Хубен Черкелов: В България има пазар само за трима художници

20 години след смъртта ми ще стане ясно доколко съм значим като автор, твърди артистът

„Америка ми даде самочувствието на гражданин на света, който няма комплекси, но има възможността да прави каквото желае в изкуството“, казва художникът Хубен Черкелов. Снимка: Емил Л. Георгиев - Хубен Черкелов: В България има пазар само за трима художници

„Америка ми даде самочувствието на гражданин на света, който няма комплекси, но има възможността да прави каквото желае в изкуството“, казва художникът Хубен Черкелов. Снимка: Емил Л. Георгиев

– И все пък съгласете се, че изкуството винаги е било за по-елитарна група ценители?

– Не е така – ако отидете в музея „Метрополитън“ или „МоМа“, е пълно с посетители.

– Така е, ако говорим за музеи. Хората, които решават да купят картина, за да си я окачат вкъщи, не са толкова много.

– За да възникне желание у един човек да си купи картина, първо трябва да е посещавал достатъчно музеи.

Америка за България

– Ако аз обаче реша да си купя ваша картина, струва ми се, че ще трябва да си сменя къщата – Вашите формати са доста големи, за големи къщи са…

– За нормална къща са, не са чак толкова големи.

200 лева, 2016. Репродукция: Емил Л. Георгиев

– Картините в тази изложба съдържат изображения от български банкноти, но като че ли биха били по-интересни за американската публика, греша ли?

– Има нещо интимно в тези работи, те не са цинични, има простодушие в тях – и това е много подкупващо, когато си честен човек. Но картините са, за да ги гледат хората, а не да бъдат поставени в склад и да чакаме да им се вдигне цената. Спокойно може да живееш около тези картини и да се чувстваш добре. Те не поглъщат светлината, а я отразяват, цветовете се променят, не са статични. Заради холографския ефект сутринта картината ще бъде една, следобед – друга. Мисля, че това е богатство на платното. Както парите, банкнотите, променят светогледа и живота, така и тези картини.

– Не са много колекционерите в България, които притежават Ваши картини – защо обаче единственото достъпно място, където може да бъде видяно Ваше произведение, е фоайето на един столичен хотел?

– Така е, да, но нещата се надявам да се променят. За жалост, нямам запитвания за откупки от български галерии и музеи.

200 лева, 2017, по произведението „Отец Паисий“ на Иван Мърквичка, отпечатани от Thomas de la Rue & Co в Лондон през 1929 г. Репродукция: Емил Л. Георгиев

– Как оценявате съвременното изкуство в „Квадрат 500“?

– Там все още няма съвременно изкуство. Мисля, че в момента правят крило за това.

– Навремето, като част от контракултурата ХXL, бяхте опозиция на статуквото и в изкуството, и в политиката. Тогава галерия XXL беше затворена, но днес историята ѝ е представена в Националната галерия, филиал Двореца. Какво най-общо казано се случи с хората от тази неформална група през годините – голяма част от тях като че ли се пречупиха?

– Може и така да е, но провокацията в XXI в. е съвсем различна. Авангардът днес не е актуален, ролята на художника в света е друга. Ние не живеем в онзи див капитализъм от края на 90-те, който добре помним с промяна на парите, с деноминации, стачки по улиците, смяна на правителствата, никой не си изкарва мандата… Сега нещата са много по-спокойни.

– Личи си, че не живеете в България. Днес отново през ден има протести, непрекъснато се сменят правителства, няма политическа стабилност… Това се отразява и на изкуството.

В Ню Йорк живее и работи също и Кристо. Имали ли сте удоволствието да се запознаете с него?

– Няколко пъти съм се запознавал с него.

– Говорихте ли за България?

– Не, той говори само за себе си, за Жан-Клод – но за всичко, което е направил през годините, му казвам „евала“, възхищавам му се. Любимото ми негово произведение са едни розови острови около Маями.

„Социалният ми живот в Америка е много окастрен, защото работя много повече и нямам време, за съжаление. От друга страна, имам много повече продукция от средния български художник – продал съм много повече картини от Владимир Димитров-Майстора.“ Снимка: Емил Л. Георгиев

– Вие част ли си от някаква артистична общност в Ню Йорк?

