Годината е 1987-а. Толбухинският куклен театър е поканен в Италия с мое представление. Съответно учим текста на италиански по чудесен превод на Стефано и Нели Джирети. Той е италианец, женен за българка. Двамата са симпатична двойка, които в своя превод дори успяват да намерят италиански еквивалент на нонсенса от пиесата ни „пранпункали се като таратутляци“. За да бъдем пуснати „в лапите на западните врагове“, с нас трябва да пътува някой от окръжния комитет на Партията, единствената, и той автоматически се превръща в ръководител на групата. А на наш жаргон си е просто „куфар“. В списъка с пътници „куфарът“ е вписан като драматург, за да не буди подозрение. Оттук нататък гръмко ще наричам въпросния куфар „Партията“.
Декорът ни представлява метално скеле, на което висят люлки с небесен цвят. Люлеенето на тях би трябвало да се възприема като полет. В деня преди тръгването установяваме, че скелето не влиза цялото в автобуса ни „Чавдар“. От възторг към предстоящото ни пътуване и глътките свобода, които ни очакват, никой не се е сетил да го премери. И така, край на възторга, край на мечтите за посещение на тогава все още тайнствената забранена зона зад Желязната завеса. Пътуването ни приключва, преди да е започнало. Но? Но късно през нощта отрязваме от площада с ножовка един железен пилон, на който висят в „братска целувка“ българското и съветското знаме. До сутринта успяваме да си конструираме свое скеле, с помощта на електрическа резачка и поялник. Днес спокойно можем да се изфукаме, че постъпката ни е била и безразсъдна и смела, че чак и бунтарска – ха-ха, свалили сме съветското знаме! Извършеното от нас предпочитам скромно да нарека тарикатлък.
Следва тарикатлък 2: от желание да присвоим парите, които сме получили за купуване на скъпата западна нафта, цялото багажно отделение на автобуса е превърнато в допълнителен резервоар, посредством запоени листове метал. То е пълно с български дизел, който дори ни е подарък от общината, но… Но след границата с Югославия първото изречение, което чуваме от един сръбски полицай, е: „Брато, цури ти нафту“! Една от спойките на любителския ни резервоар се е пропукала и от там цвръцка безценното ни гориво.
Идва време за тарикатлък 3: „умник 1“ и „умник 2“ решават да запълнят пукнатината със сапун. Умно! В техните глави 20 грама сапун биха удържали няколко тона нафта, без всякакъв проблем. Но след километър течът става толкова обилен, че сме принудени да спрем в селскостопански двор. Там състрадателните сърби ни снабдяват с празни пластмасови бидони за кисело зеле, а ние с маркучи изсмукваме нафтата, намираща се на нивото на пукнатините на уникалния ни резервоар, и я претакаме в бидоните. Тях наместваме в автобуса между седалките. Миризмата, която се носи, придава вълнуващ аромат на нефтено пристанище и дори някакъв презокеански оттенък. Това е тарикатлък 4.
Йе, спасени сме… или не сме? That is the question! По пътя self made резервоарът ни се разцепва още повече и остатъкът от нафтата руква неудържимо. След кратък племенен съвет решаваме с дружни усилия да довлачим вече по-лекия резервоар с цепнатините нагоре в едни храсталаци край магистралата, а на връщане с маркучета да изцоцаме останалата нафта в туби и да си я долеем в оригиналния резервоар. Ето ти го и тарикатлък 5.
Ура! Прас и тряс – предното стъкло на автобуса се пръска на парчета, както се движим! Явно е имало някаква пукнатина по него, която, сякаш почувствала се най-сетне свободна в свободния западен свят, е решила да се разраства без ограничения.
Сега ще ни спаси тарикатлък 6. Айде в Любляна в едно „гробище“ за автобуси! Умници 1 и 2 решават, че нашият „Чавдар“ е по лиценз на „Сетра“ и намират старо предно стъкло от „Сетра“. То пасва… почти. Отстрани има аралъци от по няколко сантиметра. Тях запълваме с полиетилен. Получилата се „арт инсталация“ закрепяме с помощта на дъски и тел. Слава Богу, българинът не тръгва нанякъде без тел. А с дъските се снабдяваме от една прогнила ограда.
