Теди Москов: У нас властта е зависима от простака

Теди Москов винаги е бил опозиция на простотията в българското общество. Затова по време на бунтовете на културата срещу Слави Бинев трябваше да го видим в градинката „Кристал“. Той обаче не беше там. Защото преживяваше друга съпротива – да живее без баща. Баща му д-р Стефан Москов си отиде в края на ноември. 

Поканихме режисьора, създал най-съвършената творба тази година в сценичните изкуства – „Каквато ти ме искаш“ по Луиджи Пирандело в Народния театър, за да разговаряме за революциите на културата, за циганията и простотията.

– Имате ли обяснение за гаврата на политическата класа с българската култура, г-н Москов? Като че ли не са разбрали добре посланието ви със Слави Бинев и сложиха негов аватар в Комисията по култура в парламента?

– Класа на политиците няма! А и във века на технологиите класи въобще няма, има цифри! А и ако си в центъра на вихрено разширяваща се окръжност от събития – няма нито ляво, нито дясно и в политически, и в геометрически смисъл! А и досега не съм дал право на никого от въпросните политици да управлява културата, която аз създавам! А и от 1994 г. съм излязъл на свободния пазар и работя, където намеря, за колкото се спазаря. Малко наперено звуча, но явно съм ядосан!

– Вие се опитвате да обяснявате света чрез изкуството. Обяснете ни – на какво се дължи пропастта между властта и културата у нас?

– Не само аз, а и доста други напоследък доказват зависимостта на властта от простака. У нас това е традиция от 1944 г. насам. Въпросът е кой копае днешната пропаст! Дали самата култура, или властимащите!? Или всички едновременно!? Надявам се вече да се появят „инженери” за „мост” над тая пропаст и да обезсмислят труда на копачите… Малко абстрактно отговарям, но ми писна да повтарям конкретното: за обидния бюджет, за евентуален процент от спортния тотализатор, за облекчаване на данъците на евентуалните меценати…

– Първата победа – отстраняването на Слави Бинев, умори ли артистите? Ще имат ли сили да се преборят, ако не за подходящите личности начело на културната политика, то поне за такива, които не ги обиждат с присъствието си?

– Отстраняването на Слави Бинев не е победа, а отклоняване на вниманието от истинските проблеми!

– Има ли потенциала този протест срещу чалга отношението на политиците към културата да прерасне в културна революция? Как си я представяте?

– Като Френската революция – с взаимоунищожение на провелите я!

Всъщност се надявам да измислим някакви културни програми, да отправим „предложения, които да не могат да отхвърлят“. Аз обаче не членувам в профсъюза на артистите и не мога да говоря от името на гилдията. Питайте някой друг.

Тази година Теди Москов получи „Икар“ за „Професия Лъжец“ в категорията „най-добър спектакъл“ и „Аскеер“ за режисурата му. През 2015-а да се готви за номинации с „Каквато ти ме искаш“.

– Мнозина негодуват срещу творците – защо излязоха на улицата, чак когато проблемът лично ги засегна, защо бяха повече егоисти по време на прехода, отколкото на страната на народа?

– А кой пееше по митингите? А не помните ли Йоско Сърчаджиев!? А Васко Кръпката!? И всички останали!? А „Развод ми дай…”? А „45 години стигат…”? А аз не излязох на улицата, защото я създадох в телевизията. Проблемът е, че малко хора последваха артистите. И стига с това понятие „народ”! Има различни групи хора! Например лекарите, производителите на тютюн, математиците не могат да бъдат натикани под общия знаменател „народ”. Нищо не ги свързва. Ако някой може да ми обясни какво разбира под „народ”, да заповяда. Комунистите използваха „народ”, за да убиват в негово име. Облагодетелствалите се от тези убийства продължават да харесват тази думичка. Май си търсят някакво ново „оправдание” за бъдещи поразии (не дай Боже).