Симеон: Цар съм, въпрос на интелект е да го приемете

Изпитвам ужас от хазарта. Не губя, не пипам, не играя

В непрекъснатото мерене със сянката на Царчето, Царят не  забелязал кога е станал възрастен... Снимка: Румен Добрев - Симеон: Цар съм, въпрос на интелект е да го приемете

В непрекъснатото мерене със сянката на Царчето, Царят не забелязал кога е станал възрастен... Снимка: Румен Добрев

Той не е политик, не е детрониран благородник, нито принц с доходи, не е и бизнесмен, който работи за големи консорциуми. Защото е по малко от всичко това. „Не е лесно да бъдеш цар в изгнание, повярвайте ми”, казва Симеон Втори, оставен жив заради невръстната си възраст от комунистите, завзели властта през 1944 г. с помощта на Съветската армия. Петдесет години той живя в изгнание като обществен враг № 1 за социалистите, без надежда, че отново ще види България. Той бе цар от днес за утре, но пък му се случи да управлява страната, когато вече беше надхвърлил 60 г. Днес той все още смята монархията за възможна като вариант за България, макар и не като цялостно пресъздаване на миналото.

Времето, в което личността му беше загадка за нас, е събрано в книгата „Една необикновена съдба”, издание на „Сиела”. Дядо му Фердинанд би осъдил като презрително писането на мемоари. Баща му би приел това за дипломация. Симеон пък твърди, че го прави, защото голямата история се създава от малката. От тази книга разбираме защо той не се връща в България още след падането на тоталитарната власт. Съвет да не го прави му е дала английската кралица Елизабет Втора. Книгата дава отговор и на въпроса защо след завръщането си не си разчиства сметките с комунистите. Защо отказва на поканата за среща с тоталитарния лидер Тодор Живков. Разкрива как живее в изгнание, от какво се е издържало семейството му, какво може да работи един цар и бил ли е комарджия.

– Ваше Величество, поздравления за книгата! Автобиографията ви е интересна като роман, но най-вече като историческо четиво, което дава отговори на много загадки около вашата личност… Имах чувството, че гледам приключенски филм, докато четях. Епизодът в Александрия е като филм за Индиана Джоунс!

– Благодаря ви! Гледал съм го, не знам коя серия обаче… В Египет беше много хубаво!

– Текстът поражда и нови въпроси. След 50 години изгнание какво ви кара да се чувствате по думите ви изгнаник и в собствената си страна?

– Има понякога моменти, когато усещам, че не ме разбират. Някои продължават да изпитват известна ненавист към мен…, но всеки е свободен да мисли каквото пожелае, особено в една демокрация.

– Тежи ви, че сте човек, на когото обществото не прощава. За какво искате да ви простят?

– Не търся прошка. Човек трябва със съвестта си да е начисто. Не ми прощават в образен смисъл. Например за крилатата фраза за 800-те дни. Това за чипа пък беше метафора, но се превърна в какво ли не… 800-те дни са от един учебник по икономика, а си спомням, че в медиите бяха изкарали някакви кабалистични цифри, търсеха скрити значения, дори връзка със смъртта на баща ми. Казвах си: „Боже мой, докъде може да се стигне!” Има хора, които често изстрелват в публичното пространство неумни работи – тях ги забравят, а на мен ми ги повтарят и повтарят. Продължават да се заяждат, не виждам защо?

IMG_0018-a

„Не изпитвам бясна омраза, желание за реваншизъм“, казва Царят.

– Един от въпросите, които вероятно мнозина искат да ви зададат, е защо не си разчистихте сметките с комунистите, а напротив – дори съставихте правителство с тях?

– Не съм прокурор или съдия, за да търся възмездие. Това не е моята роля.

– Защо сте толкова опрощаващ към хора, които по думите ви са ви сторили толкова много зло?

