Телевизионният битак

Аз гледам телевизия. Вероятно не толкова редовно, колкото средностатистическия българин, но достатъчно, за да не заема модерната напоследък поза „аз не гледам телевизия“ или пък още по-категоричното интелектуално „ние нямаме телевизор вкъщи“. Имаме си телевизор и си го ползваме. На мястото, където пребивавам основно в последните две години, нямам българска телевизия и за да я гледам, ежемесечно си плащам на един сайт, чрез който имам достъп до почти всички български телевизионни програми. Струва около седем евро на месец, така че не само следя какво се случва на телевизионния хоризонт у нас, но и си плащам за този интерес сравнително скъпо (на фона на пакетите с по 500 канала, които струват толкова у нас).

Да гледам телевизионни програми за мен не е просто лесно удоволствие – това е рефлекс, който имам като журналист и реагиращ на заобикалящото го човек. По същия начин следя и всякакви медии. Не чета всичко и всякакво, защото и в тази работа трябва да има хигиена, но гледам да съм в час с новините и анализите, защото очаквам от тях да ми променят гледната точка, хоризонта, мечтите.

Напоследък е модерно да се мрази телевизията. За мразенето на медиите по принцип вече можем да говорим като за истинска устойчивост, то си стана класика. Телевизията и останалите медии се мразят така, както се мрази национален предател – обществено, шумно и обвиняващо. От телевизия и медии всички разбират, но никой не се наема да стане генератор на промяна у тях. „Телевизията е виновна“ за деморализацията на младите хора, „медиите са виновни“ за обърканите нравствени понятия, за институционализирането на чалгата, за всякаквите там озвездени момиченца, псевдожурналисти, измислени шоумени, просташки реалитита и самопровъзгласили се сексбогини. На телевизията и медиите им се внушават такива демонични способности, с каквито може да се мери само още един толкова оплюван представител на съвременния технологичен прогрес – интернет. Сякаш забравихме, че тези неща са създадени да ни служат като на граждани и мислещи същества и от нас зависи те да бъдат променяни така, че да ни харесват, да ни развиват, да ни движат напред.

С тази принципна нагласа към света като цяло и към телевизията и медиите в частност аз продължавам да съм телевизионен зрител и активен читател на различни медии. В началото на новия сезон обаче, когато из ефира тръват да маршируват поредните нови програми, обещаващи риалитита, странни рокади и нови лица и свързаните с тях „новини“ в различни вестиници, сайтове и списания, попрехвърлих няколко български телевизионни канала, без да имам никакви очаквания нито към добро, нито към лошо. И с прискърбие установих, че и моят праг на човешко и професионално възприятие е достигнат.

Първо попаднах на някакво интервю на Наталия Кобилкина пред Сашо Диков в BIT телевизия. Доскоро имах онованията да очаквам, че в тази медия, както беше обещано в зората й, ще се случват интелигентни, интересни и далечни на жълтия цвят неща. Уви, май ще си остана само с Полина Паунова, която да ми е интересна на тези честоти. Защото се оказах в средата на разговор, в който новоизлюпената Доктор Ко (която под това име ще ни поучава сексуално от същата тази телевизия като водеща) говореше за аналното отверстие на мъжете и неговата святост. Аз, както и една малка част от българите, нямам обструкции по отношение на секса, говоренето за него и използването на неевфемистична лексика за обясняване на интимни казуси. Но тогава, когато срещу себе си имам професионалист, а не маркегингов продукт, печелещ обожанието на срамливата средна бг женичка с обещания да я научи как да „смае муж в легло“. Продукт, който разчита не на експертиза, а на мита за сексуално всеотдайната рускиня, името си Кобилкина (защото ако се казваше Ивановна едва ли някой у нас щеше толкова да й се върже) и поредица от курсове за гейши, в които жената отново е доставяща МУ удоволствие, не е равноправен партньор, който може да изпитва удоволствие и говори открито за сексуалните си фантазии. В едно закостеняло и силно сексистко, патриархално общество да водиш жениците за носа по този начин е престъпно. А да ти се дава телевизионна трибуна е ретроградна безвкусица. За пуберския интерес на събеседника й Сашо Диков към темата даже не ми се коментира – беше наистина учудващо как за шейсет и четирите си години този мъж повече се чудеше и възклицаваше, вместо да репликира или откровено да се посмее на ръсените в ефир глупости.

Всеобщото опростяване като тенденция в телевизията продължи за мен и в няколкото риалитита, които попрехвърлих. Не знам кое точно кое е, защото те и без друго ужасно си приличат. И въпреки това основните телевизии се надпреварват да пълнят най-гледаните часове от денонощието с някакви нечленоразделни хора, чиито екранни простотии вероятно трябва да ни успокояват, че ние сме прости, ама и те са прости, затова и добре се разбираме. Мернах някакви абсолютно еднакви девойки с физиономии, които досущ се размиват в общия образ на кльощава, добре гримирана кифла с надути устнички и тежки като козирки на стадион вежди, да се дърлят за някакви канчета покрай някакъв огън. За моя изненада в шоуто се оказа и коскоджамите политик и икономист като Владимир Каролев, който трябваше да раздаде правосъдие. На нашите политици и икономисти не им стига реалното шоу, което са ни организирали, ми и телевизионно им трябва!

