Много неизвестни от живота на Симеон Втори, последният цар на България, излизат наяве. Преди дни на родния книжен пазар се появи биографията на Негово Величество, наречена „Една необикновена съдба”, в която той разказва за себе си от първо лице.
Четивото ще даде богата фактология на историците. Но от книгата лъха и голяма доза романтизъм, особено в епизодите, описващи детството на Царя в Александрия и първите му години в Испания. Симеон е шестгодишен, когато е прогонен заедно с майка си, сестра си и баба си от България. Комунистите пощадяват живота му, единствено защото е невръстно дете. Но убиват чичо му Кирил, както и десетки други от обкръжението на семейството им. Казва, че усетил страх, когато се качвали на влака, че ще ги застрелят в гръб.
В тази книга Симеон Втори опровергава някои митове – например, че комунистическото правителство му е платило 20 млн. лв., за да напусне страната. Царят твърди, че са им дали общо 800 долара – по 200 долара на човек. В сандъците, които са им приготвили на тръгване, вместо ценности, имало тенджери и тигани. Те обаче се разсипали на едно от пристанищата, когато ги пренасяли от кораба на сушата.
Години по-късно, когато дава интервю пред американска медия, Симеон е запитан какво би направил с 20-те милиона, ако ги бе получил. „Ако ги имах, щях да купя режима”, отвръща той.
„Не е лесно да бъдеш цар в изгнание, повярвайте ми”, казва в биографията си Симеон. Твърди, че днес нерядко се чувства неразбран, изгнаник в собствената си страна.
„От малък бях принуден да приемам почти театралното изображение на една длъжност, която не ми оставаше свободата на изразявам истинската си личност”, пише Симеон Втори и твърди, че той също като дядо му Фердинанд, с когото никога не са се виждали, се е чувствал като на театрална сцена.
В тази книга Царят признава защо не се е завърнал в България веднага след промените през 1989 г. Той имал такова намерение, макар че тук очаквал най-лошото. Твърди, че се отказал по съвет на кралица Елизабет Втора.
Симеон Втори пише, че иска да бъде погребан в България. Но се опасява дали гробът му ще остане непокътнат. Волята на дядо му Фердинанд да бъде погребан в България все още не е изпълнена и тялото му стои в гробница в Кобург, Германия. А на баща му цар Борис Трети останките не е ясно къде са. Симеон е огорчен, че властта у нас все още не е предизвикала разследване, за да се разбере какво се е случило с тялото на баща му. Но най-вече от това, че неговата династия присъства с обидни думи в българската история.
Борис Трети умира при загадъчни обстоятелства през 1943 г., след като се връща от среща с Хитлер. Погребан е в Рилския манастир. Три години по-късно по нареждане на комунистическото правителство гробът му е осквернен и тялото препогребано в параклис в парка на двореца Врана. 1949 г. този параклис е взривен и заравнен по заповед на Георги Димитров.
В книгата си Царят казва, че баща му на два пъти е спасявал живота на Георги Димитров. Вторият път, казва, е молил Хитлер да пощади Димитров по време на процеса за взривяването на Райхстага.
Симеон се пита дали СССР нямат интерес от премахването на цар Борис, за да получат повод отново да освободят България. Русия все още не е разсекретила много от архивите си, където може би се крие отговорът на тази мистерия.
„Не трябва да забравяме, че никой виновник за масовите убийства 1943 г. не беше осъден, – казва в книгата си Царят. – Западът също не пожела да разбере тази болка…”
Друг неизвестен факт от книгата, свързан с комунистите – при първото си завръщане в България през 1996 г. Симеон получава покана за среща с Тодор Живков. Признава, че е бил изкушен да види човека, причинил му толкова зло. Но отказал, за да не бъде изтълкувана срещата зле от хилядите българи, които преживяха еуфория при посрещането му.
„Монархията е възможна като вариант, но не цялостно пресъздаване на миналото”, казва днес Царят. И допълва: „Може би грешах като проповядвах смирение на всяка цена…”
Книгата не съдържа само разкази за срещи с владетели. В нея Симеон Втори описва и някои от срещите си с велики личности от артистичния свят. Между тях е италианският сюрреалист Джорджо де Кирико, българският скулптор Асен Пейков, философът Цветан Тодоров.
– Монарсите обикновено отминават шегите по техен адрес с мълчание. Вие защо решихте да съберете карикатурите си в изложба, Ваше Величество?
– Така ли, кои монарси? Това зависи от чувството за хумор, което има един или друг. Познавам няколко от действащите в момента монарси, няма да ги назова, които имат много развито чувство за хумор и най-вече за самокритика. Хората си представят, че кралските особи са скучни и надменни. Но живеем в 2014 г. и трябва да позабравим тези шаблони, това навлиза в концепция, която наричам „монархо-фашизъм”, тоест велика глупост.
– Виждал сте карикатурата, за която се твърди, че ви е направил Салвадор Дали – дете, което удивително прилича на вас, е захапало плъх. Рисувал ли ви е Салвадор Дали?
– Това е вятър и мъгла. Не съм аз. Салвадор Дали никога не се е занимавал с мен, кой знае за кое дете става въпрос. Той живееше в Испания, аз – също. Беше гениален човек, имахме общи приятели, но за жалост никога не можах да го видя на живо. На два пъти се разминахме. Ако е рисувал мен, щеше да каже, дето се казва още тогава – като пристигнах в Испания 1951 г. щеше да обяви със своя феноменален бомбастичен стил: „Ето, това дете е”.
Спомням си фамозната му фраза за Пикасо, двамата бяха съвременници и като испанци се ревнуваха един-друг: „Пикасо е испанец, и аз съм испанец. Пикасо е гениален, и аз съм гениален. Пикасо е комунист, и аз не съм комунист”.
– А Пикасо познавахте ли?
– Не го познавах, но една от дъщерите му – Мая, ми беше съученичка. Познавам по-добре сина му Клод, който е чудесна и интересна личност.
– В книгата си казвате, че сте се срещал с друг велик италиански художник – Джорджо де Кирико.
– Да, той беше фрапираща личност. Навремето много се движех в такива среди. Ама там попадат, не знам как да кажа – хора от моето потекло. Вратите са ми били отворени навсякъде, което е много приятно. Хора с добри намерения ми приписват големи заслуги за влизането на България в Европейския съюз – да, факт е, че съм допринесъл. Но това е, защото тогава бях премиер и – извинете, че го казвам – но цял свят ме познава, това отваря врати – при едни от любопитство, при други, за да си съставят мнение, при трети, за да си обяснят този феномен цар-премиер. Можех да лобирам за България покрай този страничен ефект, за който нямам никаква заслуга.
– Тази заслуга я имате по рождение…
– Точно. Не е по някаква специална лична заслуга.
– А лични артистични дарби притежавате ли, както много от вашите роднини? Цар Борис Трети например е рисувал добре.
– Не. Майка ми е казвала, че не е чувала дете, което да пее по-фалшиво от мен (смях).
– Кой е най-големият шегаджия във вашата династия? Фердинанд е обичал да се шегува с българските политици…
– Аз мисля, че имам чувство за хумор и смятам, че това е много здравословно. Да се взима човек присърце е твърде рисково като начин на поведение. Старите ми роднини говорят за дядо ми Фердинанд, че е имал фина ирония, която аз не си позволявам.
– Той е имал и огромен афинитет към изкуството, на него дължим построяването на Народния театър.
– Заслугата за Народния театър по-точно е на прабаба ми Климентина. Тя е школувала и възпитавала Фердинанд. Аз обичам класическата музика. Жена ми обаче е истински меломан и ми се подиграва, че аз ценя само италианските опери. Това не е съвсем така, но действително имам известно предпочитание към някои от италианските композитори. Иначе обичам Малер и Лист. За това се иска много време, каквото аз никога не съм имал. Много се интересувам от изкуство и особено от съвременното. На Венецианското биенале съм виждал много интересни работи, но има и такива, които са неуважителни към изкуството. А някои художници откровено се подиграват на публиката.
– В книгата споменавате българския скулптор Асен Пейков. Притежавате ли негова творба?
– Да, имам от него един шах, изработен от бронз. Понякога играя с него. Бях го поканил веднъж на обяд заедно с мои сънародници емигранти – мисля, че съм бил на 28 години. Той имаше много мощни ръце, така изглеждат скулпторите, които работят с мрамор, и носеше на двата си палеца огромни пръстени от бронз като преплетена шевица. Той стоеше на масата близо до мен и го попитах: „Маестро, какви са тези пръстени?” Той ме изгледа, погледна и другите, които мълчаха и чакаха да чуят какво ще отговори, и той каза: „С цялото ми уважение, нося ги, за да ме питат глупците” (смях).
– На няколко места в книгата цитирате Цветан Тодоров, срещали ли сте се лично?
– Да, познаваме се и го чета с наслада. Стана ми много криво, че когато беше тук наскоро, аз не бях в България. Надявам се да го видя в Париж, сега ми предстои пътуване. Запознахме се случайно. Когато бях премиер, гуверньорът на Френската централна банка Жан-Клод Трише го беше поканил като свой приятел на вечерята, която беше дал за мен. Тогава можах да го видя, след като бях чел негови книги. Във Франция го считат за висша инстанция, би трябвало и тука така…
1 2
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение