Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Калин Терзийски: Стар съм вече, всичко ми се вижда еднакво вярно и грешно

Оплакваме се, че оцеляваме, за да вършим безобразия

„Един беден човек е по-добре да го набиеш, отколкото да му дадеш нещо“, твърди Калин Терзийски. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - Калин Терзийски: Стар съм вече, всичко ми се вижда еднакво вярно и грешно

„Един беден човек е по-добре да го набиеш, отколкото да му дадеш нещо“, твърди Калин Терзийски. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

Две книги на Калин Терзийски излязоха едновременно на българския книжен пазар – „Събрани разкази“ и „Разпилени разкази“. В първата са поместени „сериозните“, а в по-голямата част на втората – неиздавани негови смешни и абсурдни истории. „Събраните“ се простират на внушителна територия – 452 страници. В тях животът е описан в синьо-зелено-кафявата гама на полутоновете в глъбините на битието, в скришните и сумрачните му пространства. Обратно, но и не съвсем, са „Разпилените разкази“ с етюди и притчи на Терзийски, писани от 1997 до 2012 г.

Поканихме Калин Терзийски на един разпилян и събран след това разговор за изкуството в последния снежен ден на зимата, който изпод снега на парцали си беше весел пролетен ден на столичния площад „Славейков“. Срещата ни бе на паметника на баща и син Славейкови.

– Пожелахте да се срещнем на паметника на Славейковци на площад „Славейков“, защо точно там?

– Сигурно една трета от причините, заради които избирам за срещи това място, не са ми напълно ясни. Повечето причини да правим едно нещо са неосъзнати. Аз имам много срещи и ако не ги правя на едно и също място, вероятно ще забравя половината къде са.

Sabrani razkazi

– Излиза, че е много лесно да ви срещне човек, без да сте се уговаряли – стига да седне до Славейковците на площада и да почака известно време?

– Така е. Почти няма ден, в който да не минавам оттук. Другото е, че това е най-литературното място в София. А третото – че си гледам стоката. Всички, на които им се иска да кажат за мен: „Ах, какъв меркантилен и жалък човек, не можем да го понасяме“, нека знаят, че съм от малкото писатели, които без абсолютно никаква помощ от държавата, институциите и обществото общо взето, си изкарва прехраната, пишейки книги, статии, есета. Дори не пиша статии, аз пиша своите думи. Онова, което излиза от мен в книгите ми, във вестниците, в списанията, общо взето е една пълноводна река от думи. Не се побира в някакви жанрове. Понякога трябва да напиша статия, а аз пиша поема за Желю Желев. Та искам да кажа на онези, които се дразнят от тия мои простовати изказвания, че си гледам стоката, наглеждам си овцете.

– Овцете? Може би имате предвид стадото?

– Точно овцете… Моето стадо, моята стока, моите любими дъщерички – книгите… Как вървят, как се продават. Някой ще каже: „Ти продаваш дъщерите си“, ами да, така е. Затова ги създавам.

– Петко Славейков също е бил много откровен, сладкодумен. От всичко, което е направил обаче – и като политик, като общественик, като поет, като че ли остава единствено фразата „Не сме народ, а мърша“. Народ ли сме днес по неговия аршин, г-н Терзийски?

Razpileni razkazi

– Езикът на Петко Славейков е толкова хубав, толкова певчески, и аз искам да съм такъв…! Като стана въпрос за Желю Желев, сещам се и за друг такъв, който се казва Уолт Уитман и е написал поема „Капитане“ за Ейбрахам Линкълн, след смъртта му. Точно в патоса на античния певец, който е много над жалката битово-политическа и дребна злоба на съвремието, в което живеем.

– Тегли ви непрекъснато към Желю Желев…

– Никак не ме тегли. Тегли ме към Уолт Уитман и го сравних с Петко Славейков. Славейков произнася „Не сме народ, а мърша“ с патоса на големия певец. Казвайки го, мършата вече не е смрадлива. Смрадлива е всяка дума в устата на дребосъка и нищожеството, от него и думата „родина“ е смрадлива. Смрадливи са също „отец“ и „отечество“, защото става въпрос за смрадливи уста. А от устата на големите певци всяка дума е прекрасна, превръща се в слово, което създава легенди и песни.

– Да преминем към злободневието. Една почти легендарна фигура от нашето съвремие – Александър Морфов, изрече миналата седмица много силни думи, заяви, че Европейската общност е фашистки и целта му е да ни обезличи като народ, да чакаме на опашката за европомощи…

– Трябва да Ви кажа, че певецът, мъдрият човек, винаги изглежда наивен. Ако някой ме смята за наивен, ще усетя, че съм постигнал своето. За мен и Европейската общност, и Европейския съюз, и Съветския съюз са пълна пикня, низша пръдня, абсолютно дреболия, правеща мигновения. Но аз мога да подпиша декларация за присъединяването на България към Шенген и на следващия ден да стисна ръката на Морфов и да кажа: „Да, това е един фашистки съюз“. Дребни са тия неща. А големите са разбирателството между мен, Морфов и всички останали. Затова се опитвам да покажа добронамереност и към приказките на Морфов за фашисткия съюз, и подобните нему, и към Шенген – съгласен съм с всичко, стига да не проповядват насилие и да са хора, стремящи се към добро. В най-обикновения смисъл.

– Сигурен ли сте, че в днешно време до доброто можем да стигнем без насилие, а не по възрожденския, освобожденския начин?

– Възрожденският начин е спектър от похватите на тия, които са извършвали чисто терористични актове като ограбването на турската хазна от Димитър Общи, през Левски, до всичките тези възрожденци, които са се борили за самостоятелна епархия. Няма единно отношение към свободата. Много характерен пример е, когато Ботев отива при Евлоги Георгиев. Евлоги Георгиев казва нещо за баща му: „Той, бай Ботьо, много пиеше…“. И на косъм се разминава Ботев да не го заколи за тия приказки. И единият е чудесен човек и има паметник в центъра на София, и другият има, не съвсем близко, да не се сбият пак. Ботев е ходил при Евлоги Георгиев за пари, но въпреки това е бил доста избухлив. После идват руснаците, правят нещо, ние след това пак си оставаме разединени. Не само тогава, а по принцип, винаги.

Мъдрият човек винаги изглежда наивен.

„Мъдрият човек винаги изглежда наивен.“ Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– По онова време поетите са били и бунтовници почти без изключение, защо днес са преклонени главици?

– България по онова време е била 7 милиона население. Имало е Възраждане – образователно, книжовно, духовно, а най-вероятно и икономическо, което ще рече, че може би поетите са били повече, отколкото сега. Откъде знаем, че са били революционери? Най-вероятно е имало и много поети, които са били гръкомани. Просто историята е пинизът на властващите да разкажат какво е било. Ако бяхме все още част от Османска империя, щеше да се знае, че е имало поети, които пишат на турски и възхваляват султана. Нямаше да се знае нищо за Ботев, Стамболов и Добри Чинтулов. Добре е да не се забравя, че историята е манипулация и описание на миналото по един изгоден за разказвачите начин. Така че в онова време може би е имало много повече български поети, пишещи на гръцки, това са били хора, които най-вероятно са искали да се родеем с гръцката цивилизация – хора от периферията на тази величествена цивилизация, които искат да се доближат до нея. Някой да знае нещо днес за тези поети?

1 2 3Следваща страница

ДС