„А какво е свободата, Лизичка?, ме попита Святослав Рихтер, когато реших да избягам от СССР“

Прочутата руска пианистка Елизабет Леонская за родината, носталгията по руския език и великите личности, с които я е срещнал животът

„Когато учех в университета в Москва, имаше страшно много български студенти, прекрасни музиканти“, казва Елизабет Леонская. Снимка: Площад Славейков/Xiaomi Mi 10T Pro, предоставен от Vivacom - „А какво е свободата, Лизичка?, ме попита Святослав Рихтер, когато реших да избягам от СССР“

„Когато учех в университета в Москва, имаше страшно много български студенти, прекрасни музиканти“, казва Елизабет Леонская. Снимка: Площад Славейков/Xiaomi Mi 10T Pro, предоставен от Vivacom

Голямата пианистка Елизабет Леонская излиза за пръв път на българска сцена на 18 февруари в столичната Зала „България“. Заедно със Софийската филхармония музикантката ще изпълни Трети концерт на Бела Барток.

Леонская е една от най-почитаните пианистки на нашето време, неин ментор е знаменитият пианист Святослав Рихтер. Двамата поддържат близко приятелство чак до смъртта му през 1997. Рихтер вижда нейните изключителни качества и допринася за тяхното развитие не само като учител и наставник, но и като сценичен партньор.

Възпитаничка на Московската консерватория, през студентските си години Леонская получава награди на престижните международни конкурси „Джордже Енеску“ (Букурещ), „Маргарита Лонг – Жак Тибо“ (Париж) и „Кралица Елизабет“ (Брюксел). През 1978 г. бяга от Съветския съюз и Австрия се превръща в новия ѝ дом. До ден днешен живее във Виена.

Свирила е с всички най-големи оркестри. Работила е с диригенти като Курт Мазур, Колин Дейвис, Кристоф Ешенбах, Марис Янсонс, Юрий Темирканов и много други. Чест и желан гост е на престижни музикални фестивали – в Залцбург, Виена, Люцерн, Единбург.

Леонская пристигна у нас два дни преди своя концерт. Разговаряме за свободата, за демокрацията, за великите творци, с които я е срещал животът, за СССР и Русия днес.

– Г-жо Леонская, за първи път сте в България. За руснаците България има особено значение, имаме интересни взаимоотношения – близки и сложни, още повече за класическите музиканти, за които в съветския период България бе сред малкото сцени в чужбина, на които излизаха. Вие как успяхте да ни пропуснете?

– Така се получи. И в Букурещ съм свирила, и в Прага, но в София – не. В Киев също никога не съм свирила. Животът е пълен със случайности.

Когато учих в университета в Москва, имаше страшно много български студенти. Никой от нас не мислеше за политика, все едно това въобще не съществува в живота. Не че не сме искали, но така се получи – бяхме заети с музика и изкуство. Съревновавахме се, обичахме се, дружахме, мечтаехме заедно за бъдещето, но за политика никога не сме говорили. И за вражда също никога не сме мислили. И до този момент имам спомен за прекрасните музиканти от България.

– Помните ли някои от тях?

– Имаше две сестри, Дора и Стойка Миланови. От тогава не съм ги виждала. Приятели бяхме с Божидар Ноев, който сега преподава в Инсбрук. Бяхме колеги и хора, а не хора от вражески лагер.

– По времето на СССР ние не бяхме във вражески лагери, обединяваше ни Варшавския договор.

– Мисля, че ни обединяваха любовта ни към човешкото сърце и общите ни интереси.

– Съветският съюз Ви е дал всичко като музикант. Учили сте с най-добрите, пращали са Ви на конкурси извън страната… каква е причината да пожелаете да напуснете СССР през 1978 г.?

– Знаете ли, комунизмът вече дълго беше в застой, обществото беше в много лошо състояние, имаше много несправедливости, границите бяха затворени (това е първата причина) и изцяло зависехме от нечие решение. И това беше ужасно. Майка ми е еврейка и през 70-те години имаше голяма емигрантска вълна, тази вълна всъщност ме понесе.

– В България хората, които бягаха от тоталитарния режим, бяха обявявани за предатели на системата – и близките им обикновено понасяха страховити последствия. При Вас как се случи?

