Николай Маджаров – Файчето: Естрадата е виновна за появата на чалгата

„Не, нямаме музикант във властта. Нямаме и представител на културата. Има гигантско его на провинциален и не много здрав ум“, казва Николай Маджаров – Файчето от „Тибетски сърца“, в интервю пред „Площад Славейков“. Повод за тези думи е резултатът от изборите на 4 април, когато партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“ получи 17,66% от гласовете и се оказа втора политическа сила в бъдещия парламент. 

Маджаров е музикант, познат от попкултурата на 90-те с музика, създавана за Ирина Флорин, Камен Воденичаров, Мариус Куркински. „Тибетски сърца“ са автори на албума „Любовна война“ (1997), от който е песента „Ти-ри-ри-рам“. Този албум превръща Куркински в попзвезда, преди това той бе актьор, известен само на театралната публика.

Поканихме Файчето за разговор по повод участнието му в „Мастършеф“ в пандемичната 2020-а, докато върви предаването с новите състезатели. Той бе сред най-силните играчи в предишното издание, спечелено в крайна сметка от друг представител на културата – Ивайло Спасов. И от „масата“ разговорът ни тръгна към културата на народните маси и парламентарите избори от 4.04, на които за пръв път лидер на партия е музикант, човек от (суб)културата.

– По-малко от година след вашето участие в „Мастършеф“, след опита, който вече имате, знаете ли каква е рецептата за победа в това кулинарно шоу?

– Мисля, че знаех още тогава как може да стане, не се оказах прав, както стана очевидно. Аз винаги съм гледал на заниманията си с храна по-скоро като на някакъв културен разказ, а не толкова като на състезание. Този мой подход не ме отведе на финал. Човек трябва да е съсредоточен върху това, като Ивайло, който спечели – той прекъсна работа, нямаше никакви други занимания през това време, беше се фокусирал изцяло върху подготовката и участието си в предаването. Той освен, че е добър кулинар, интелигентно момче, беше изцяло отдаден на това състезание. Предаването може да бъде спечелено само с пълна отдаденост. А аз се занимавах с ред други дейности едновременно с „Мастършеф“.

– Какво свършихте, докато участвахте в предаването?

– Успоредно с „Мастършеф“ се занимавах с а) картографиране на черните пътища на страната ни (част от един мой ангажимент към международна група ентусиасти, които са решили, че след като Европа няма граници, спокойно може да направим мрежа, нетуърк от черни пътища, през които да можеш да караш мотор. И това те отвежда на фантастични места, до които с кола не може да стигнеш, при малки общности от хора, които живеят в планината, в изолация. Друго лице на Европа); b) успях да си подготвя за начало, сега вече съм към края и приключваме нов албум, който ще излезе с новия ми проект; c) написах музиката за едно филмче на близък приятел от Канада.

– Този приятел от Канада да не е онзи, който бе номиниран за „Оскар“?

– Не, не е тоя, друг е. Хубаво е, че българската общност в Канада е толкова силна по отношение на културата и на присъствието си в културния живот и там, и по света изобщо. Там има страхотни артисти.

– Какви качества са необходими за победа в „Мастършеф“? Не беше ли необичайно да спечели точно Ивайло, участникът  с открояващ се културен бекграунд – което, впрочем, не беше изтъкнато в шоуто. Не е ли необичайна тази победа на културата в комерсиално шоу?

– Също толкова необичайно щеше да бъде, ако го бях спечелил аз. Но е добре, че с Ивайло отсрамихме културната гилдия, за да се разбере, че не само можем да създаваме изкуство, а можем и да готвим. Всъщност връзката между двете е много силна. Петдесет процента от победата на Ивайло се дължи на неговата култура, останалите петдесет са от неговата отдаденост на състезанието. Димитър, който остана трети, е феноменален готвач, изключително талантливо младо момче, но той е на 20 години и няма психика за подобно нещо. Повече характер му трябваше.

– Не е ли от съществено значение и житейският опит? Трябва да си изял много хляб, хубава храна, различна от твоята култура, за да имаш шанс в подобно предаване.

– Трябва не просто да си изял много хляб, ами трябва много хляб да си направил, там е цялата работа. Иначе аз познавам хора, изяли много хляб на 20 години, не изглеждат добре. Опитът е много важен. Според мен, този формат не може да бъде спечелен от просто добър готвач, от човек, който е добър в кухнята. Ще се върна на по-предни сезони, на друга участничка – Божана…

– Също човек от културата.

– Независимо от дивия си характер, тя е изключително умен и интелигентен човек, с голям бекграунд на кулинарията в световен мащаб. Това също е важно за победа в „Мастършеф“. Тази работа прилича малко на нашата демокрация – не можеш да взимаш по три стъпала наведнъж, има някаква историчност в събитията, които трябва да се случат, едно по едно да стават нещата, чрез еволюция… За демокрацията първо някакъв фундамент да се изгради.

– А и хората трябва да я искат, осъзнавайки какво означава. Трийсет и една години след промените хората в България като че ли вече не искат демокрация.

– Съдейки по начина, по който гласуват, определено не искат. Смятат, че винаги трябва да има някакъв бащица, който да ги гали, да е любвеобилен, да ги ошамарва по малко, да им дава след това.

– И да ги праща на почивна станция.

– На станция е хубаво. Особено когато имаш спомен за станция от едно време. Така че нещата са ясни.

– „Мастършеф“ е културно предаване. Какво е вашето обяснение за комерсиалния му успех?

– Преди седем-осем години, колкото и да е смешна тази дума, „плейтвам“ не беше чувана от никого в България, а днес има хора, които са наясно какво е „су вид“. Това предаване, от една страна, повишава културата в кулинарията, от друга страна, това е много полезно, защото събужда интереса на хората към готвенето, като се идентифицират с участниците – „домакиня“, „млад човек“, „еди-какъв си“. Когато припознаеш себе си в определен типаж, а този човек може да направи торта „Червено кадифе“ за един час, си казваш: „Защо аз вкъщи да не седна и да направя „Червено кадифе“ за два часа, без някой да ме пришпорва?“. Може би това е единственото полезно предаване в телевизиите. Предаване, което обогатява културата ти по отношение на храни от цял свят и за продукти, за които не си и чувал, но и за базови неща, които всеки един от нас би искал да може да прави. И това се отнася не само за България, в много чужди страни гледат „Мастършеф“ с удоволствие и черпят рецепти, освен че е интересно за наблюдаване.

– Като музикант с бурна кариера в началото на промените, как мислите – кога българската попкултура стана за пенсия?

– Това се случи през последните 30 години. Тя остаря и стана за пенсия.

– Питам ви, разбира се, заради пенсиите по повод годишнина на „Златният Орфей“, когато много певци се обидиха защо не са в списъка на пенсионерите. В крайна сметка списъкът беше увеличен и в него попаднаха много хора, които вероятно едва свързват двата края, но сред тях се оказа и Димитър Ковачев – Фънки. Той не се възпротиви на тези 300 лева месечно, които ще получава в период от три години, въпреки бизнеса, който доскоро управляваше като промоутър в „София мюзик ентърпрайсис“. Защо толкова хора, които не са в нужда, приеха тези пенсии?

– Димитър е особен човек, и ако не ги е отказал, това не е защото има голяма нужда от тези пари. А защото смята, че свирейки навремето към държавно предприятие „Музикална дирекция“, има принос и право да ползва тези пари, независимо от унизителния им размер.

– Не е ли по-унизителен фактът, че чрез тези „награди“ естрадата се оказа пенсионирана?

– Естрадата трябваше да бъде пенсионирана много по-отдавна, според мен. Нейна е вината днес да се радваме на „субкултура“.

– Искате да кажете „на попфолка“?

– Попфолкът за мен е субкултура. Естрадата има откровена вина за наличието на чалгата. В момента, в който у нас творците получиха свобода да създават изкуство, от ‘90-а година нататък, те се подплашиха някак и продължиха да правят това, което са правили и дотогава. Веско Маринов, например, не е мръднал през последните 35 години. Много са примерите на естрадните певци, които не се промениха – а ако те бяха намерили сила да се трансформират, щяха да създадат съвременна попкултура и нямаше да отстъпят място на ресторантската музика. Ресторантската музика използва тази слабост и страх и изпълзя на светло.

– Като човек, който има отношение към храната и майсторското ѝ приготвяне в добри ресторанти, ми се струва неподходящо да наричате чалгата „ресторантска музика“. Това си е кръчмарска музика.

– Така е. Тази музика изпълзя от кръчмите заради естрадата. Естрадата не претърпя трансформация към световна попмузика, каквото ние като „Тибетски сърца“ се опитвахме да извършим, създавайки музика за Камен Воденичаров, за Мариус Куркински, за Ирина Флорин. Ирина, която е представител на естрадата в миналото, ние успяхме да трансформираме с попмузика, адекватна на времето. Това са музикални еднодневки, както ги наричам, но те формират каймака на публичната музика. CHR радиостанциите въртят подобна музика, но в момента много малък процент е делът на съвременна българска попмузика в ефира. Не говоря за високо изкуство, а за онези песни, които може да запееш всеки ден на български език.

– Днес в българския радиоефир рядко звучи попмузика, която създава добро настроение, защо?

– Защото вакуумът, който осигури естрадата, се запълни с кръчмарска музика. В момента попмузиката в България е чалгата.

