Как в древния Рим се справяли с бежанците и варварските орди

Стават велика империя заради умението да превръщат победените в свои съграждани

Останки от римската крепост в Дуросторум, днешна Силистра. - Как в древния Рим се справяли с бежанците и варварските орди

Останки от римската крепост в Дуросторум, днешна Силистра.

В края на ІV в. сл. Хр. река Дунав става нещо като бежанска „гореща точка“ за Римската империя. Това, което обикновено наричаме „нашествия“ на варварските орди в империята, може да се опише и като масово придвижване на икономически мигранти или на политически бегълци от Северна Европа и степите.

Ако ги сравним с днешните власти, римляните не са разполагали с кой знае колко по-добри идеи какво да правят – и, предвидимо, са били много по-нехуманни. В един печално известен случай те продават кучешко месо на тези, които са успели да пресекат реката – и подобни неща са отбелязвани с чувство на неудобство от римските летописци, защото и тогава, както и сега кучешкото се е приемало за неядивно. Дългият сблъсък с вълната от ново население накрая унищожава западната част на империята. Положението е усложнено допълнително от политиката на източната половина от огромната държава да пренасочва варварите далеч от собствените си граници, за да ги превърне в нечий друг проблем.

Изкушаващо е да гледаме на римляните като на самите себе си. И те са пращали неуспешни военни експедиции към части от света, където и съвременните свръхсили се провалят. Ирак е бил за Рим същата гробница, която е и за западните държави днес. Едно от най-шокиращите им поражения е при Каре в 53 г. пр. Хр., в сблъсък с източна държава, край границата между модерна Турция и Сирия. Особено стряскащо е, че главата на римския пълководец Крас е отрязана и използвана от противника като реквизит в постановка на Еврипидовите „Вакханки“, което пряко напомня за жестокостите на ИДИЛ.

В самата Италия римският начин на живот сякаш ни е познат. Градското съществуване в столица с над милион жители (най-големият център на западния свят преди ХІХ в.) създава същите проблеми, които и ние имаме: транспортни задръствания, разрешената максимална височина на сградите, опасност от пожари… Междувременно политическата класа също е разтърсвана от корупционни скандали и злоупотреби с власт. Законодателството на империята напразно се опитва да спре ограбването на обществените средства от страна на чиновниците. Дори прочутият с честността си Марк Тулий Цицерон се връща с малко състояние след управлението на поверената му провинция – но той поне е умерен в обогатяването си.

Голяма част от населението на столицата живее с нещо, което днес бихме нарекли социални помощи – това е така наречената политика на „хляб и зрелища“, тоест общественото раздаване на пшеница и уреждането на безплатни игри в амфитеатрите, което по думите на един римски сатирик е отнело политическата независимост и борбения дух на римския народ. Дали това е нещо добро? Римската империя за първи път в историята на западния свят се опитва да осигури жизнения минимум на най-бедните си граждани. Или това допринася за безаработицата и е разход, който хазната не може да си позволи? Един богат римски консерватор веднъж се нарежда на опашка за държавното заплащане, срещу което много пъти се е изказвал и на което по закон няма право. Попитан защо чака пари, човекът отвръща:

– Щом така и така раздавате държавата на парче, искам своя дял, благодаря много!

Това не е много далеч от логиката на днешен възрастен богаташ, настояващ за пенсионерските си привилегии.

Разбира се, римската история не е съвсем същата като нашата. Сякаш всичко напомня днешния ден, но винаги с уговорки. Ние все още схващаме хумора на римляните, проблемите и важните за тях теми като свободата или въпросите, свързани със секса. Разочарованието на Цицерон от сина му Марк, който отива да учи в Атина, но вместо да слуша лекции ходи по кръчмите, е напълно разбираемо за нас.

От друга страна, факти като робството показват, че римляните не са същото като нас. Нито елините, нито римското общество успяват да дефинират дали робът е човек или вещ. Те не са наясно какво е човекът. Мръсотията в античните градове би била шокираща за нас. Няма истинска система за извозване на отпадъците и са запазени описания на улични кучета, втурващи се на изискани вечери с части от човешки тела между зъбите си. Да не говорим за кланетата на гладиаторските арени или за смъртността от болести, които днес се лекуват лесно. Високата детска смъртност и утвърдената практика на много ранен, често принудителен брак за жените днес биха били ужасяващи за западните общества (но не са непознати за други части на съвременния свят).

Не е лесно, но не е и невъзможно да се вземат уроци от древната римска история.

Рим все още е важен за нас по много причини – най-вече защото римските проблеми и споровете по тях са ни завещали езика, тоест термините, с които продължаваме да дефинираме и разбираме света. От високата теоретична мисъл до дъното на най-просташката комедия, ние често се изразяваме с понятията на римляните. Разбира се, днешната западна цивилизация не е наследничка само и единствено на класическата. Юдаизмът, християнството и ислямът са трите други очевидни начала на нашия начин на живот. Но поне от Ренесанса насам много от нашите идеи за властта, гражданството, отговорността, политическото насилие, империите, лукса, красотата и дори хумора са формирани и изпитани в диалог с текстовете, останали от древния Рим.