– Когато тръгнах, вече нямах роднини в СССР. Аз съм късно дете, майка ми беше на 43, баща ми – на 55, когато съм се родила. Но имах сестра и почти 14 години беше невъзможно да се видим. Но имаше телефон, поща… така общувахме.

– Какъв беше вкусът на свободата, когато попаднахте във Виена, или се почувствахте в нов затвор, този на носталгията?

– Днес вече няма такава голяма разлика между Запада и Изтока, но по онова време разликата беше огромна: в начина на живот, нивото, по отношение на възможностите, които се откриваха. Да, изпитвах носталгия, но не по комунистическия строй. Хубавото е, че запазих приятелите си. Но изпитвах носталгия по руския език, липсваха ми разговорите на майчиния език. Защото може да заминеш и да скъсаш с живота, който си имал, но може да заминеш и да не скъсаш.

– Йосиф Бродски има едно много известно есе, в което говори за изгнанието като осъждане на смърт, при Вас бягството е било личен избор…

– Неговата история е друга, бил е изгонен незаслужено. Той е поет, човек, който работи с езика. Страхуваше се да се върне, не е могъл. Всъщност са го канили много, особено след Нобеловата премия, но не е могъл да се върне.

– …Когато се срещахте с него, за родината ли говорехте?

– Не, имахме други теми за разговори.

– Какво е един поет да се вдъхнови от Вас и да напише стихотворение, както го е сторил Бродски?

– Той не е писал за мен. Посвети ми стихотворение – и то по времето, когато все още не се познавахме. Бродски има едно стихотворение с метафора за капака на рояла и моя много близка приятелка, която цял живот му е била близък съветник и приятел, му казала: „Ако не знаеш на кого да го посветиш, посвети го на Лиза“. А второто, коледното стихотворение, е написано в нощта, когато свирих на концерт в Ню Йорк, но сутринта паднах така, че си изкълчих крака. Толкова лошо паднах, че за да мога да натискам педала на пианото, трябваше да използвам дървена подметка. Бродски присъстваше на този концерт, това беше единственият ми концерт, на който той е присъствал. И написа това стихотворение, защото му стана жал за мен, така мисля. Бродски за всяка Коледа пишеше мъничко стихотворение.

Последното стихотворение за мен – той обичаше и за рождените дни да пише – го написа 36 часа преди смъртта си. Свирех Чайковски с Нюйоркската филхармония – „Фантазия” от Трети концерт. В петък концертите с Нюйоркската филхармония са от 14 ч. и след това, в 18 ч., с моя приятел Александър Сумеркин, който също му беше добър приятел, отидохме на вечеря у тях. Бродски не искаше да дойде на концерта, защото не харесваше Чайковски. Жена му го молеше, молеше, но той беше непреклонен.

На вечерята Бродски внезапно каза: „Лизка, имате ли тази книжка?”. Отговарям „не“, а той взима молива и пише: „Стихи дарю Елизавете…“.

Стихи дарю Елизавете,
Прошу простить меня за эти
стихи. Как я, в душе рыча,
Петра простил и Ильича.

(На Елизавета стих дарявам
и моля за това да ме прощава.
И аз ръмженето в душата скрих –
за Пьотр и за Илич ѝ простих.*)

– Имате ли обяснение за нежеланието му да слуша романтична музика?

– Имам, разбира се. Когато слушаше стара музика – Монтеверди или Хайдн, когото много обичаше, това го вдъхновяваше по някакъв начин. Романтичната музика му беше прекалена. Може би е свързано с това как я свиреха. Просто му беше чужда. Той и в поезията тръгва от средновековната поезия. Както Гогол е тръгнал от гръцката литература. Въпросът е къде намираш „витамини“.

– А Вашите витамини, Вие в кое изкуство, освен музиката, намирате витамини?

– Аз не съм поет, не съм композитор. Отразявам нотния текст, който чета. Това е моята отговорност.

– Имали сте огромния късмет в живота Ви да присъстват двама велики мъже – Святослав Рихтер и Йосиф Бродски. На какво го отдавате?

