Тракия даже ще превземат Филипопол.

В годините около възкачването на престола на българския владетел Борис I във Византия преминавали от намерения към изпълнение на планове да усмирят съседите си със силата на словото и да разпрострат влиянието си чрез християнството върху целия славянски свят, по това време още езически. Това добре се вписвало и във формулираната мисия на империята да бъде основен агент на Христовата вяра на света. Конкретният поръчител не може да бъде посочен със сигурност, но ако се съгласим с датата по византийското летоброене за създаването на глаголицата според „За буквите“ на Черноризец Храбър – 855 г., най-вероятно това е логотетът Теоктист, управлявал Византия като регент на малолетния Михаил III в периода 842 – 855 г. и покровител на младия Кирил. Ако приемем датата по александрийското летоброене – 863 г., това трябва да е бил патриарх Фотий.

При всички случаи за задачата да се създаде нова азбука е избран именно Константин-Кирил Философ – водещ византийски интелектуалец и преподавател в „Магнаурата“, с богат дипломатически опит. Не е изключено замонашването на брат му Методий през 851 г., след кариера като управител на населена със славяни област край Солун, да е свързано с началото на работата по сложната задача. Ранната дата е далеч по-логичната, защото подобно мащабно дело едва ли би могло да бъде подготвено набързо след пристигането на пратениците на Ростислав Моравски във Византия през 862 г. При всички случаи по това време Киевска Рус още въобще не е създадена, а до обръщането ѝ в християнството остават още век и половина.

Без да се впускаме в подробности ще посочим, че славянското богослужение и глаголицата са разработени главно върху говора на славяноезичното население в Солунско, за което от „Солунската легенда“ от XI век ясно се вижда, че има българско етническо самосъзнание. С право се посочва произходът на братята от семейството на друнгария Леон (Лъв), с родители солунския първенец и Мария, славянка, както и легендарната реплика на императора, че солунчаните гладко говорели „славянски“. Този „славянски език“ в IX век вече се налага като основния говорим език в Езическа България, т.е. това е всъщност добре известният ни старобългарски език, който малко по-късно ще получи и своята книжовна норма. Любопитен факт е, че когато Борис приема християнството от Византия през 864-865 г., не му е предложено като на Ростислав Моравски да получи от империята новата писменост, което вероятно означава, че всички ученици на братята са били заедно с Методий в Моравия. След смъртта му през 885 г. те обаче са изгонени от немското духовенство, въпреки че папа Адриан II през 867 – 868 г. e благословил книгите на глаголица и е признал новото богослужение за равнопоставено на гръцкото и латинското.

Ключовите ученици на Солунските братя – Климент, Наум и Ангеларий, след като са изгонени от Великоморавия, попадат в съседната България и са изпратени от българския управител на Белград при княз Борис I.

„Христовите изповедници се стремяха в България, за България мислеха и надяваха се, че тя ще им даде успокоение.“

Това изречение, изписано от ръката на охридския архиепископ Теофилакт през XII век ясно показва, че именно България, а не Византия спасява от забвение и разгром интелектуалната революция на Кирил и Методий. Текстът продължава с епизода, в който братята са радушно приети от Борис Кръстителя и са им осигурени всички необходими средства за продължаване на просветителската дейност. Точно това се случва – далновидният княз Борис оценява огромния потенциал на делото и дава началото на неговия следващ етап, осъществил се в средища като манастира край Голямата базилика в Плиска и този в Равна, Провадийско, манастирите в Преслав, както и на други места из България, включително и Охрид, където Климент е изпратен като водеща духовна фигура.

Димитрий Хоматиан, охридски архиепископ от гръцки произход (1216 – 1234) и основоположник на култа към „Св. Седмочисленици”, пише, че първите преводи от гръцки Климент е направил на „тукашния български диалект“. Споменатият Теофилакт пък е този, който го нарича „пръв епископ, който проповядвал на български език“ (πρωτοςεν βουλγαρω γλοσση επισκοπος) и „най-учен мъж“ (ανηρλογιωτατος), а за Димитрий Хоматиан той е явно българин. Хоматиан пише за Климент:

„Пръв той заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на благочестие и православна вяра на мизийския народ“.

Очевидно за византийското духовенство няма никакво съмнение какъв е езикът, на който се е развивало делото на Светите братя – (старо)български.

От района на средищата на българската държава Плиска и Преслав произлизат и най-ранните археологически свидетелства за проведената огромна реформа – създаването на втора азбука, която днес наричаме кирилица (първото регистрирано използване на името „кирилица“ е едва от XVI век). Сред тях особен интерес будят многобройните неофициални надписи от манастира в Равна на различни графични системи, които са дело на обучаващите се там млади монаси. Новата азбука е базирана на използвания в българската владетелска канцелария гръцки унциален шрифт, като към гръцките букви се добавят нужните допълнителни знаци – за характерни славянски гласни и съгласни – Б, Ж, Ц, Ч, Ш, Щ, Ю и др., общо дванадесет и повечето взети от глаголицата.

Двете азбуки функционират успоредно до XII век, когато кирилицата започва да измества глаголицата почти навсякъде. На двете азбуки в IX-X век се раждат редица ярки домашни произведения, създадени от Плисковско-Преславската книжовна школа, участник в която е и самият цар Симеон Велики. По това време започва и изграждането на култа към Светите братя, породен първоначално от техните ученици – автори на техните жития и пренесли във времето историческия спомен за тяхното дело.

И тук настъпват периодът и обстоятелствата, които са грубо подменени или въобще пропуснати в станалата скандално известна изложба. В края на Х век век Русия също приема християнството от Византия, макар и в „Йоакимовската летопис“ да е посочено, че още преди това Симеон Велики изпраща духовници и книги в Киевска Рус, вероятно на княз Олег (882 – 912) или на сина му Игор (912 – 945). Съпругата на Игор – Олга (945 – 969), е смятана от някои средновековни и съвременни руски автори за българка „от Плиска“ („Игорѧжєожєни [Ѻльгъ] въБългарѣхъ, поѧтъжє за нєгокнѧжнуѺльгу“), което не е невъзможно, особено като отчетем и появата на името Борис във владетелското семейство. „Началната руска летопис“ (Повесть временных лет) пък съобщава, че съпругата наКръстителя на Русия – Владимир I (980 – 1015), е българка (Борис и Глеб са синовете му „от българката“ –„от болгарыни“).

Въпросната Олга e първият християнин във владетелското семейство, създава нужните отношения с Константинопол, след като се покръстила там през 957 г., като според някои източници в свитата ѝ имало български монаси. Интересно е също, че синът ѝ княз Светослав (945 – 972), твърд езичник, се явява като голям враг на България, който напада страната през 968 г. и превзема Велики Преслав, като обаче след това възнамерява да пренесе столицата си именно в този град:

„Не ми е по сърце да живея в Киев. Искам да живея в Преславец на Дунав, там е центърът на моята земя, там се стичат всички богатства: злато, коприна, плодове от Гърция, сребро и коне от Унгария и Бохемия, кожи, восък, мед и роби от Русия“.

Светослав е убит от печенезите, а при Владимир I започва кръщението на Русия.

В Киев обаче няма как да възприемат гладко културата на православието от империята поради езиковата бариера – гръцкото богослужение е напълно неразбираемо дори за аристокрацията, точно както се случва един век по-рано в България. Както признават много изследователи, разпространителите на грамотността в Русия в тази епоха били основно български духовници, които по различни пътища пристигали в Киевска Рус.

Руски археолози приемат, че най-старата съборна църква в Киев, т. нар. „Десетинна църква“, е строена по преславски образци – планът ѝ е точна адаптация на Дворцовата църква на Симеон Велики. Книжнината на Златния век е достигнала до нас именно поради факта, че веднага след 988 г. започнало усиленото ѝ използване и преписване в Русия. Особено се почитали творби като Симеоновите сборници. Интересен факт е, че благодарение на руските преписи, до нас е достигнал и „Именник на българските канове“. Очевидно българската история е представлявала голям интерес за Киевска Рус. Българи секат и монетите на княз Владимир I, което се доказва от кирилските текстове на златните образци, в които се използват старобългарските варианти на думите, а името на княза е предадено също на старобългарски („злато“ вместо руското „золото“).

Пренасянето на българската версия на православието с нейния „църковнославянски“ език (всъщност старобългарски) в Русия е отдавна установен и признат факт в световната наука. Достатъчно е да споменем само две мнения. Едното е на водещ руски учен – академик Лихачов, който заключава, че „България e люлката на славянската култура“, а „църковнославянският език, пренесен в Рус от България не само чрез книгите, но и устно – чрез богослужението, веднага става в Рус своеобразен индикатор на духовната ценност на онова, за което на него се е говорило и писало. България даде на източните славяни висшия слой на езика, „полюса на духовността“. За Лихачов Средновековна България е „държавата на духа“ (алюзия за Св. Дух от Троицата).

И докато Лихачов е разбираемо пристрастен като възпитаник на традицията, за която става въпрос, е подходящо да потърсим още една гледна точка – външна и лишена от емоции и политически страсти. Намираме я в работите на най-големия философ на историята през ХХ век, от малкото историци, изгрявали на корицата на сп. „Тайм“ – Арнолд Тойнби:

„България не е „пасивен реципиент“ на византийското културно „облъчване“, а „съперник на Византия“ в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизацията и религията на българската църква и литературната и преводаческа дейност активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа“.

Казано съвсем кратко – Русия получава през Х век православната култура от „Втория център“, което обяснява и огромната роля в следващите векове на връзката с България.

Търновската школа проектира духовното си влияние освен на Балканите (особено в Сърбия) и в Русия, а нейни възпитаници изиграват ключова роля в историята на руската църква и духовност – достатъчно е да споменем митрополитите Григорий Цамблак и Киприан Български, последният титулуван „Митрополит Киевски, Литовски и на цяла Русия“, при който се извършва сливане на митрополитските престоли на Киев и Москва. Наред с патриарх Фотий, Киприан е считан в Русия за един от „бащите на Православието“.

Премълчаването или изопачаването на тези факти при пренебрегване на собствените заключения даже на собствено руската научна традиция буди сериозно безпокойство, особено в контекста на тържествата за 24 май. Последните също са част от българския принос, тъй като са формирани именно у нас – при това като част от нашата възрожденска традиция в XIX век. Отричането или премълчаването на основните факти и реалности даже и в рамките на една популярна изложба по никакъв начин не допринася за развитието на нормални българо-руски отношения, даже напротив.

Вижте още: КИРИЛ И МЕТОДИЙ БИЛИ ОБРАЗОВАЛИ РУСИЯ

ПРОФ. ИВАН ИЛЧЕВ: РУСКАТА ИЗЛОЖБА ЗА 24 МАЙ – СЪЗНАТЕЛНО ДЕЙСТВИЕ ЗА ПОДМЯНА

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3