Шоубизнес е съставна дума, тя се състои от „шоу“ и „бизнес“. В естрадната музика присъства основно шоу, не присъства никакъв бизнес, докато чалгата е комплексно занимание. Там се инвестират много пари и има възвръщаемост под една или друга форма, но има пари, които се въртят, и това са реални пари. Докато попмузиката винаги е опирала дотам дали Министерството на вътрешните работи ще даде едни пари, за да заснемем клип за „Нашата милиция ни пази“, или там както се казва. Това осигури възможности на един нелош, но напълно порочен бизнес модел.

– Толкова ли нямаше някой от естрадата с потенциал, който да конкурира това т. нар. от Райна Кабаиванска „музикално порно“?

– Имаше много хора, в интерес на истината.

– Лили Иванова?

– Лили Иванова не е естраден изпълнител. В прекия смисъл е такава, защото се качва на естрада и пее, но тя е феномен, защото успява през поколенията да прекара една особена чувствителност, много близка до славянската душа. В този смисъл тя не представлява онова, което е Веско Маринов. От друга страна, кадърни композитори като Стефан Димитров, гордеещи се с това, че са създали за Богдана Карадочева песни, които са намирали място в Европа, не успяха да сменят модела си на мислене и останаха някъде в едното нищо, загубиха се в страхове. Докато Лили Иванова върви през годините праволинейно, тя залага на чиста емоция.

Ние имахме среща с нея през 2002 г., когато тя предложи да осъвременим музиката ѝ. Разговорът завърши с това, че е напълно безсмислено, убедихме я, че няма смисъл да прави това.

– Не съм чувала за друг случай някой да откаже да работи с Лили Иванова, това най-малкото е гарантиран доход.

– Ние нямахме проблем с доходите, защото тогава имахме аудитория между 5 и 10 хиляди души по клубовете. От друга страна, и двамата с Петър Дундаков си давахме ясна сметка, че върху нас ще падне петно от това, че търсим доход, правейки това нещо с Лили Иванова; но по-същественото е, че ние не можехме да направим нещо, което не бива да бъде правено. Не можеш да осъвремениш музиката на Емил Димитров. „Моя страна, моя България“ е феноменално произведение, не бива да бъде пипано. Не можеш да осъвремениш и Лили Иванова. Нейната музика се развива в друга плоскост. Все едно Ленард Коен да бъде осъвременяван. Според мен у нея в онзи момент е имало по-скоро някаква плахост дали ще успее да се справи с времето, в което живее. Но тя успява, защото музиката ѝ винаги е била много добре написана, феноменално добре написана.

За съжаление няма достатъчно примери като нея, ако имаше повече като Лили Иванова, това щеше да е попмузиката днес.

– Вина за доминацията на чалгата нямат ли и някои талантливи изпълнители, които предпочетоха да се препитават от лошия вкус? Азис, например. И не носи ли най-голяма вина за чалгата Слави Трифонов, който не само извади чалгата от кръчмата, а я въртя 19 години по Би Ти Ви?

– Първо, самият Слави Трифонов е чалга. И в музиката, и извън музиката. Това е пример за кръчмарско мислене изобщо, каквото видяхме и на парламентарните избори. Той не се показва, защото „няма какво да им каже на тия“, което е чалга. Навремето един човек го беше определил много сполучливо: „Това е коруба. Корубата наподобява на нещо, което познаваш, но отвътре няма съдържание“. Виждаш музикални инструменти и всички онези опознавателни знаци за това, че нещо ще се случи, и като засвирят, разбираш, че няма съдържание. Останала е само черупката – някой е видял, че така се прави и не е разбрал, че за да построиш нещо, трябва да започнеш отдолу и да го градиш. При Слави е точно това, коруба.

– Преди години Теди Москов беше казал, че може би спасението ще дойде от човек, който изглежда като Азис, а в слушалките си слуша Моцарт. Дали този човек не е Слави Трифонов? Ето, сега той е втора сила в парламента – един чалгаджия, който слуша Чайковски.

– Съмнявам се, че Слави слуша Чайковски. По-скоро смятам, че не слуша нищо. И не смятам, че по същество подобни хора могат да извършат промяна. За да се случи някаква промяна, това предполага да си готов да влезеш в нова ситуация. Докато хората, които влизат в парламента, харесват онова, което ги заобикаля – мизерията, невъзможността, 300-те лева, това е среда, в която всички тези хора се чувстват добре. Така че тези, които ще ни променят, които ще извършат някаква промяна, те просто не са част от това.

– Възможно ли е да има такъв прочит на успеха на Слави Трифонов: „За пръв път музикант, човек от културата, е фактор в управлението на България“?