– О, не са само те. Когато бяхме студенти, всички велики мъже на нашето време идваха в консерваторията и изнасяха концерти. Ростропович, Кондрашин, Ойстрах. Беше знаменито време. Свирех в класа на Ойстрах и аз му шепнех нещо, той ми шепне нещо и това беше нормално. Но имаше огромно уважение между нас. Това не е демокрацията, която е в момента, но беше съвършено естествено. Всички бяха там. Бяхме заедно на всички концерти.

– Споменахте демокрацията, може би имате предвид това безконтролно оплюване в социалните мрежи и фалшивата близост, която създават?

– Точно така. Затова днес вече никой не може да отговори на въпроса какво е демокрация.

– И все пак Вие имате ли отговор?

– Да. Демокрацията са строгите правила, всеки да живее в дисциплина и при това да бъде свободен.

– Какво мислите за отношението в днешна Русия към хората с различно мислене, към неудобните мислители?

– Зависи кого имате предвид. Ако имате предвид Алексей Навални, с него не съм съгласна, това не е опозиция. Това е да се продадеш за пари на някого. Човек, който се бори с корупцията, не живее като крал. И не прави фейкове като този филм. Виждам как е направен този филм, не му вярвам.

– Но много Ваши колеги, руски класически музиканти, му вярват и се обявиха във видео в защита на Навални. Например виртуозният пианист Евгений Кисин.

– Мисля, че Кисин не се занимава с политика. Ние сме музиканти, не разбираме от политика. Виждаме толкова фейк, че вече изглежда като информация. Толкова е омръзнал комунизмът на всички, че все още мислят, че в Русия има комунизъм. А всъщност там отдавна е толкова луд капитализъм, че е по-зле от най-капиталистическата страна. Това е огромна страна, трябва да бъде построена.

– Какъв е строят, в който живее Русия в момента?

– И до днес се опитват да възстановят онова, което разрушиха. През 90-те само убиваха и крадяха. Дори Чикаго от 30-те години, по време на Голямата депресия, не е бил толкова страшен като Москва и Русия през 90-те.

Какво разбирам аз със своя малък музикален ум – Горбачов решава, че Русия ще се отвори за света, а Рейгън му обещава в телефонен разговор, че НАТО няма да се доближи и на сантиметър до нея. Но разговорът им не е документиран на хартия. Да повярваш на това обещание е наивност, не е професионално. И сега НАТО е заобиколила Русия от всички страни.

Не разбирам много, но мисля, че държавата трябва да има собствено лице. Защо Русия, тази огромна империя, трябва да играе по свирката на Америка? Само за да се каже, че искаме демокрация ли? Това е огромна култура, по-голяма от американската култура, мисля. Защо да крием лицето си? А руснаците са патриоти, смятам, че това е една от малкото страни, в която хората са патриоти. И е жалко, че поколението, което днес е на около 30 години, смята, че щастието и демокрацията са в кафенетата, баровете, на море и да си красив. Смятам, че много пострадаха и заради образованието. Системата е променена. Трябва да се измисли как да се преподават днес история, литература…

– Променена ли е знаменитата руска музикална школа?

– О, музиката е безпартийна.

– Връщате се в Русия през 1991 г., какви бяха първите Ви дни в Русия?

– Толкова се вълнувах, че зъбите ми тракаха на концерта, който изнесох. Другото най-важно за мен беше радостта, че съм независима. Но това, което видях тогава, беше тотална лудост. Всеки грабеше каквото може.

– Кога изпитахте чувство на свобода за пръв път в Русия?

– А какво е свобода? Когато реших да замина, казах на Рихтер, че искам да живея на свобода, децата ми да са свободни. Тогава той попита: „Какво е свободата, Лизичка?“. Трябва да се дефинира какво е свободата и какво е демокрацията.

Вътрешно руснаците са много по-свободни от хората на Запад. Във Виена, например, етикетът има много голямо значение – много са любезни, всички се усмихват, но са много затворени хора. Няма как да ги отвориш и това не става от днес за утре, дълъг процес е. Щастието отвътре не трябва да зависи от това, което е отвън.

– Ако чувството Ви за свобода не зависи от родината, кога сте я изпитали пълнокръвно?

– Свободна съм, когато работя добре. Когато съм на рояла, когато изпитвам хармония.


* Преводът е на Силвия Недкова, „Площад Славейков“ – бел. авт.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС