Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Николай Качаров: България има огромни залежи от газ, може да бъде енергийно независима

Винаги съм мечтал да се върна, но сега съм раздвоен - „Социализъм 2.0“ не е мястото, което мечтаех да си върна, казва българинът рокаджия по дух, който днес управлява международна енергийна компания

„Днес в България интелектът е забранен, цени се некомпетентността, арогантността. В управлението има най-вече базови политически кадри. E как без опит се преговаря с чужди инвеститори, особено когато не ги искаш?!“, казва Николай Качаров. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Николай Качаров: България има огромни залежи от газ, може да бъде енергийно независима

„Днес в България интелектът е забранен, цени се некомпетентността, арогантността. В управлението има най-вече базови политически кадри. E как без опит се преговаря с чужди инвеститори, особено когато не ги искаш?!“, казва Николай Качаров. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Културата не са само спектаклите, концертите, книгите. Културата не е само изкуството. Културата не е да седиш в тъмен киносалон, глух за проблемите на света. Културата не е да стоиш под прожекторите на сцената, далеч от проблемите на своята публика. Затова днес ви предлагаме среща с един рокмузикант, с когото разговаряме не само за музика, а също за енергетика и за политика.

Николай Качаров е инженер и доктор по физика. Роден е в София, учи във Френската гимназия, след това две години в МЕИ. После заминава да учи във Франция. И вече 37 години живее извън България, все още мечтаейки за нея.

Той има 32 години международен опит в енергетиката, 18 от тях е на ръководни позиции. Започва в Gaz de France през 1991 г. През годините е работил в седем държави. В момента е генерален директор на международната компания „Energean“, която се занимава с добив и търговия на газ и петрол.

Николай Качаров е съосновател на рок групите „Апокалипсис“ и „Ера“. Автор е на музиката на емблематичното парче на Георги Минчев „Българският рок“. Независимо от кариерата си, той продължава да свири и да създава музика. В Кайро, където живее в последните години, композира и издава албумите си в социалните мрежи и музикалните платформи.

– Напускате България малко преди промените, как ви се виждат българите днес, 35 години по късно – излязъл ли е социализмът от нас и от България, г-н Качаров?

– Социализмът не е излязъл и скоро няма да излезе от България, защото през тези 35 години не са били полагани усилия хората да мислят по друг начин. Те бяха насочени към това българите да останат на нивото, на което са били, когато са излезли от предишния строй. Това се случва неумишлено умишлено. И е много добра формула за поддържане на всеки режим. Остатъците от стотици заблуди в съзнанието на хората са все още тук. Пропастта между демократично мислещите и ретроградно мислещите води до голямо разочарование и от двете страни, но то е по-пагубно за България от страна на прогресивно мислещите, защото те постепенно напускат страната. Така че отговорът на въпроса е: все още сме в социализма, както през 1987 г., когато аз излязох от България, обаче с една съществена разлика: правоимащите вече имат право да бъдат и неимоверно богати, и афиширано неморални. Това не е капитализъм, защото повечето от тях не създават блага, а смучат държавни или европейски пари. Бих нарекъл този олигархичен модел „Социализъм 2.0“.

– Заминавате след спогодба между България и Франция, как рокмузикантът у вас все пак реши да стане инженер и физик?

– В онези години музиката, която правех, и групите, в които свирех, бяха дълбоко в ъндърграунда. Моята ученическа група „Апокалипсис“ остана с новаторския си стил по това време и преди всичко със своите текстове, които бяха силно контрастиращи с преобладаващия шаблон на казионната музика. Така и не успяхме да направим нещо повече от това. Същевременно не мога да кажа, че сме били преследвани за това, което пеехме, а то беше антисоциалистическо, защото критикувах мащабно нашето ежедневие. Но нямаме спомени от страдания, за разлика от мои колеги, които казват, че са били преследвани и бити. Сигурно е вярно, но ние не сме били забранявани, защото бяхме несъществени. В момента, в който започнехме да ставаме съществени, може би щяхме да бъдем забранени. Стигнахме до прослушване
на музикални критици с прерогативи в избора „това да, това не“ на тогавашния социалистически строй.

– Тези критици към Концертна дирекция ли бяха? Доколкото ми е известно, те са давали разрешения за концерти.

