Жив е той

О, мой Боже, правий Боже,
не ти що си в небесата,
а ти що си в мене, Боже,
в мен – в сърцето и душата.

Христо Ботев, един от най-големите български поети, оставил ни едва 20 стихотворения (както и множество публицистични текстове), е роден на 6 януари 1848 г. Загива на 28 години – в разгара на борбата за Освобождението ни.

Остава един от символите на патриотизма, диаметрално различен от днешните псевдонационалистически напъни. Емблема на надмогването на задръжките; на победата на реалните, неподправени морални ценности. Майстор на иронията срещу овчедушието и на апологиите към заслужилите.

Изброяването на житейски факти от живота на Ботев е безсмислено – всеки образован човек в България ги познава добре, и то не защото в даскало са му ги наливали в главата.

Затова ви предлагаме няколко стихотворения на поета. Да го почетем. Да му дадем тая награда.

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена:
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жетва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят.

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премяна,
чудни, прекрасни, песен подемат, –
тихо нагазват трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
а той я гледа, – мила, засмена!

„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина?

И плеснат с ръце, пасе прегърнат,
и с песни хвръкват те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак печели – пече!

Борба

В тъга, в неволя, младост минува
кръвта се ядно в жили волнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
не можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът, вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на общестен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да сковен навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
„Бой се от бога, почитай царя!“

Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра;
мълчи, молѝ се, кога те бият,
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
„Боже, помилуй – грешен съм ази“,
думай, молѝ се и твърдо вярвай –
бог не наказва, когото мрази…
Такъв е светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук пренинува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“

Моята молитва

О, мой Боже, правий Боже,
не ти що си в небесата,
а ти що си в мене, Боже,
в мен – в сърцето и душата.

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни всеки му, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Покрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо, като през пустиня!…

Патриот

Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
изяда си и месата.

Гергьовден

Ликуй, народе! Старо и младо,
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и сички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета – министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
„Блазе й – би казал – живей овцата
и от народът мой по-честито!“
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя – божи разбойник…
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На – днес богати и сиромаси,
пиени там – те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят…
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.