Речникът на съвременната политика все още е римски, доколкото говорим за републики, сенатори и диктатори. Боим се от данайците, дори когато носят дарове, защото Вергилий се е изразил така. Дори самата фраза „троянски кон“ е запазена в ежедневния ни език. Почти всяко политическо убийство в съвременността е замислено в светлината на романтични представи за мартенските Иди и смъртта на „тирана“ Юлий Цезар. А двадесет години по-рано Цицерон драматично идва в Сената с ризница под тогата си (представете си депутат с противокуршмна жилетка или с пистолет в Народното събрание) и шумно обвинява опонентите си в заговор с цел държавен преврат. Колко познато! Всъщност Цицерон лишава политическите си противници от справедлив съдебен процес и това по-късно му струва скъпо, както би струвало и на съвременен политик, поне в цивилизованите страни. През 1849-а Хенрик Ибсен представя противника на Цицерон, Катилина, като принципен човек, застанал срещу корупцията на един изчерпил се режим. Такава трактовка ни позволява да видим превратаджията Катилина като активист за граждански права, едва ли не подобен на съвременните правозащитници.

През вековете образите на Цицерон и Катилина остават вълнуващи за автори и публика. Бен Джонсън пише пиеса за преврата на Катилина след разкриването на Барутния заговор на Гай Фокс (на свой ред осъвременен във филма „В като вендета“). Тексаският републикански сенатор Тед Круз се обърна в реч към президента Обама с прочутите думи на Цицерон от първата му реч срещу заговорниците: „Докога ще злоупотребявате с нашето търпение?“ (Бел. ред. – можем да си спомним и покойния Петър Дертлиев, който наричаше народните представители „сенатори“.)

В тези неща важен е самият дебат, а не толкова изводът. Рим не е прост урок за нас, нито пък можем да му се възхищаваме за всичко. Но много неща в класическия свят все още заслужено будят интерес и внимание. От историческата истина до анекдота, римската история си остава вдъхновяваща и нейните проблеми могат да ни тревожат днес, защото поне отчасти продължават да ни засягат, а и ги преоткриваме с нови нагласи към самото писане и четене за миналото. Нови и нови археологически находки продължават да създават все по-пълна картина на римското всекидневие.

Римската история е писана и пренаписвана – и този процес продължава и днес. Тя не е нещо завършено. Още не сме си отговорили на въпроса как един малък град на брега на Тибър е успял да се превърне в столицата на огромна империя и доколко тази империя е била полезна или разрушителна за мнозинството от поданиците си. Днес вече римските завоевания не могат да бъдат едностранчиво представяни като „цивилизаторска мисия“, но и не могат да бъдат гледани само като кръвожаден поход за плячка и роби. Рим не се появява като някакво чудовище, нахвърлило се върху един мирен свят, а като малка държава сред много съперници, съюзи, конфедерации и империи, разчитащи предимно на успешни войни за оцеляването и разширяването си. Гръцките и римските пътешественици из Галия от времето на Цезар са отблъснати от местния обичай да се държат отсечени глави на врагове в домовете. И римляните, въпреки собствения си кървав обичай с гладиаторските игри, искрено се отвращават от келтските и финикийските човешки жертвоприношения.

Така че интересното у римляните не е тяхната агресивност в един и бездруго жесток свят, а по-скоро защо те имат по-голям успех от повечето си съседи. Не само по-добрата тактика или по-доброто въоръжение дават отговор. По-скоро умението на римляните да превръщат победените в свои съграждани ги прави различни от останалите антични народи. Може би донякъде и варварите, появили се край Рейн и Дунав, са се надявали, че римското гражданство постепенно ще обхване и тях. В известен смисъл са се оказали прави.

Самите римляни често са най-суровите критици на собствената си империя. Рим не е просто устроена държава на военни, инженери и администратори, различаващи се от по-интелектуално изтънчените елини. Гръцките градове-държави са не по-малко войнствени от Рим и повечето от тях нямат почти нищо общо с краткотрайния демократичен експеримент на Атина. Тоест – и разликите между гръцката и римската култура не са чак толкова големи. Някои римски автори осъзнават това и с горчив сарказъм изобличават понякога разрушителния ефект от империята върху завладените територии. През ІІ в. сл. Хр. Тацит разочаровано пише за завладяването на Британия:

„Създадохме пустиня и нарекохме това мир“.

Историята на Римската империя продължава около хиляда години (или две хиляди, ако броим и вековете на Византия). За добро или зло, Рим е запечатан в нашите политически, културни и литературни традиции, и начини на мислене. Поне от 19 г. пр. Хр. насам някой някъде по света винаги посяга към Вергилиевата „Енеида“ или препрочита „Към себе си“ от Марк Аврелий и „Сатирикон“ на Петроний. Тези книги са не по-малко популярни от Библията, при това далеч не само за специалистите. Няма смисъл да героизираме римляните – но можем да направим услуга на самите себе си, като ги вземем на сериозно и продължим дългия и сложен диалог с тяхната цивилизация.


Бел. ред. – статията на проф. Мери Биърд е преведена със съкращения. Оригиналното заглавие е „Защо древният Рим е важен и днес“.

ГЕТО на Марио Пиаца