Коледното чудо в „Макдоналдс“

Човека, на когото му се пикае, е мъж малко под петдесет, със спретната бизнес прическа, елегантни очила с тънки рамки, гладко избръснато лице и дрехи за около хиляда и петстотин евро. Много течности ли е пил, простатата ли атакува – няма значение каква е предисторията – точно в този момент на Човека, на когото му се пикае, му се пикае като на кон, на когото му се пикае, и за него няма по-важно нещо на света.

Изглежда, въпреки очилата, Човека, на когото му се пикае, не вижда добре – доближил е на три сантиметра от лицето си касовата бележка от „Макдоналдс“, припряно се взира в нея и се опитва, но постоянно не успява с треперещите си пръсти да набере четирицифрения код, с който да разкодира тоалетната на „Макдоналдс“. Кодът, впрочем, е 1454, което е цяла година след падането на Константинопол, но не може всичко да съвпада идеално в една толкова несъвършена Вселена. Човекa, на когото му се пикае, пристъпя от крак на крак много нервно, поти се, гъне се и се кланя пред портите на кенефа на „Макдоналдс“, но не може и не може правилно да натрака спасителния код – и това е!

Клошаря – и той е на малко под петдесет, облечен е за нулева стойност (никой от парцалите, с които е омотан, не би могъл да се продаде на каквато и да е цена, дори – в провинцията) и има сини очи. От известно време Клошаря наблюдава драмата отвън, през фасадната витрина на „Макдоналдс“. Явно вече му е писнало – отваря припряно вратата на „ресторанта“ и подвиква на Човека, на когото му се пикае:

– Абе, четирнайсе педесе и четри, бе, човек! Четирнайсе педесе и четри!

Човека, на когото му се пикае, не му отговаря – най-вероятно изобщо не зацепва, че Клошаря говори на него. В неговия – на Човека, на когото му се пикае – свят, на него по принцип клошарите и други подобни хора не се осмеляват просто така да му подвикват. Или просто вече толкова болезнено му се пикае, че съзнанието му започва да изключва една по една системите си, като е почнало от системата за чуване на какво искат да ни кажат другите хора. Натиска ли, натиска копченцата там нашият приятел – Човека, на когото му се пикае като да си е*е майката, но продължава нищо да не му се получава, продължава да се гърчи пред заключените порти на тоалетната на „Макдоналдс“.

– Оф, е*и му майката, значи – изпуфтява Клошаря, влиза с решителни крачи в „Макдоналдс“, леко се шмугва между Човека, на когото му се пикае, и вратата на кенефа, и с четири точни движения на показалеца на дясната ръка набира правилното четирнайсет петдесет и четири. Тутакси някъде сякаш прещракват зъбни колела, скрити чипове прибжъцват и – дверите, потръпвайки, започват да се разтварят.

Сега, сериозните хора не си звънят посред работно време, за да се безпокоят един друг по неработни въпроси, затова в момента точно няма да се обадя на Марин и да го питам какво точно имаше предвид, когато през лятото на сватбата на Лили и Прасчо ми каза, че татуирана под окото сълза означава „убийство“. Работата е там, че когато Клошаря се е втурнал на помощ на бедстващия Човек, на когото му се пикае, аз виждам, че под лявото си синьо око Клошаря има татуирана именно сълза – една синя сълза. А на онази лятна сватба аз се бях направил на нищо и хванах да се разправям на тема американски мейнстрийм-пънк с един типец, чието име никога няма да успея да запомня, но с този типец, където и да се срещнем, всеки път сме се направили на нищо и все нещо на тема пънк се разправяме и той винаги ми се прави нещо на отворен. И аз му викам, добре, като си толкова отворен, знаеш ли ги „Рансид“, а той вика да, естествено, че ги знам „Рансид“, ама ти, вика, знаеш ли, че китаристът им на „Рансид“, как му беше името, Ларс Фредериксен му беше името, викам, да, вика, тоя, същият, датчанина, има страхотен страничен проект, има си своя банда, ама чакай, чакай, самопрекъсва се събеседникът ми, чакай, да не се бъркаш, тоя китарист, наистина ли Ларс Фредериксен се казваше, да бе, човек, викам му, един такъв, с татуирана сълза под окото, нали за него питаш, да, да, той, същият, потвърждава типецът. И тогава внезапно Марин, който седи и ни слуша глупостите и който е един от последните жители на тази планета, с когото бихте искали да се консултирате на тема което и да е от разклоненията на пънк-рока, решава, нередовно призован, да се включи в разговора и заявява: Е, това значи, че този пич е извършил убийство. Кое, викам му. Ами татуираната сълза, казва Марин, ти не знаеше ли. Не знаех, и в момента не съм сигурен дали е така, защото никъде в Гугъл не ми излиза такова нещо. Но да, сега няма да му звъня на Марин в работно време.

