Хубен Черкелов: В България има пазар само за трима художници

Хубен Черкелов е известен в родното арт общество с гръмкия си заразителен смях и с провокациите навремето като част от групата XXL. От доста години художникът не живее в България, а Ню Йорк преобръща светогледа му към изкуството. И ако навремето коментираше с присмех т.нар. от него „певци на българското село“ в живописта, днес Черкелов цитира мнозина стари български майстори в свои картини. Попитан за тази промяна, той отново избухва в смях с думите, че „ги вади от смъртта като екзорсист“.

Попарт с пасторални сюжети e наредил художникът Хубен Черкелов в Музея за съвременно изкуство „Софийски арсенал“. Образите имат сложно послание, защото са от банкноти – някои от които и в момента са в обръщение – но имат излъчването на икони. Изложбата се нарича „Имàнето“ и ще бъде достъпна до 11 март.

Междувременно Черкелов ще открие още една експозиция – „120 лица“, в Националния археологически музей. Изложбата е представяна в Ню Йорк миналата година, а сега ще я види и българската публика. Изображенията отново са базирани на банкноти, с портрети от различни епохи – Омир, Александър Македонски, Зигмунд Фройд, Карл Маркс… Откриването е на 21 февруари.

– Изложбата „Имането“ засяга болезнена тема не само в изобразителното изкуство, а и въобще за българския творец – за стойността на онова, което прави. Трудно ли Ви е сам да си поставяте цена?

– За мен е трудно, защото аз мога да си поставям цена за себе си, но въпросът е дали отсрещната страна ще я приеме – къде ще се засечем: между мен, моя дилър и колекционерът. Трудно е да дадеш правилната цена.

– Като по-млад какви цени поставяхте на Вашите произведения, вероятно представата Ви за собственото ви изкуство е била значително по-нереалистична?

– В момента съм много по-наясно с пазара, а като по-млад всеки очаква нещата да се случат от само себе си. По принцип всеки, когато е млад, във всяка една област, предполагам, оценява по-високо себе си. Но с годините човек се принуждава да направи точната преценка на нещата, за да е конкурентоспособен.

– Имаше ли момент, в който се сблъскахте болезнено с реалността?

– Имаше. Но е трудно да се откажеш от мечтите си – така че аз не мога да кажа, че съм приключил с ценообразуването си. И се надявам оттук нататък да се вдигнат цените.

– До каква степен стойността на произведенията е свързана с успеха?

– До голяма степен, но не на сто процента. Защото много хора, които – предполагам – нито са чели за мен, нито ме познават персонално, нито има някой, който да им влияе – но те идват и харесват моите произведения – и точно това е тяхната стойност. Аз работя за това, докато съм жив и, да кажем, двайсет години след смъртта ми да има дилъри и колекционери, които да търсят картините ми – след това оставаш изцяло на естетиката, на посланието на самите работи. Тогава, мисля, ще настъпи истинската оценка за картините ми. Петнайсет, двайсет, трийсет години след смъртта на един автор можем да кажем дали е значим, дали ще остане.

– Мислите какво ще се случи и след смъртта Ви, днешният ден не е ли по-важен?

– Разбира се, днешният ден е най-важен, да. Но художникът по принцип трябва да има представа каква ще е ситуацията след смъртта му, да помисли навреме за своето наследство, за това къде отиват работите му след него. И все пак това е божа работа, не можеш да контролираш всичко.

– Да се върнем на успеха. Какво е нужно, за да постигнете успех в българското изобразително изкуство?

– Освен да си член на ЦК на БКП, какво друго е нужно – не знам (смях).

– Все още ли е валиден този бекграунд в изкуството?

– Засега е валиден, поне в някои среди – не във всички, разбира се, но като погледнем кой подрежда музея „Квадрат 500“ и ако си спомните интервюто, което ви дадох преди години, моите думи излязоха пророчески. Познавам системата.

Вижте още: ХУБЕН ЧЕРКЕЛОВ: ЗАМИНАХ ЗА ЩАТИТЕ, ЗА ДА НЕ ГНИЯ В БЪЛГАРИЯ

– Мнозина, дори да познават системата, не могат да я надхитрят…

– В България хората се познават и историите долу-горе са ясни – от една страна това е хубаво, но от друга, ако някой персонално иска да ти навреди, може. Проблемът тук е, че има много малко колекционери и прекалено много художници. Художниците, които искат да успеят, физически не могат да останат в България – трябва да заминат на Запад или може би на Изток, в Хонконг или Шанхай. Тук пазарът е прекалено малък, за да говорим за голям, грандиозен успех. Не виждам как страна със 7 милиона население и с този доход би могла да поддържа кариерите на повече от трима художници. Говоря за съвременно изкуство.

– Вие дали сте сред тези тримата?

– След време може би, но засега съм доволен от това, което е.

„Аз не живея в България и тази изложба е начин хората, млади, стари, да се запознаят с моето творчество.“ Снимка: Емил Л. Георгиев

– Каква беше идеята Ви за тази изложба?

– Смятам, че българският народ има нужда да види онова, което се прави на Запад, това, което се продава, нещо, което не е спонсорирано от европейски програми, които се правят според определени изисквания. Защото в България основните пари, дори в изкуството, идват от европопроекти, а не от частни лица, нито от галерии. Това не е естествен процес, съжалявам. И е пагубен за развитието на българското изкуство. Аз не живея в България и тази изложба е начин хората, млади, стари, да се запознаят с моето творчество.