Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Между бай Славе и Ода Жон

Снимка: Стоян Бояджиев - Между бай Славе и Ода Жон

Снимка: Стоян Бояджиев

Наскоро гледах за пореден път „Забриски пойнт“ на Антониони. Някога, в соца, за пръв път ни го прожектираха във ВИТИЗ. Студентите от ВИТИЗ – както и посетителите на кино „Дружба“ – бяхме привилегировани хора. В един университет и в едно кино Народната власт полу-официално позволяваше малък кръг българи да вкусят от дървото на греха на „гнилия капитализъм“. Беше страхотно изживяване. Бяхме между млади и за нас съботите бяха страхотно осмислени в маратон понякога от по 4-5 филма на ден. Американски, италиански, японски и т.н. Не знам на какво са мислели, че ни учат, но бяха прави да се притесняват – явно са разбирали пределно ясно, че единственият начин за оцеляване на политическата им система са забраните, репресиите и страхът.

Никога не знаехме какво ще гледаме. Ден преди прожекциите се носеше слух, че може би ще е „Забриски пойнт“ или „Волният ездач“, но нищо не беше сигурно до момента, в който прожекционистът не се появеше с отпуснатите по благоволение на неизвестните „добри генерали“ от ДС огромни кутии с 35 мм кинолента. За нас тези кутии бяха пълни със съкровища. Генералите разрешаваха италиански неореализъм, класиците и някои съвременни режисьори, между които и Пазолини, който беше силно ляв, както и американски филми, критикуващи войната във Виетнам, американското общество, материализма, отчуждението – примерно „Коса“. Въпреки всичко, това беше микроскопична част от свободното световно кино, която достигаше до също така микроскопична част от гражданите на България.

В това благоволение имаше перверзна и жестока логика: нека бъдещите интелектуалци на България да знаят какво и как се прави на Запад, пък „а дано научат нещо“, но дотук.

След като гледах „Забриски пойнт“, влюбването ми в Америка се задълбочи до категорична мечта. Мечтите нямат свойството категоричност. Те затова са мечти – за да останат флуидни, освен ако не са цели. Но през соца целта да живееш в Америка можеше да бъде само мечта. Конкретността да вземеш виза, да си купиш билет и да опиташ късмета си там, не беше на дневен ред.

Америка за България

Влюбих се в пустинята, в Долината на смъртта и в Забриски пойнт. Мечтаех да съм като главната героиня Дария, красива и свободна. Да мога да се кача на колата си и да карам през пустинята, официално слушайки музика, която в България се слушаше само неофициално. „Пинк Флойд“ беше забранен. А „Забриски пойнт“ ни беше позволен заради класовата борба на бунтуващите се лосанджелиски студенти, както и заради лошите американски полицаи – сравнени с кои? С добрите милиционери и агенти от соца.

Всъщност, какво искахме? Правото да имаме избор. Базисно човешко право.

Този филм беше крайъгълен камък за мен – и в крайна сметка доведе до реализирането на мечтата ми. Има смисъл да се мечтае, а още по-голям смисъл има в конкретността на свободата. Интересното е, че го гледах отново за пръв път след соца преди около 15 години и ми се видя остарял. Онзи ден обаче, на екрана на лаптоп, не на кино, „Забриски пойнт“ ми предаде същите любов и възхищение, както някога, но през друга, по-здравословна призма – призмата на свободния човек, който съм сега. Човек, който има избор какво да гледа и какво не, и по този начин да развива себе си като личност.

Освен „Забриски пойнт“, гледах и „Чамкория“ на Милен Русков, Захари Бахаров и Явор Гърдев. Тези трима артисти са изключителен екип от много талантливи хора, чийто сериозен труд не разочарова. Не съм чела „Чамкория“, представлението обаче е задължително. Това са едни много забавни два часа с много смях на остроумния текст, на конструкцията му, на изпълнението, на всичко. Най-спонтанните и силни овации предизвикаха репликите на бай Славе за липсата на воля да спре цигарите – „от утре“. Любопитно е, че публиката най-силно се идентифицира с липсата на воля на героя срещу това, което е вредно за него.

ДНК

Както мнозина са отбелязали, бай Славе е бай Ганьо 2.0. Той е перфектно описаният от Русков народен български умник с компетентно мнение за всичко, за когото жените са или „госпожица Мици“, мила полу-курветина, която мечтае да е съпруга, или съпруги, които непрекъснато искат пари. Политическите коментари за смутните времена около атентата в „Света Неделя“ бяха елегантни. Сюжетът беше увлекателен и интригуващ. Но за разлика от един филм на Антониони отпреди почти 60 години, „Чамкория“ не ме заведе на място, което не познавам, камо ли пък ми предложи нещо, за което да се размечтая. Брилянтният разказ няма послание за бъдещето, той няма послание и за настоящето, той е обичайната, да кажем забавна, българска мъжка гледна точка за всичко. И тя, уви, е забавно самодостатъчна, както винаги е било – от времето на хан Тервел, та досега. Въпреки прекрасната забавност на преживяното театрално удоволствие, сюжетът ми е ужасно омръзнал.

Поемам риска да говоря като жена, не като безпристрастен и безполов наблюдател. Аз съм жена, на която не само сюжетът е омръзнал, но ми е омръзнало и да гледам, чета и слушам едни и същи мъжки дискурси, които публиката не спира да подкрепя вече отегчително дълго време.

Горката Ода Жон. След това представление, обрало всички овации и безрезервни преклонения отново и отново към един бай Ганьо, „Ода Жон“ пък се превръща в нарицателно за жената, която дръзва да е различна и да надскочи байганьовия контекст. За съжаление обаче, това не само не може да я направи широко популярна и издигана на пиедестал с всичките благоприятни последици от това, но тя направо е невъзможна в България. Тукашният успешен наратив се е залостил като партизанин в мандра в една макар и самоиронична, все пак мачистка примитивност.

България е страна на „байовците“. Бай Ода няма как да се случи. Шансът провокативни и смели жени, в което и да било изкуство да са широко подкрепяни и харесвани, е минимален. Думата „талант“ няма да споменавам, защото яркият талант тук е привилегия само на мъжете; произлезлите успешно от реброто им жени са заети саморазрушително да громят „Ода Жон“ и да утвърждават мъжкото статукво до един много скучен безкрай.

„Ода Жон“ и „бай Славе“ са две взаимно изключващи се понятия, които категорично могат един без друг. А госпожица Мици и съпругата на бай Славе са свръх активни в унищожението на „Ода Жон“.

Този текст е феминистки без извинения. Той изразява дълбинна досада от несменяемите радости на тукашния социум. Нафталинът на местния патриархален дискурс повелява бай ти Ода да върже камък на шията си и да приключи със себе си, за да не бъде линчувана и пребита заради смелостта да ангажира вниманието на истеричната българска публика с неща, за които тя не е готова.

Кога публиката и нейните интелектуалци ще бъдат готови за повече реална космополитна култура, която означава свобода на духа, защото става дума за това? И докога ще бъдат издигани паметници на поредния „бай“? Мечтата ми за машина на времето не може да завършва в захлас от бай Славе. При толкова кратък живот, това е още един повод за медитация, както и за огромната нужда от нови национални любимци и герои – и всъщност повече героини. От реброто на бай Ганьо и бай Славе „Ода Жон“ няма да се роди. За тях тя е онзи израстък, който само причинява бодежи и чувство на несигурност и безпокойство, защото е опасно свободна.

И така закърнялата в байовците „Ода“ се превръща в Неродена мома.

Бай Ганьо е мъртъв, да живее бай Ганьо. Байовци форевър.

Пловдив Джаз Фест