Четенето на художествена литература може да промени не само отношението ни към измислените герои, но и начина, по който възприемаме хората в реалния живот. До този извод са достигнали изследователи от Университета в Охайо, които са установявили, че определени повествователни техники могат да предизвикат съпричастност и да улеснят прошката.
Резултатите от изследването, публикувано в научното списание Frontiers in Psychology, показват, че художествената литература притежава способността да влияе върху емоционалните ни реакции и извън страниците на книгата. Учените смятат, че това може да има значение за психичното благополучие, особено при хора, които продължително изпитват гняв или обида към някого.
В продължение на повече от две хилядолетия философи, писатели и мислители защитават схващането, че литературата развива способността да разбираме другите. Досега обаче научните доказателства за този ефект са били противоречиви.
Професорът по английска литература Ангъс Флетчър и социалният психолог Марк Матюс от Университета в Охайо решават да изследват този въпрос. Те изолират конкретна повествователна техника и проверяват дали тя може да предизвика съпричастност и прошка.
Техниката се нарича „вътрешна фокализация“ – специфична перспектива, през която са разкривани събитията. При нея разказвачът предоставя на читателя пряк достъп до мислите и преживяванията на героя. Така човек не просто наблюдава действията на литературния персонаж, а получава възможност да разбере неговите мотиви, съмнения, вина и разкаяние.
За експеримента учените създават кратък разказ за възрастна жена на име Мери. Като дете тя преживява тежка загуба, след като кученцето ù е блъснато от автомобил и умира. Травмата е толкова силна, че Мери решава никога повече да не отглежда куче. Едва на 85-годишна възраст тя осиновява ново кученце с надеждата да преодолее скръбта, която я съпътства през целия ù живот.
Един ден в дома ù пристига майстор, на когото тя изрично заръчва да държи вратата затворена, за да не избяга животното. Мъжът обаче оставя вратата отворена и кученцето изчезва.
Оттук нататък участниците в експеримента получават различни версии на историята. В едната майсторът пренебрегва предупреждението на Мери, а в другата оставя вратата отворена по невнимание, разсеян от лични проблеми. Решаващата разлика обаче е в начина, по който читателите научават за съжалението му. В единия вариант разказвачът разкрива мисълта на майстора, който вътрешно се упреква за допуснатата грешка. В другия същото съжаление е изразено на глас пред Мери.
Макар съдържанието на разкаянието да е практически еднакво, въздействието върху читателя се оказва различно. Когато участниците получават достъп до вътрешните мисли на виновния герой, те са по-склонни да му простят.
Изследователите провеждат три отделни проучвания с общо 1563 участници. Резултатите показват, че вътрешната фокализация може да засили съпричастността и да улесни прошката към литературния персонаж. Още по-интересно е, че при участниците, насочени да си припомнят действителна обида или несправедливост от собствения си живот, се наблюдава и по-голяма готовност да простят на реалния човек, който ги е наранил.
Учените умишлено не разкриват дали самата Мери прощава на майстора. Целта е читателите да не бъдат повлияни от поведението на героинята, а да формират собствената си емоционална реакция.
Според Марк Матюс изследването показва колко важна е разликата между формалното решение да простим и истинската емоционална прошка. Човек може съзнателно да реши, че повече няма да обвинява някого, без това непременно да означава, че е преодолял обидата или е възстановил емоционалната си близост с него.
Вътрешната фокализация според учените въздейства именно върху този по-дълбок емоционален процес. Когато читателят разбере, че виновният герой действително изпитва разкаяние, това променя начина, по който възприема постъпката му. Възможността да погледнем на ситуацията през очите на другия не отменя неговата отговорност, но създава условия за съчувствие и прошка.
Флетчър смята, че откритието има значение отвъд литературознанието. Според него художествената литература може да бъде използвана като средство за подобряване на емоционалното състояние, без човек непременно да се намира в психологическа криза.
Според международни социологически проучвания повече от една пета от хората по света редовно изпитват гняв. На този фон способността на литературата да променя емоционалната перспектива би могла да бъде полезна в ежедневието.
Според изследователите въздействието на подобни повествователни техники вероятно не се ограничава до книгите. Флетчър посочва, че хората често преживяват емоциите си по-интензивно, когато четат роман или гледат филм, отколкото в някои ситуации от собствения си живот.