Цъкам нататък по каналите и виждам друго шоу, където се мяркат залязващи клети певици и някакви нови „звезди“, известни с това, че явно някому са известни. Плоските им животи, нищожните им разсъждения и още по-жалкото им поведение в условията на телевизионното риалити са толкова безинтересни, че чак се чудиш дали пък няма някакъв скрит план, който не улавяш. Празнота в идеален вид! Кънтяща, обла. И никакъв втори или трети план – просто морално остарели програми, които по света са в треторазрядни канали в следобедни или много късни часове. За домакини, бабички и осъдени на домашен арест, примерно.

На фона на този пореден изненадващ само с упоритостта на глупостта си телевизионен битак отново предавания за култура няма (изключвам БНТ, която следва да има такива предавания като държавна телевизия), публицистиката е беззъба, кани едни и същи хора и ги пита добре уговорени и безопасни въпроси, а сутрешните блокове умишлено стресират аудитория с най-зловещите новини и принципна тегавиня, сервирана още в началото на деня, че да се сдухаш още преди да си си измил очите. По този повод – големи радини вълнение за Ани Цолова и рокадите около името й, малко по-малки около Миролюба Бенатова и момичетата от „Комбина“, но истината е, че публичното убеждение, че става дума за цензура придаде повече златна патина на случилото се, отколкото то реално заслужава. Още повече, че заподозрените в несъгласие с режима „жертви на репресия“ всъщност декларираха, че изобщо не ставало дума за това.

Заедно с импотентното съдържание медиите ни разполагат и с все по-оскъден журналистически професионализъм. Из телевизиите шестват някакви празноглави хубавици, току-що завършили студенти, надяващи се да седнат на стола на водещия на което и да е предаване, чиято обща култура е повече обща, отколкото култура и не може да се справи дори с класическия български правопис. Новините са предъвкани от сайтовете, които реагират по-бързо от тромавата телевизионна машина, а често са направо копирани от нечий Фейсбук статус. В нашата работа едно време имаше един неоспорим стожер на истинността и вярната информация и той се наричаше БТА. Преди няколко дни тази агенция с дългогодишна история и престиж пусна смразяваща новина за това как някакъв си лабрадор (женски) бил можел да лови малки парчета морков, хвърлени от втория етаж… Лабрадор. Лови. Морков. Повторете го и вие един път, за да установите за каква изключителна, абсурдна тъпотия става дума! При това официално преминала ситото на информационния доайен, наречен Българска телеграфна агенция…

През седмицата отново участвах в един виртуален спор за смисъла на журналистиката и медиите. Разбира се, като действащ човек на същото това поле, обрах обичайните негативи от типа „вие сте виновни“. Само че аз не вярвам в поговорката „Не е виновен този, който изяжда зелника, а този, който му го дава“. Защото ако й повярвам и я приложа в този случай, значи да нарека цялата аудитория, всичките си съграждани умствено недоразвити идиоти. Само лишените от способност за съждения и мисловен процес биха погълнали безкритично това, което някой им бута в гърлото, нали? Проблем в медиите съществува, разбира се, и аз не го отричам. Но той не е в самите медии – той е както в хората, които създават тяхното съдържание и предпочитат безопасно да слушат най-долните страсти на предполагаемата си публика, така и в самата публика, която тихомълком се съгласява с качеството на медиите си, гледа безкритично каквото и да е или просто игнорира присъствието им в своя собствен бит, твърдейки, че дори няма телевизор.

Медиите и телевизията са ни виновни за дереджето толкова, колкото ни е виновен и градският транспорт, че в него мирише лошо. Мирише, защото пътниците не се къпят, а не защото градският транспорт е създаден миризлив. Така и с медиите – те са пространства с информация (преработена или не, сдъвкана или сурова, истинна или фалшива), до която имаме достъп всички. И за това там да не ме занимават с лабрадор ловец на моркови или празните мисли на някакви измислени хора сме отговорни всички – както тези, които пряко решават какво да е съдържанието им, така и ние, от които зависи в крайна сметка зрителският интерес.

За да се осъзнае всичко това обаче, към медиите, телевизията и журналистиката изобщо трябва да се подхожда със знание и чувствителен личен интелигентен праг на търпимост. Медиите са, за да се ползват с ум, критично. Защото не само те формират културата ни, но и културата ни дава облик на медиите. Една висококултурна нация неизменно ще си има своите висококултурни медии точно така, както и ниските й прослойки ще си имат своите жълти издания, фалшиви новини и конспиротивни теории, разработвани в разни съмнителни сайтове. Критерият трябва да е вътре в нас. И той не трябва да е само отсяващ, но и налагащ вкус.

Затова да четем повече. Да спорим и да разговаряме. И най-важното – да мислим.

Вижте още: ВЪРВИ, НАРОДЕ, ВЪЗРОДЕНИ ОТ АЗИС