– За да стигнеш до Концертна дирекция, ти трябваше зелен светофар от тези критици. Ние не го получихме и нашите концерти се свеждаха до това да свирим в читалища, където все повече и повече хора идваха да ни слушат. След това ни грабна армията и две години по-късно ни изплю различни хора. Това беше историята на „Апокалипсис“, една софийска ъндърграунд група с особен цвят и вкус, която положи поне една тухла в стената на БГ рока на 90-те години. Това не беше групата, в която аз имах шанс да се реализирам. Тази група стана „Ера“, която създадохме през ’85 г. Тя беше в малко скандален и критикарски стил, но тогава епохата вече беше друга. За пет години перестройката, лансирана в Съветския съюз, се пренесе в България. Аз усетих, че започва промяна – промяна в пластовете на властта, в това как властта възприема революционни или полуреволюционни движения. Българският комсомол, който преди това забраняваше текстове, приложи принципа „Ако не можеш да убиеш една революция, стани неин лидер“ и започна да организира и промотира плочи на ъндърграунд групи. След това се появиха групите, които знаем от 90-те. Аз можех да имам евентуално някакъв успех в България с „Ера“, но тази група приключи, същото се случи и с излязлата от нея „Ер Малък“. Днес вече такива подчертано български групи като че ли няма. Има много по-добри музиканти от нас тогава, но те нямат никакво съществено послание. Пеят на английски и са забравили революцията.

– Как започна френската „ера“ в биографията ви?

– Един ден, точно преди да тръгна на турне с „Ера“, ми се обадиха по телефона. Бях студент по онова време. Учех електроника в МЕИ, като се надявах тази електроника да ми помага и в музиката. И по някакво щастливо или нещастно стечение на обстоятелствата през ’87-а година, когато бях завършил втори курс, ми се обадиха да ме попитат дали искам да продължа обучението си във Франция. Звучеше като шега. Но се оказа, че не е – имало е споразумение между двете държави за обмяна на студенти. Всъщност Франсоа Митеран е имал политическа цел – да превърне някак България в по-франкофонска, по-ориентирана към западния тип социализъм държава. И този обмен започна с петима български студенти, които да отидат на френска стипендия във Франция, и съответно петима френски студенти да дойдат на българска стипендия в България. Класирах се след изпит във френското посолство, само месец след това получих изходен паспорт и отидох да уча в Лимож във Франция. Там продължих, разбира се, да уча електроника или по-скоро телекомуникации. Така приключи моят живот в България с всичките му атрибути и най-вече с музиката. „Ера“ продължи без мен. Доста време мина, преди да започна отново да свиря в група, но вече не в България.

– Да се върнем малко назад – кога и как влезе музиката в живота ви?

– Първата си китара получих на 6 години, след като съм спирал систематично пред един музикален магазин на улица „Денкоглу“, където живеехме. След това моите родители ангажираха учител, който идваше вкъщи и в продължение на 3-4 години съм учил солфеж и класическа китара. И така докато не ми писна и започнах да копирам каквото чуя от магнетофона. Имам базово класическо образование – мога да чета ноти, мога да пиша ноти и да свиря с пръсти. Всичко останало е слушане, копиране и експериментиране.

– Каква е ролята на Георги Минчев в биографията ви?

– Бях на 17 години, вече свирехме с „Апокалипсис“ във Френската гимназия и бяхме направили апокрифни записи на нашите песни. Един ден ми звъни телефонът вкъщи и един глас ми казва: „Здравей, Николай, аз съм Георги Минчев и ти се обаждам, защото чух една твоя песен. Искам да я запиша в новия ми албум с мой текст“. Аз дори не успях да кажа „да“, защото бях втрещен – да ми се обади Господ Бог и да ме попита дали може да вземе някакво мое незначително произведение! Така се запознах с Георги Минчев, който след това ме запозна и с „Щурците“, и с „Тангра“. Благодарение на него дойдоха онези критици, за които споменах по-рано, да ни слушат в репетиционната. Казаха ни, че много им харесва музиката ни, но че трябва да си сменим текстовете. Отговорих, че няма да стане. Така приключиха разговорите за влизането ни в българската естрада. Въпросната моя песен стана заглавие на неговата нова епоха в музиката, защото той дълго време не беше правил нищо след завръщането си от Белгия в България. Това се случи с този албум – „Българският рок“, заглавното парче беше моята песен.

– Днес сте написали песен, посветена на него – „Бате Гошо“. Тя е равносметка за това, което се е случило на българската музикална сцена през изтеклите 35 години. Какво ви вдъхнови?

– За последен път говорих с бате Гошо по телефона месец, преди той да си отиде от този свят. Обади ми се, за да поиска помощ. Аз не успях да му помогна, защото той почина преди още да успея да организирам каквото и да било. Имам усещането за неизпълнен дълг към него и се чувствам малко виновен за това. Той поиска помощ за връзка с френски издатели, за да може да издаде във Франция албум на френски. Което, разбира се, може би е било свързано с неговата необходимост от пари, но той поиска помощ да може да продава собственото си творчество. За да може да се лекува, на практика. Тъжна история. За един месец аз не успях да му намеря каналите, които бяха необходими, защото по това време живеех в провинцията, трябваше да отида в Париж… Не беше много лесно и не успях да го направя.