– Не. Всеки в Ню Йорк е сам за себе си – времената на групи, базирани на естетически или политически идеи, са в миналото. Разпаднаха се някъде около 2000 година, с напредването на интернет. Днес във Фейсбук може да се организират някакви групи, но липсват в реалността. Познавам се с много художници в Америка, но в никакъв случай не мога да кажа, че сме съмишленици. Ходя по ателиета, канят ме по изложби – така се подкрепяме един друг, но тези контакти не са базирани на естетическа или политическа основа, а по-скоро на симпатия.

– Чувала съм, че животът в Америка е самотен, Вашият такъв ли е?

– Да, защото хората прекарват голяма част от времето си на работното си място. Социалният ми живот там е много по-окастрен, защото работя много повече и нямам време, за съжаление. От друга страна, имам много повече продукция от средния български художник – продал съм много повече картини от Владимир Димитров-Майстора.

– Но не може да минете Вежди Рашидов!

– Не знам, той е скулптор, не го познавам като художник. А и той е на държавна работа, не знам как намира време да работи едновременно и в ателието си. Сигурно има чираци – кога успява, как успява?! Аз нямам никакво време, работя по десет часа на ден, доста често и събота и неделя. Личният ми живот е на заден план, но пък от друга страна – повече пари, слава (смях)

– Какви са колекционерите, които следят Вашата работа и купуват картините Ви?

– Млади хора са, от генерацията Х, тези, които са на моите години и вече имат много пари. В Америка ако се занимаваш с технологичната индустрия, ако работиш на „Уолстрийт“, на 35 вече имаш пари. Това са хора, които живеят в настоящето.

– От изложби ли купуват картините ви?

– Чрез изложби най-често, арт адвайзъри водят клиенти в ателието. Януари не е от най-силните месеци, затова имах възможност за тази изложба в България – но има месеци, когато е лудница. Март месец е много силен, идват колекционери от целия свят, които следят какво правя, не е задължително да купуват, просто идват да видят нови работи.

100 лева, 2017, по „Пазар в София“ от Антон Митов, печатани в Лондон през 1925 г. Репродукция: Емил Л. Георгиев

Аз не се влияя от това кой какво харесва, обичам да провокирам, да правя неочаквани неща. Много от сюжетите в картините ми са доста встрани от действителността в Америка – примерно този вол, ралото – често те се приемат като контракултура, като бягство от реалността. Защото животът там е много подреден, всичко е страшно забързано. Тези сюжети предлагат нещо тотално неочаквано, като фентъзи култура. Ако цял живот си живял в небостъргач в Манхатън, заобиколен от алуминий и стъкло, ако и офисът ти е такъв, тези картини забавят социалното време. Прекарваш голяма част от живота си пред компютъра, който е синьо-бял и примигващ – и всичко се променя, когато погледът ти попадне върху платното. Забавяш времето.

50 лева, 2017, „Овчарче“ от 1922, отпечатани от American Banknote Company в Ню Йорк. Репродукция: Емил Л. Георгиев

– Разговаряйки за Америка, небостъргачите и изкуството, вероятно немалко от читателите ни ще метнат някоя стрела по Ваш адрес…

– Разбира се, но това са фактите – и те са болезнени за някои колеги в България. Много хейтъри има в днешно време, които не харесват първо себе си. А когато мразиш себе си, мразиш и изкуството, и целия свят.

– Какво ви даде Америка?

– Даде ми самочувствието на гражданин на света, който няма комплекси, но има възможността да прави каквото желае в изкуството. Навремето, като живеех в България, можеха да дойдат хора от Запад, както и сега идват, да ти дават акъл какво е и какво не е изкуство, да ти обясняват дали ще те поканят някъде, дали няма. Днес аз правя това, което ме вълнува – харесваш ли го, или не, за мен е без значение. Работя с галерии в Азия, в Европа, в Щатите… Съжалявам, не мога да приема негативизма, защото има достатъчно хора, които приемат моето изкуство.

Предишна страница 1 2

Bookshop 728×90