„Партията“ обаче решава, че с вида на автобуса ще злепоставим както България, така и цялата социалистическа система пред и без това враждебно настроения към нас Запад. Затова под партийна команда тръгваме обратно към България. Безславен край на пътуването, но… Но аз прибягвам до решаващ спасителен тарикатлък. Показвам договора ни с италианския фестивал, разчитайки че „Партията“ не знае други езици, освен руски, а текстът е на английски. Най-нагло излъгвам, че при неявяване на фестивала дължим огромни неустойки. Номерът минава и „Партията“ заповядва да продължим напред.
Една от спирките ни е Милано. „Партията“ държи дълга реч, че това, което виждаме, не отговаря на истината, че зад блясъка на фасади и витрини се крият мизерия, глад, болести и тежка престъпност. Всичкият този блясък е създаден с една-единствена цел: да прикрие нещастния живот на италианците. Ние от немай-къде кимаме утвърдително.
Аз звъня вкъщи от един уличен телефон. „Партията“ пита на кого се обаждам и защо не съм казал, че имам познати или роднини на Запад. Ако са знаели, от милицията е нямало въобще да ме пуснат да пътувам. Аз обяснявам, че звъня в София, за да кажа, че сме пристигнали. „Партията“ е убедена, че за тази цел трябва да отида в пощата, и че само оттам може да се провеждат международни разговори, както е у нас. Аз обяснявам, че тук може и от уличен телефон. „Партията“ ядосано възкликва: „Нима са постигнали такъв напредък! Дори да е така, това е с цел да ни излъжат, че са щастливи“. После, кой знае защо, се натъжава…
Към Флоренция се движим по второстепенни пътища и така не плащаме за магистрали. За да спестим стотина километра, трябва да минем под мост, чиято височина е с няколко сантиметра по-ниска от тази на рейса. Ще минем, няма страшно, казва шофьорът – не може с точност до сантиметри да са го измерили и… рейсът задира покрива си в свода на моста. Ни напред, ни назад! Умник 1 и 2 прибягват до гениален спасителен тарикатлък. Спускаме гумите и рейсът минава по джанти. След това възторжено потни и задъхани помпаме гуми, хапваме „Русенско Варено“ и пийваме компотец, за да добием нови сили и се надяваме да няма други подобни приключения…
Във Флоренция „Партията“ ни припомня, че красотата тук е измамна, че сме сред врагове, че трябва да внимаваме и да не говорим с никого. После разглежда с пренебрежение историческия център. За „Партията“ той е символ на мрачното Средновековие. Изведнъж млъква. Намираме се пред красивата фасада на Катедралата „Санта Мария дел Фиоре“. Застанали сме пред изящна плетеница от бял, розов и зелен мрамор, в съчетание с фигури на светци и готически орнаменти. Величественият купол на Брунелески – чудо на архитектурата – се извисява над всичко това. А встрани се е източила към небето великолепната кула на Джото. Лицето на „Партията“ застива, сепнато от видяното и… се озлобява. Ръгва ме с лакът и през зъби измърморва: „Москов, и на тях трябва да им признаем някои неща“…
Тази констатация разваля настроението на „Партията“ и оттук нататък, чак до края на турнето, „Партията“ е някак си напрегната, някак си объркана, като че ли преосмисляща. А аз си формулирам партийната фраза като постижение в историята на изкуството. Тя е най-истинското признание за Ренесанса в света. Тя е най-високата оценка за майсторството на неговите създатели. Чак след това изречение Ренесансът постига истинската си цел. Творбите на Микеланджело, Гиберти, Леонардо едва след тази партийна констатация добиват смисъл…
Ето с какво Толбухинският куклен театър допринесе за признанието на Ренесанса. Чак след въпросната оценка на „Партията“ този период от изкуството започва да се изучава по целия свят, ха- ха-хааа!
(Това дотук беше откъс от трийтмънт за игрален филм по истински събития. А Кръстю Лафазанов, като „потърпевш“ от описаните събития, би могъл да ги разкаже изключително смешно пред камера.)
