Силвия НЕДКОВА
13.05.2026
Вече с пълна увереност мога да препоръчвам лечение от меланхолия, тежки мисли и униние. Знам, защото видях ефекта. Рецептата е простичка – една вечер в Сатирата с постановка на Андрей Аврамов.
„Шум зад кулисите“ е най-новото заглавие в репертоара на Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Постановката е на доайена Андрей Аврамов – един от най-големите български режисьори, внук на Гео Милев, 82-годишен младеж.
Не, не е ирония последното ми твърдение. Само млад духом човек може да сътвори този безкрайно смешен и вакханалийно бурен спектакъл, в който актьорите са пълни с енергия и я предават на публиката щедро.
Пиесата на Майкъл Фрейн е за театралната реалност, която рядко се забелязва от публиката. Първият акт показва генералната репетиция на една глуповата пиеса, вторият – представление матине на същата постановка месец по-късно. Зрителят в залата на Сатирата така и не вижда в цялост тази пиеса в пиесата, но я научава наизуст до края на представлението, въпреки неразборията зад кулисите и нервните провали на репетицията.
Мисълта, с която напуснах залата на театъра, беше натрапчива – подобен хаос може да се създаде само чрез желязна дисциплина. На сцената се случваха в пълна координация поне 10 неща едновременно, несвързани едно с друго, но оркестрирани като фуга на Бах. За да се получи тази хармония, при която без думи и в различни краища на сцената всички актьори правят различни неща, е необходимо стиковане до милисекунда, трябва екипен дух и пълна съсредоточеност.
Беше толкова смешно, че понякога – разглезена от технологиите – исках да си върна „кадъра“, за да успея да видя всичко. Когато Мартин Желанков в ролята на Гари Льожен подскачаше със завързани връзки на обувките по стълбите, изпусках момента, в който другите търсеха загубена леща за очи по задните части на режисьора Лойд (Мартин Каров). Когато Георги Спасов в ролята на пияницата Селздън се набираше по кулисите, за да докопа бутилка с уиски, залата вече плачеше от смях. Актьорите събличаха дрехи, увиваха се в чаршафи, влизаха и излизаха през грешните изходи, Силвия Лулчева регулираше движението зад декорите с пръчка за миене на под, „полусляпата“ Бруки (Рада Кайрякова) се блъскаше в затворени врати и объркваше сцените. И всичко това – в пълен синхрон, почти мълчаливо, синхронизирано и едновременно.
Маргарита Хлебарова като икономката Доти беше изключително автентична – едновременно простовата и хитра, съблазнителна и непретенциозна, доминираща и второстепенна. Силвия Лулчева и Иван Панев изваяха образи само с погледи и жестове, с пестеливи езикови щрихи и пресилена непохватност, а това беше просто смешно. Мартин Каров ми напомни неколцина режисьори, които познавам, едновременно, а репликата
„Режисьор не се бие!“, произнесена след звучен шамар, със сигурност ще използвам и в живота – толкова е подходяща в някои случаи (особено след гледане на българско кино).
Тази пиеса, която е обяснение в любов към театъра по думите на режисьора, всъщност изисква трудно двойно превъплъщение. Актьорите играят актьори, които играят роли. Те влизат в образи, които трябва да влязат в образи и това се случва за секунди пред очите на зрителите. Променят се гласовете им, походките, очите. Това преображение е само по себе си смешно, неочаквано и свидетелство за изумителния талант на актьорите от Сатирата. Георги Спасов беше особено ефектен – прегърбеният крадец от пиесата в пиесата контрастираше по невъобразим начин с надутия пияница от основния сюжет.
„Шум зад кулисите“ е очевидна театрална инициация за някои от най-младите актьори в трупата на Сатирата – като Никол Георгиева и Божидар Мицев. А събирането на толкова много поколения на сцената, менторството на Андрей Аврамов, опитът на актьори като Силвия Лулчева и Иван Панев, традициите на самия Сатиричен театър – всичко това е част от съставките на театралния успех.
Постановката няма претенции да бъде „високо изкуство“, но е. Защото всъщност високо е онова изкуство, което не се вторачва в себе си, а лекува от меланхолия, тъжни мисли и униние веднага, на секундата. И разплаква – все едно дали от тъга или от неудържим смях.
Текстът е част от проекта „Критика и дуелизъм“ на „Площад Славейков“, подкрепен по програма „Критика 2025“ от Национален фонд „Култура“.
