Тя вярваше, че българското изкуство ще получи своето признание, когато се сравни с тези на другите народи

Споменът за Ружа Маринска е дълъг и болезнен. Сега, когато я няма, си давам сметка, че тя беше онова успокоително усещане, че „има и такива хора“.

Много години бях щастлив пленник на нейното присъствие. Тя вече не е сред нас, но нейното творчество е едно пътуване към красотата, едно изумително отдаване на почит към българското изобразително изкуство. Нейните думи се превърнаха в качество, в естетическа ценност.

Не помня точно първата ни среща. Но мисля, че на нея я поканих да открие първата ми изложба в България след емигрантския ми живот във Виена – изложбата в галерия Art Alley.

Още тогава разбрах, че това е съдба. Разбрах, че съм един от избраните от нея. Огромна привилегия беше да се докосна до един бликащ извор на знания, на огромна информация, на феноменална памет, на безкрайна любов към българското изкуство през погледа на световните шедьоври: от скалните стенописи на първобитния художник, през абстракциите на Василий Кандински и Пол Клее, до модернизма на Сирак Скитник, Гео Милев и приказната религиозна носталгия на Иван Милев.

Много по-късно щях да разбера колко важна беше тази среща за мен и цялото ми творчество, за пътя ми, вървейки до нея, гледайки заедно с нея в една и съща посока.

След дългото ми отсъствие от България бях много развълнуван от думите ѝ за мен при откриването на изложбата в Art Alley. Заедно с похвалите още тогава усетих прецизната ѝ критичност към моето творчество, с която щях да се сблъскам в бъдеще. Тя не беше изцяло съгласна с моя превод на заглавието, предшестващо Виенската експозиция – „Vertraute Fremde“ (Познати Непознати). Критиката ѝ продължи и в изложбата ми „Състояния“ в галерия Arte.

Първият ни съвместен проект беше неуспешен. Връщайки се от Виена, Ружа ми предложи да оформя юбилейния каталог на Васил Стоилов за Софийска градска художествена галерия. Аз, с пословичната си прецизност, поставих условие – всички материали заедно на масата. Оказа се, че проектът ще се проточи и на час по лъжичка ще получавам картини и текстове. Отказах и се прибрах във Виена. Бях заклеймен: „Ей, тоя Христо, същий немец е станал!“. А аз така и не можах да стана немец.

По-късно разбрах, че пиперливият ѝ, остър, но градивен език държеше на разстояние много от нейните псевдопочитатели, колекционери и галеристи. Христос казва в Евангелието: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“. Не! Ружа не беше кротка. Тя на никого нищо не спестяваше. Дълбоко омерзена, болезнено преживяваше чалга културата, безцеремонно нахлула в нашата култура и бавно унищожаваща искреното приятелство, финия език, задълбочените знания и прецизната наблюдателност.

Ружа виждаше проблема в това, че бездарието и некомпетентността вземат връх и започват да се толерират на високо ниво в лицето на държавната власт и медиите, контролирани от нея. И защо ли след нейната кончина някои „големи“ творци и галеристи, чиито изложби тя редовно откриваше, и художествени критици, повечето от които нейни ученици, просто замълчаха?!

Първият проект, който реализирахме съвместно, беше изданието „Анета Ходина-Чермак и българо-чешката взаимност“ (2009). Още тогава Ружа усети, че аз съм различен графичен дизайнер. Последваха каталог за творчеството на Александър Попиванов (2009), „До Торино и назад“, съвместно издание с Анжела Данева (2011), „Гео Милев и Der Sturm“ (2014), „Гео Милев и изкуството“ (2015), двутомникът „Ружа Маринска за изкуството“ (2020) и три каталога за творчеството на самоковския художник Васил Чакъров (2007, 2021, 2022). За графичното лого (абревиатура на името ѝ) на корицата на „Между образа и текста“ (2014), издание по случай 70-годишния юбилей на Ружа Маринска, получих признанието: „Това е шедьовър!„. Гордея се, че съм автор и на логото на Центъра „Българо-Европейски културни диалози“ на НБУ, основан от нейната талантлива ученичка д-р Анжела Данева и консултиран от Ружа Маринска.

Абсолютен ерудит, Ружа педантично преследваше своите изследвания, осветили малко известни страни от таланта на много български художници.

С класическите изразни средства на ревностен изследовател и интуицията на творец тя изчерпваше докрай проблемите. Ружа извайваше образа на изследвания от нея художник по уникален начин в контекста на литературния, театралния и музикалния живот на епохата.

Тя беше уверена, че българското изкуство ще е голямо и смислено и ще получи своето заслужено признание само тогава, когато се сравнява с изкуството на другите народи. С богато въображение и аристократичен дух, винаги, когато откриваше изложба, Ружа насърчаваше художниците да обогатяват творчеството си, преодолявайки затвореността и ограниченията.

„Изкуството е нещо много благодатно. След време то си връща многократно на този, който му се е отдал изцяло, то му връща свободата“, казваше тя.

Беше изключително принципна, с почти неоспорими мнения, строго защитени, съхранени и непроменяни. Днес това е голяма рядкост.

Щастлив съм, че бях съпричастен към двутомното ѝ издание, в което тя последователно обобщи и формулира огромната си информация като изкуствовед и историк на изкуството. Доверието, което ми гласува при цялостния графичен дизайн на двутомника, ме радваше и даваше импулс на моя скромен принос. Гостувайки в предаването „Култура БГ“, Ружа сподели:

„Държа да отбележа изключителното участие на оформителя, тъй като графичният дизайн на Христо Алексиев е абсолютно перфектен. Христо Алексиев е Христо Алексиев! Вкусът е въпрос на висока култура!”

По време на многочасовите ни разговори, които не ми се искаше да свършват, Ружа ме заразяваше със своята енергия, учеше ме да съм безкомпромисен и взискателен към всичко, до което се докосна.

Венец на нашите отношения стана приветствието ѝ на откриването на моята изложба „Откровение“ в Съюза на българските художници по повод 70-годишния ми юбилей. Никога няма да забравя топлотата и сърдечността, с която тя разказваше моята биография и точно определяше периодите в моя дълъг творчески път.

Много се зарадвах, когато отново ми се обади да работим заедно. Поводът беше един двутомник за нейната „голяма любов“ Сирак Скитник, съдържащ огромното му писмено наследство като художествен и театрален критик. На първата ни среща по повод на изданието аз бях под силното въздействие на наскоро гледания документален филм „Алилуя“, посветен на моя музикален кумир Ленард Коен. Горещо ѝ го препоръчах. И последният ни разговор по телефона беше приповдигат, слънчев и радостен.

„Скъпи Христо, от сърце ти благодаря, че ме накара да гледам този филм! Как се прави документален филм, драги, как се прави!“

Тя го беше гледала и беше щастлива, изпълнена с възторг от вълшебния глас на певеца. Сега си мисля, че срещата ѝ с „Алилуя“ не беше случайна, тя беше знамение, едно намигване с ярка светлина.

Пристигнах във Виена и веднага реших да ѝ направя подарък с изпълнения на Ленард Коен, който да застане до нейния любим Шарл Азнавур. Исках да я изненадам. Ружа имаше грамофон и слушаше плочи. Реших да ѝ се обадя да я попитам дали има и CD, за да съм сигурен в избора.

Закъснях! Закъснях!

Жестоката вест ме изправи пред дълбока бездна! Изгубих една вселена от думи и багри. Ружа вече нямаше да получи виенската ми коледна картичка, полетяла към нея с пожелания за здраве и озарени от светлината на Младенеца дни през Новата 2023-та.

Но силно вярвам, че тя ще се срещне с любимия си Сирак, за когото с огромен ентусиазъм работеше, и двамата заедно ще скитат по безкрайния път към светлината!

Христо Алексиев,
декември 2022, Виена