– Знаете ли, човек понякога трябва да има смелостта да обърне страницата. Ако започне всеки да обвинява друг за нещо, онзи ще му отвърне и от там настава ескалация. Аз си дойдох 1996 г. – седем години след събитията през 1989 г. Мисля, че нагнетяването на напрежението не допринася с нищо. Или има правосъдие, или се решава по друг начин – това е нещо, което е част от нагласата и на обществото. Как бих си разчистил сметките с комунистите – не бих пратил един в затвора, друг – другаде. Не аз, държавните органи могат да предприемат подобни процеси. Не е честно да търся вината у потомците заради техните предци. Същото е, когато пренасят върху мен критиките към цар Фердинанд или цар Борис.

Спомням си, когато при мен дойдоха хора с предложение да премахнем Паметника на Съветската армия. Така не се действа. Дали ни харесва, или не – това е история. Нямаше да има Триумфални арки, римски руини, пирамиди дори, ако всеки реши да ги руши. Винаги опитвам да вляза в положението на събеседника, на ближния, което понякога шокира. Много хора мислят, че като са с твърди разбирания, с това доказват нещо. Често е обратното – не е по-лесно да стискаш вътрешно зъби, но да се върви напред.

– Какви чувства изпитвате, когато минавате покрай Паметника на Съветската армия?

– Не виждам това да е конотация, която да ми пречи. Във Виена има един още по-голям паметник.

– Безразличен ли сте?

– Да си безразличен е обидно.

– А там ли му е мястото на този паметник?

– Не знам, не съм градоустройствен експерт, за да кажа къде да бъде. Представете си колко би струвало преместването му.

– Как приемате взривяването на Мавзолея на Георги Димитров?

– Откровено съм против. Излишно беше взривяването му.

– Пишете, че цар Борис Трети е спасил на два пъти живота на Георги Димитров. Бихте ли разкрил подробности, особено за втория път – баща ви говорил ли е с Хитлер за Димитров?

– Цар Борис практикуваше тактиката да изчака при смъртни присъди и да ги превръща в доживотни. Майка ми ми е разказвала, че й е споделял за навика си да помилва някой по време на национални празници. Но как да си спомня подробности – давате ли си сметка кои години е било, на каква възраст съм бил тогава?!

– Откъде знаете този факт за Георги Димитров?

– Как откъде? От исторически документи.

– В България такива документи не са известни.

– Няма как да си го измисля! Това са факти от немските архиви по време на процеса за Райхстага. Семейните ни архиви бяха иззети, част от тях отидоха в Москва. Майка ми е говорила неща, но не в такива подробности. Тя имаше златно правило да не се бърка в политиката. Знаеше някои неща, ако баща ми й кажеше. Това е възпитание от друго поколение.

IMG_0187-a

„Цар Борис е спасил живота на Георги Димитров два пъти“, разкрива Негово Величество.

– В книгата разкривате и друг неизвестен факт – Тодор Живков е искал среща с вас при завръщането ви през 1996 г. Какви истини щяхте да търсите от разговора с Живков?

– Съвсем откровено ще ви кажа – интересно ми беше да се запозная с човека, управлявал България 35 години. Чисто човешко любопитство. Това, че той даде сигнал да ме види, силно ме учуди, защото едва ли е изпитвал някакви симпатии към мен или това, което аз представлявам. Беше много особено.

– Може би щяхте да се чувствате неловко и двамата на тази среща?

– Бих се учудил да е така, аз много рядко съм се чувствал неловко. Не се видяхме с него, отвърнах, че не е учтиво да се срещаме в последния ден от пребиваването ми в България – все пак той е бил държавен глава и толкова хора са му викали „ура”, та да не го уважавам. Ако се беше разчуло, че съм се срещнал с Тодор Живков, на много хора би им станало неприятно, защото не биха ме разбрали.

– Уважението към врага е рядко срещано в България…

– Спомнете си цар Фердинанд, когато връща публично сабята на военнопленника Шукри паша (бел.ред. – по време на Балканската война, при падането на Одрин), вместо да го осъдят или обесят, както се практикува по-късно в други страни. Това е възпитание.

1 2 3 4Следваща страница

ДС