Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

За изкуството и меценатите

Картината на Симеон Кръстев, изпратена от премиера Борисов като подарък на сръбския президент Вучич. Снимка: „Новости“, Сърбия - За изкуството и меценатите

Картината на Симеон Кръстев, изпратена от премиера Борисов като подарък на сръбския президент Вучич. Снимка: „Новости“, Сърбия

В забележителната си автобиографична книга „Моят живот“ художникът Бенвенуто Челини (1500 – 1571) – скулптор и златар, описва чудесен начин за оценка на художествените произведения в публичната среда по онова време. При поставянето на статуя на площада за това как се приема тя от обществото се съди по броя на прикрепените към постамента ѝ положителни и отрицателни сонети. Самият Челини се хвали, че неговата статуя на Персей – на площада на Синьорията във Флоренция – е получила почти само положителни сонети. Когато четох книгата навремето, си помислих, че по този начин са можели да реагират всъщност грамотните хора. А сонетите предполагат и образовано общество, за което те са били сякаш любимо занимание. При всеки случай и досега мисля как тази „сонетна“ форма на критика може да се приложи в съвременността – като пърформанс например.

Обаче има и друг важен момент тук. Площадът е най-демократичното място за среща на широката публика с изкуството.

Негови поръчители, меценати и основни ползватели открай време са били хората във властта – религиозна, светска или и двете. Портретът е важна част от него, разбира се. Божествената същност на фараона се представя в храмовете на дневния Египет, включително воден за ръка от боговете, но също и портретите в гробниците – за да може душата Ка да познае тялото си. Във вътрешността на храма достъпът е бил ограничен обаче, а в гробниците – съвсем никакъв, поне по идея. На всеобгледност са били само статуите на открито. Богове и герои доминират в древна Гърция, разпознаваеми по атрибутите. Рим дава решителен тласък на портрета – с почитанието към прадедите, повод за родова гордост в частния дом, но и с оглед на площада. Издигат се статуи на публични фигури заради заслугите им, често разрушавани, когато заслужилите се оказват в немилост. Любопитна практика е заменянето на главата от статуя на древногръцки бог с тази на римски император. Може би най-популярна и неизменно будеща усмивка у мен заради несъответствието между глава и тяло, е статуята на Клавдий като Юпитер. И всички тези приложения на портрета, заложени от древността, имат своето продължение и развитие в историята по-нататък. Обвързани с властта, идеологията, политиката, икономиката, технологиите и… площада, за който стана дума по-горе.

Днес този площад се оказва Фейсбук. Това си помислих, когато за първи път видях картината, нарисувана от Симеон Кръстев, представяща Бойко Борисов и Александър Вучич докато наблюдават полагането на тръби от газопровод. (Газопроводът е конкретен, но не съм сигурна как по-точно се нарича в момента.) Някой някъде из огромния виртуален „площад“ беше намерил картината и снимката, по която е нарисувана. Скоростно заваляха постове с критики и коментари за предишни и сегашни произведения на художника, за самата тази картина и изобразените в нея, за повода, по който е направена и т.н. Е, сонети нямаше, освен ако меметата и ироничните колажи не се явяват съвременният им аналог на този „площад“. Той обаче принуди медиите и съответно властта да дадат разяснения по случая.

Например че картината е поръчка на фирмата строител на газопровода и се явява нещо като дипломатически подарък. Не е необичайно, напротив даже. Просто колекциите с такива подаръци рядко попадат пред погледа на „площада“, а в тях има доста причудливи неща понякога – независимо дали става дума за тази на английската кралица или на Чаушеску, например, показана преди време в изложба. Така че картината е по-скоро баналност от тази гледна точка.

Въпросът е каква е картината. „Социалистически реализъм“ е най-често повтаряното определение за нея. „Рецидив от миналото“, което вече ме накара да се замисля. А и да се замечтая за изложба, която да проследи, изследва и представи соцреализма в различните му периоди у нас. От 1950-те години „Вълко Червенков сред жита“ от Панайот Панайотов, да кажем, заедно с „Конференция на първенците на ТКЗС“ от Дечко Узунов и колектив – и образът на вожда, вдъхновяващ народа в строителството на комунизма. Като начало – в селското стопанство. После в 1960-те вождът отива, заедно с цялото политбюро на ЦК на БКП, предимно в манифестационните плакати, а в живописта остава самото социалистическо строителство – вече с индустриалния пейзаж. Пушещите комини на „Кремиковци“ например, които днес биха потресли не само всеки еколог, но вероятно и всеки софиянец, тогава са повод за гордост и символ на напредъка към комунизма. Спомням си картина на Петър Дочев в Националната галерия – чужденец беше забелязал какъв безсмислен труд кипи в нея: камиони изсипват пръст в горната ѝ част, а долу, под насипа, други камиони извозват пръстта. Обаче като живопис е качествена, да отбележа. През 1970-те бодрият дух на соцреализма се размива в асоциативно-метафорични облаци и сива нега – съвсем подходящи за времето на застоя при Брежнев в СССР, а съответно и у нас. А в 1980-те соцреализмът, доколкото все още го имаше, стана просто мрачен и дори без да иска – критичен. Отново в съответствие с упадъка и мизерията на строя. Дотам, че картината „Работнически стол“ на Мими Добрева бе свалена от изложба, доколкото си спомням. А съвсем точно представяше реалността, впрочем пак в металургичния комбинат в Кремиковци. И отново много качествена като живопис…

Разбира се, сериозното изследване на соца и изкуството му, за което си мечтая, е съвсем отделен въпрос. То едва ли би развълнувало „площада“ Фейсбук, си мисля. Той лесно се пали, с лекота клейми и бързо забравя – както е било винаги сякаш. А изкуството, независимо от качеството си, отразява своето време и отношенията в него. Което отново ме връща към „Моят живот“ на Бенвенуто Челини. Сякаш целият Ренесанс е в тази книга – с владетелите, меценатите, поръчителите, войните, убийствата, затворите, бягствата, пътуванията, нравите, сексуалните включително – и художникът авантюрист, замесен във всичко това. Като междувременно прави и изкуството си.

Прочее, все така мечтая и за критика със сонети…

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg