Сиянието в Изео (снимки)

„Плаващите кейове“ на Кристо. Случва се веднъж в живота. И всяка история за него е различна

Гънките на плата са така положени, че да имитират вълните на езерото. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Диляна ДИМИТРОВА

04.07.2016

„Кристо, благодаря!“, пишат по стените си в социалните мрежи разходилите се по слънчевите пътеки в Изео. Произведение на съвременното изкуство с толкова кратък живот – 16 дни, споменът за което продължава да стои като сияние в главите и сърцата ни. Защото творбата не е само пътеките, шафранената тъкан, постлана върху понтони в италианското езеро. Тя е още водата, патиците, хората и лебедите, перушината върху плата, ухаещият на борове въздух и планинските гърбове под облаците. Човекът в състояние на преуфория.

„Плаващите кейове“ започва с пътуването дотам и обратно. С очакването преди началото, с трудния достъп до него, с полета до най-близките до тази точка летища, с навалицата във влаковете напът за Изео, в автобусите, в невъзможните опити да се вземе автомобил под наем и опашките преди първите няколко стъпки по жълто-оранжевата тъкан.

Случва се веднъж в живота. И всяка история за него е различна. За някои е неописуема – мълчат, огрени в златисти отблясъци, други не могат да спрат да говорят за нея, не по-малко сияещи. В последния уикенд първите няколко метра от пътеката към плаващите кейове бе тъмножълта и не усетихме, че вече сме станали част от творбата. Пристигнахме в края на деня, когато слънцето бе намалило ослепителното жълто на тъканта, а светлосенките на вълните смекчаваха ярко синьото на езерото. Пътеката постепенно добиваше оригиналния си цвят с наближаването на понтоните. Първите стъпки върху водата направихме неуверени – очаквахме световъртеж, обръщане на стомаха като при турбуленция от лекото полюшване на конструкцията, страх да приближим водата, клаустрофобия от стълпотворението на раси, възрасти, полове. А получихме прилив на щастие. Пътеките се вълнуваха леко, а вълните бяха направили бръчки по жълтия плат. Необичайното бе, че пътеките изглеждаха като щрихирани с пастел – както в предварителните рисунки на Кристо.

Крачейки напред към твърдата земя на големия остров, Монте Изола, надзъртахме към всяка лодка, която приближаваше човешкия прилив по пътеката, за да видим Кристо. Търсещите го с очи говореха, че той винаги е наоколо. Ръкопляскат, когато го видят. Ние нямахме този късмет. Но разглеждайки по-късно снимките, установихме, че той все пак е бил там – на върха на плаваща платформа, стиснал здраво парапета, загледан в далечината мечтател, с лек ветрец, заселил се трайно в белите му коси.

Като прегледахме снимките, открихме, че Кристо все пак е бил около нас – горе на платформата, под знамето. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Кристо. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Не го видяхме, но чухме българска реч, българите бяха много на тези кейове – онези, за които е важно, че Кристо е българин, и другите, за които е без значение. Ние сме от вторите, но съвсем малко и от първите. Щастливи сме най-вече, че е имал смелостта да напусне страната преди 59 години, за да бъде свободен. Свободата за българите по онова време е била в голяма степен мечта за стандарт на живот, за него обаче свободата е била в изкуството и от изкуството. Свободен от обичайните средства за изразяване на художника. Геният му е в симбиозата между изкуствеността на изкуството и естествеността на естеството, между човешкия елемент и природата, между ярката тъкан и живописта на самия пейзаж. Твори в огромни мащаби, светът е неговото платно.

„Плаващите кейове“ на Кристо и Жан-Клод е произведение просто и величаво. Вместо да видят „Тайната вечеря“ на Леонардо и изумителната колекция от ренесансова живопис в пинакотеката Брера в Милано, вместо мрамора и фреските на Микеланджело във Ватикана, вместо ефирните създания на Ботичели и нежните мадони на Рафаело, светът бе привлечен от творба на открито, ефимерна, от пластмаса, плат и котви. Но тъкмо тя – която не изобразява божествени образи, нито съвременни икони – превърна малкото езерно градче Сулцано в обект на библейски сравнения. „Плаващи кейове“ е творба за онези, които анализират, както и за останалите, които не разбират защо, но им въздейства. Занимава умовете, вълнува сърцата, питаме се и спорим какво е изкуството. Тя е и апогей на човека, триумф над възрастта, аргумент как и след 80 можеш да бъдеш велик. А някои са гении.

Кристо, благодаря!

София – Изео – София