Провинцията не е място, маркирано в Гугъл мапс. Тя не е географско понятие.
Имаме малка къщичка в село Божурец, недалеч от Каварна. Там инструментите за работа – мотика, търнокоп – стоят на двора, не ги прибирам вечер. Сутрин ги намирам, където съм ги оставила. В Друган, съвсем близо до София, имаме фургон. Оставих лопата и маркуч пред вратата на тясната постройка. Два часа бях при приятелка в горния край на селището. Пихме кафе. Когато се върнах, не намерих нито лопата, нито маркуч. Някой си ги беше харесал. Не ги видях повече.
Истинският провинциализъм процъфтява единствено в човешки мозък, лишен от сетиво за достойнство. Такъв вид сиво вещество спуска само едно послание до тялото – да се навежда, да ръкопляска на силния, да краде. Собственикът на мозъка се издига светкавично нагоре, превръщайки в провинция всичко, до което се докосне. Ако оставите нещо в пространството пред входа на духовния си дом – убеждение, позиция – и се върнете след два часа, няма да ги намерите. Сивият човек ги е заличил от света. В ход е неговият план да заличи вас. Той пише историята, вие сте досадна грешка в текста. Ще ви изтрият, разбира се. За вас не е предвидено място в историята на човечеството.
Но има добра новина: провинциалността не е съдба. Тя е страх, че ще те смъкнат долу, откъдето си изпълзял.
Не е нужно България да бъде центърът на света. Достатъчно е да кажем „не“ на пълзенето, не на живот без мисъл и мнение.
Една държава не става голяма от размера на географската си карта, дори не от хляба на масата, а от характера на хората, които отказват да бъдат малки и смачквани. Независимо дали живеят в Божурец, или в София.