Въпросът е, че ако това е вярно, синеокият услужлив клошар, който видях по-рано днес в „Макдоналдс“, е убиец. Има ли бивш убиец? Не, разбира се. Дори да си е изтърпял наказанието, да си е излежал присъдата, той, убиецът, е убиец доживот. И какво прави сега този убиец в изпъстрения с коледни звънчета студен въздух в центъра на древния град? Виси пред „Макдоналдс“ и помага на хората, пази в съзнанието си правилното четиринайсет педесет и четири и помага на хората – да не би да не им се получи правилното четиринайсет педесет и четири и да се напикаят в гащите посред зима. Може би това е акт на негово съзнателно изкупление. Може би, след петнайсет години в затвора, за да изкупи престъплението си, на Клошаря му остава също и хиляда пъти да помогне на някой да се изпикае. Може ангелите да са му казали, че това му е изкуплението, може и да не са му казали. Може този да му е петстотният път от хилядата, може да му е последният, хиляден, може да му е първият. Може почти всичко, винаги е така.

Та докъде бяхме стигнали – да, дверите на кенефа на „Макдоналдс“ се разтварят – вътре е много светло, отвътре струйва, неистова в сумрака на зимния следобед – неземна, ярка светлина. От светлината се разнася свръхестествено благоухание – сякаш всички подправки на земята изведнъж са се изсипали от кенефа в залата на закусвалнята и от лъча светлина се появява, с тържествени, големи крачки, подобни на крачките на щъркел и на чапла, един прекрасен млад паж, обут в бял клин със сребърни бродерии. Пажът носи копието на Лонгин, на върха на копието се вижда капка кръв, която се плъзва вълшебно надолу по бляскавото стоманено острие и потича по ръката на пажа. След него влиза прекрасна девойка, която носи покрит със златоткана бяла кърпа Граала – източника на всичката светлина. Всички посетители на „Макдоналдс“ са обзети от блаженство, някои дори, щастливо усмихнати, престават да се хранят. Макар Граалът да е покрит с кърпа, по тайнствен начин всички виждат, че е изработен от чисто злато, инкрустиран с ясписи и аметисти, изумруди, бисери, рубини и смарагди. Някои от посетителите после ще си спомнят, че макар Граалът да е бил покрит, са видели, че е пълен със Светата Кръв, други пък ще твърдят, че са видели в алената Кръв да блещука светлинният образ на младенец.

Приносителката на Граала е следвана от процесия от дванайсет прекрасни пажа – всеки със сребърен поднос в ръка. Сетне се чува конско топуркане и от кенефа на „Макдоналдс“ излиза почетната стража на Граала – дванайсет прекрасни рицари, доспехите им – целите в позлата, белите им плащове – бели като сняг, разкошните им бради – разресани и дълги, извадени отпред, върху металните нагръдници, по франкския обичай.

След рицарската кавалкада иде ред от кенефа на „Макдоналдс“ да излезе тържествена процесия от седемдесет и двама каещи се боси монаха. Каят се монасите, но и празнуват, пеят хвалебствени химни, та се късат. След тях се задават още пажове в позлатени ливреи, както и голяма група изявено хвалебствени монахини.

И така нататък…

Оказва се, че цялата тържествена шумотевица е предизвикана от убиеца-Клошар, който е отворил дверите на тоалетната за Човека, на когото му се пикае. Оказва се, осъзнавам го по тайнствен начин, че което и поред добро дело да е било това от списъка на Клошаря, напълно независимо от факта дали той наистина е убиец, или не е, с тази своя конкретна и единствена постъпка Клошаря с татуираната сълза е променил завинаги съдбата на цялото останало човечество, при това – промяната е за добро. Това отваряне на кенефа на „Макдоналдс“ е било последната, едната капка, необходима за въстановяването на Божествения баланс във Вселената – добрите дела току-що са станали с едно повече от злите – и – Граалът вече може да бъде даден, небесната Благодат може да бъде излята върху раните на света, всички грехове на човешката раса – миналите, бъдещите и евентуалните, са завинаги простени, и в тази конкретна секунда на планетата настава обещаният от древните пророци хилядолетен земен рай.

Всичко това обаче – с тържествената процесия, музиката и лъчите, никак не оправя нашия Човек, на когото му се пикае от началото на разказа като на кон. Покрай всичките фанфари, монахини, коне и пажове – процесията на Граала просто няма край, непрестанно извират още и още участници, Човека, на когото му се пикае, продължава и продължава да не може да влезе в кенефа на „Макдоналдс“ и все така се стиска да не се напикае в гащите посред ветровете на един от най-студените месеци декември, които този древен град помни.