– Далеч съм от идеята за това, че за първи път имаме музикант или човек от културата в евентуалното управление на страната. И това е така, защото Слави не се явява на избори в качеството си на музикант или като представител на културната общност. Явява се като „handyman“, самосъздал се човек, който ще оправи нещата. И създаде представа у гласувалите за него именно като такъв. Българин, обичащ традициите, недоволен и гневен на „ония“, демонстриращ благосъстояние, постигнато уж очевидно, човек, на когото не му е чуждо нищо „човешко“, страдалец, мачкан от гнета на управлението и стихийна сила, която е в състояние да промени правилата на „играта“. И немалко хора наистина се идентифицираха с този образ. Сега обаче той трябва да върши нещо. Нещо различно от това да гледа мрачно под вежди и да пропагандира достъпен „лукс“ на ръба на закона, или да ни пробутва леки и ефирни телом и духом женици. Сега трябва да разпределя бюджет, да прави закони, да купува или не самолети за армията, да мисли реално за положението в здравната система и НОИ. Аз съм убеден, че той просто не разполага с капацитет за подобно нещо. Не, нямаме музикант във властта. Нямаме и представител на културата. Има гигантско его на провинциален и не много здрав ум. Популист, обграден от свита по-малки популисти. Всъщност, нищо ново…

– В едно интервю Милчо Левиев каза нещо, което е особено акуално в днешния световен контекст: „Г-н Азис пее чалга заради дискриминацията към ромите“. Как бихте коментирали?

– До голяма степен съм съгласен с това. Без да си кривим душата, трябва да признаем, че българинът е расист. Азис е много талантлив певец, това е нещо, което не можеш да го скриеш – но той е взел решение да бъде каймак, иска да е отгоре, а е ром, който няма друга възможност за реализация, освен чалгата. Винаги може да се дадат примери с други роми, които не са избрали този път, но там има друг бизнесмодел, който работи – примерно Ибряма или някакви хора, които са докоснати от джаза и са намерили световна реализация. Това, което може да се каже за Азис, със сигурност е, че е талантлив и не иска да бъде унижаван като ром. Ако търси популярност, го прави по-скоро, за да не бъде унижаван. Иска да стигне на онова ниво, в което не може вече лошите да го бият.

– Защо играе дори с този образ, на издигналия се човек от малцинството?

– Това е част от някакъв образ, който е изградил. Първо е в женски вариант, след това по-мъжествен… всичко е игра, маска.

– Въпреки чалгата, бихте ли определили Азис като положителен герой?

– Не, не смятам, че е герой. Той е човек, който, пак казвам, търси онова сигурно място, на което няма да го бият.

– Пречи ли наличието на култура на хората, които искат да управляват България? Народът видимо не се припознава в тях.

– Не, отсъствието на култура им пречи.

– Така е на теория, но на практика не е ли друго?

– Марк Рюте, премиерът на Нидерлания, когото намирам за изключително приятна фигура в съвременната история, е един изключително културен човек, и печелейки със 77% изборите през тази година в Ковид-ситуация, показа, че да притежаваш култура не пречи да управляваш една страна. Помага.

– В България обаче не сме видели подобен политик.

– Защото няма необходимост. Миналото лято имаше големи протести, протести по време на пандемия – но въпреки опасността от зараза хората бяха гневни и излязоха на улицата. В крайна сметка се оказа, че този гняв не е представителна извадка на българския народ. А е една малка, малка, малка част от него.

– Двигател на всички големи промени, които са се случвали в България, са били една шепа хора, далеч по-малко от тези по време на последните протести. Колко трябва да излязат на улицата, за да бъдат „представителна извадка“…

– Всички трябва да излязат на улицата.

Общественият договор – да се съберем на едно място и да живеем – се случва на базата на някакви общи разбирания за света. Да бъдем добри, да не убиваме, да не крадем. Има десет заповеди, които са послужили за някакъв обществен договор. Не го казвам като вярващ, а като човек, който смята, че в тези препоръки се съдържа основата на този човешки договор. Преди това е имало племена. Едното племе яде хора, другото племе не яде хора. Едни ядат мечки, трети смятат, че мечката е много симпатично животно. Всяко племе си е имало правила. В момента ние сме се върнали обратно към племенния етап на нашето развитие. Слави и едни други хора са в едно друго племе, нямаме обществен договор, въобще не разбираме за какво става въпрос.

Чух едно понятие, от която бях потресен – в момента се ширел „разширен морал“. Той се опитва да замести онези простички правила да не бъдеш груб към околните, да зачиташ личното им пространство, да зачиташ труда на другите хора, да се отнасяш с уважение. Всичките тези неща в момента се заместват с това, че аз си правя каквото си ми е на мене, на мене си ми е такова, те да се оправят. „Разширен морал“. Отсъства общественият договор. Затова днес се налага да съградим обществото си наново. И това не става за 30 години, а за доста повече време.