Написах тази песен като равносметка за отиващото си поколение от личности с високи качества, не само като музиканти, а и като хора, като будители. След тях остава празнота, която не се запълва. В България нови будители сигурно има, но те се унищожават в зародиш. В това парче казвам, че с годините като че ли все повече приличам на бате Гошо. В края на живота си той бе доста отчаян и разочарован. И аз имам едно такова разочарование, макар че у мен все още се таи някаква надежда, че ще се върна в България и ще се опитам да допринеса за този будителски дух, който тогава го имаше в огромни мащаби.

В тази песен правя равносметка на това, което се случва днес, след толкова много години, след като Георги Минчев не е тук. Рокендролът умира. Но не в своята музикална форма, защото рокендрол все още има и то в добро качество. Не мога да кажа, че няма музиканти, че те не свирят добре, че няма групи, че няма концерти. Не, има много. Но сърцето на рока, на блуса, е изгаснало. Липсва онзи поглед върху обществото, който може да повлияе на действителността, на заобикалящия ни свят. Вече се свири рок за рока. Той мобилизира може би с атмосферата си, но не и с посланието си. И това е като че ли доста фундаментална характеристика на нашето ежедневие, което не се ограничава с България. Това е световно явление. Не ми харесва тази посока. Както се казва, спрете планетата, искам да сляза!

– Работите в различни държави, живеете на различни езици, на какви езици сънувате и пеете днес?

– В момента съм в София и си дадох сметка, че за един ден съм говорил на шест езика. С дъщерите си говорех на френски, на руски с приятели украинци, на български с майка ми и роднини, на английски и италиански с колеги от Кайро и Милано. Като капак, скалъпвах доколкото мога сърбо-хърватски с колежка от филиала ни в Загреб, която не говори английски – странно е, че ако говоря на български, тя не разбира, но аз схващам достатъчно добре нейния език и вече го имитирам успешно.

Имам чувството, че дори сънувам на различни езици, което е съвсем естествено, защото това ми е ежедневието. Нямам избран език, на който да комуникирам. Но що се отнася до музиката, която правя, поезията ми идва на български. И то не само защото поетичната и артистичната ми мисъл се структурира на български. А и защото фундаментално с това, което правя, искам да въздействам на българите, а не на французите. Аз не искам да продавам, нямам нужда да продавам музика, нямам цел да създам от себе си човек, който живее от музика. Аз просто имам необходимост да се изразявам артистично и ще бъде най-голяма радост за мен хората, на които искам да повлияя, да бъдат българи. Много приятели са ми казвали: „Защо не пишеш на френски, защо не пишеш на английски, ще те разберат много повече хора“. Отвръщам им: „Защото не искам да ви въздействам на вас. Аз искам да въздействам на тези, от които съм произлязъл“.

– След 35 години по-слабо ли е усещането за носталгия?

– Не е по-слабо, носталгията съществува на едно и също ниво. Но може би желанието да задоволя тази носталгия намалява. Вече толкова години живея с един носталгичен фон, че той се е превърнал в част от мисленето и битието ми. Но докато преди наистина желаех да живея в България заради носталгията, сега съм раздвоен. И то е защото действителността не е онази, в която мечтаех да си върна. Част от нея бяха приятелите ми, родителите ми, майка ми с нейните ястия и близост, духът на София… Всичко това полека се е изпарило с времето – приятелите вече не са същите, съседите от блока не слизат да ти помогнат да си смениш кардана на жигулата, всички са се заключили в собствените си пространства. Липсва онова братство на нищетата, в което живеехме в България навремето. Днес има огромна дистанция между хората, дистанция на фалшивото задоволяване на материалните потребности. Вярно е, че материално българите днес живeят по-добре, макар че можете да прочетете в онлайн пространството колко прекрасно е било при социализма – нещо, което никой разумен човек не може да твърди сериозно. Живеем материално по-добре, отколкото сме живели преди 30-35 години, но същото това материално отдалечи хората. Ние вече не общуваме така, както преди. Не заради възрастта ни. А защото всички контактуват по интереси. Това не е нещо, което би ме привлякло да живея в България.

– В какви ситуации усещате, че българската кръв у вас надделява?

– Случвало ми се е в определени ситуации да се почувствам българин, когато изведнъж у мен надделее балканщината. След което хем съм горд, хем ме е срам. Кариерата ми се базира на това, че са ме пращали винаги на места, на които примерно французи и италианци не искат да отидат, защото е рисково, трудно, свързано с адаптиране в несигурна среда или труден контекст. А аз като българин не съм изпитвал нито страх, нито невъзможност да се адаптирам. Печелил съм в тези случаи с българския си нрав и с характер на гастарбайтер.

– Това, предполагам, е шега, струва ми се, че никога не сте били гастарбайтер?

– Аз отидох във Франция, за да уча и с желанието да се върна. Но когато трябваше да се върна в България, имаше ток два или три часа на всеки пет часа. Цялата власт бе окупирана от борци и бандити, облечени в черно. Беше тъмно навсякъде, мрачно, кално и по улиците, и в душите. Нямаше работещи институции. Родителите ми бяха без работа. По принуда останах във Франция. Останах там, за да работя. Ако имах възможност да се върна, аз щях да се върна тогава – но България не ми предлагаше нищо, тъй като не съм бандит и не бях правоимащ. Никой не ме чакаше и не знаеше кой съм, къде съм. А от другата страна ме търсеха, защото бях добър, ангажираха ме. Така животът ми започна там. Никога не съм бил емигрант, просто по онова време мястото ми бе там, а не тук.

– Кога се почувствахте европеец?

– Европеец станах, когато България влезе в Европейския съюз. За мен това беше забележителна дата, когато след векове бе потвърдено, че ние сме европейци, не азиатци или ориенталци, и имаме желание да се върнем и влеем в европейската култура колкото може повече и колкото може по-бързо. България го заслужава с миналото си, но с настоящето си сякаш е отново на кръстопът. Сега виждаме тенденция на изтласкване от европейската интеграция, което ми се струва много опасно и, по всяка вероятност, е внедрено отвън. Мисля, че България няма друг шанс да съществува, освен като европейска държава, част от един силен стратегически блок с 600-милионно население, технологии, образование, култура и огромна индустриална и социална база. Със случващото се в момента аз съм един разочарован европеец, защото не поддържам съмненията, нерешителността, раздорите и изобщо начина, по който се управлява този огромен ансамбъл. Мечтаех да видя Европейски Съединени Щати, една силна федерална структура с общи закони, външна политика и отбрана. Брюкселските технократи като че ли се мъчат да разрушат единността, и напредването на политическите крайности – и леви, и десни – в повечето от развитите европейски демокрации е директен резултат от това. Вярвам, че Европа е начинът, по който можем да живеем по-добре, но може би не и управлявани по този начин – на Европа ù е необходима сериозна и спешна самооценка и самокорекция.

– Газът, нефтът, природните ресурси са причина за войни, откакто съществува светът. Има ли начин човечеството да надрасне тази битка за
ресурси?

– Едва ли. Всички войни според мен са базирани на фалшиви убеждения, които се възприемат от населението, за да участва във войни. Ленин е казал, че Съветският съюз – това е електрификацията; тоест по време на прехода след Октомврийската революция те са осъзнали, че начинът да се обединят толкова много държави с различни вери, езици и традиции в съюз, е всички те да бъдат свързани в една енергийна система, за да има всеки светлинка в хола си и газ в кухнята си. Тогава идеята, че енергията обединява, е дала резултат.

В момента продължават да текат войни. Една от тях е между Израел и „Хамас“, което настрои всички арабски държави, и не само арабски, срещу Израел. Защото техните военни действия са свързани със страданията на цивилното население. В същото време, каквито и да са декларациите, Египет например внася масивно израелски газ, и този газ никога не е спрял да тече. Да не забравяме Русия и Украйна – може би не всички знаят, че руският газ продължава да тече през украинските газопроводи и Русия плаща на Украйна транзитни такси. Тоест разделяме политика, идеология, психоподготовка на населението и, от друга страна, бизнеса.

В Европа все още се продава руски газ. Този газ тече през Украйна, отива към Унгария, към Словакия, към Сърбия, може би и към Австрия и Германия. Такъв газ тече и през българските газопроводи, какъвто и да е цветът на печата и езикът на договора. Руски газ без съмнение се транзитира през България към Балканите. Енергията е изключително важна за цялото наше съществуване. Тя не може от днес за утре да бъде прекъсната, каквито и да са политическите размирици, каквито и да са противопоставянията, каквато и да е зелената стратегия. Междувременно руският газ задоволяваше повече от една трета от огромния европейски пазар, който консумираше 600 милиарда кубически метра годишно преди войната. В момента ЕС консумира може би само половината от тези количества и делът на руския газ е около 10 – 15%.

– Останалото потребление откъде се задоволява?

– Останалото идва преди всичко от Съединените щати. Тоест да си зададем въпроса „кой?“. Кой печели от тази война? Във всеки случай първият губещ е украинският народ. Във всеки случай един от първите губещи е Европа. Печелившите са от американска страна и от руска страна. Защото Русия печели територии, стратегическо връщане на първия ред в геополитиката, с което консолидира и собственото си управление около вожда. Русия отклони тотално своя газ към Далечния Изток, към Китай и Индия и вече не зависи от Европа. А Европа вече зависи от Америка за енергийните си доставки.

Все пак да уточня – Русия надали печели от всичко това в дългосрочен план, а в краткосрочен тя слезе на нивото на държава-терорист. Истинските печеливши тук са само Америка и Китай.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg