Алис, твоят гид в нищото

Няма как да сe подготвиш за този филм. Защото той е нощен преход през непознат терен. Спускане между гънките на мозъчна кора. Пропадане в мрежа от изчезващи неврони. Ще напредваш трудно, ще дишаш на пресекулки, ще се губиш, ще усещаш сърцето си в гърлото. Но ще продължаваш напред, понеже връщане назад няма.

Твоят гид в нищото ще бъде Алис. Брилянтна лингвистика с академична кариера, щастлив брак и три пораснали деца. Всичко в тази жена – и умът, и усмивката, и луничките е красиво, сякаш нарисувано с върха на четка. Но тази хубава картина започва да избледнява, малко след като навършва 50. От рамката й изпадат образи, имена, дати, плюс една рецепта за коледен пудинг. Грешка в диагнозата й няма – нишките реалност са проядени от Алцхаймер. Рано настъпил, бързо прогресиращ. Нетърпелив да разкости ума й, да вечеря с паметта й, да превърне личността й в огризка.

Алис знае, че хищникът е близо. Паниката разширява зениците й, докато той пълзи зад гърба й. После го чува да хрупа – времето, спомените й. Деменцията подхваща кориците на личната й история, написана с идеален почерк, подбрани изрази и прекрасен стил, за да я превърне в разкривени ченгелчета и безумен словоред. Облизва всяка дума от богатия й речник с дълъгия си, лигав език. Оставя грозни дупки там, където е имало ред и хармония.

Тя обаче гледа ужаса в упор, с някакво особено достойнство. Няма как, това все пак е Джулиан Мур в роля за „Оскар“ (заслужаваше го и за „Часовете“, „Далеч от рая“, „Магнолия“, „Децата са добре“, плюс още дузина, но все й се изплъзваше). Вярваш лесно на фино калибрираната й героиня – и когато безпомощно се лута из дома си, и когато опитва да овладее изкуството да губи, и когато отчаяно се бори с връзките на обувките, и когато празнува това, което още не си е отишло. Играта й е образец, сравним с изпълнението на Денч в „Айрис“ и на Стрийп в „Желязната лейди“. Но за разлика от тях, Мур добавя още еднин нюанс към трагедията на изчезващия Аз. Попаднал в този полутон, ще се объркаш къде свършва фикцията и къде започват страховете ти.

Разказан от гледната точка на главната героиня, филмът само маркира другите персонажи. Докато камерата фокусира луничките, останалите образи потъват в мъгла. Съпругът (Алек Болдуин) и децата (Кейт Босуърт, Кристен Стюарт, Хънтър Париш) се превръщат в събирателен образ на здравия човек. На онова смешно създание, което си въобразява, че може да устои на чуждата болка без да се разпадне. На този наивник, чийто инстинкт за самосъхранение крещи: „Бягай“, а моралът му нарежда: „Остани!“.

Вероятно интуитивно усещате, че отвъд разтърсващото емоционално въздействие, „Все още Алис“ няма много други достойнства. Линеарно повествование, семпла архитектура, клиширана, меланхолична музика и идиотско продуктово позициониране на iPhone насред трагедията – това е филмът, обелен от играта на Джулиан. Дали режисьорите Ричард Глацър (страдащ от амиотична латерална склероза) и Уош Уестморленд съзнателно са избрали обикновена конструкция, за да облекат върху нея разкошната Мур? Или просто уважително са следвали логиката от едноименния роман на хардвардската невроложка, станал основа на филма им? Няма да разберем. Но каквито и да са били мотивите им, ефектът е налице.

„Все още Алис“ действа като удар върху порцелан. Сърцето ти се пръска на стотици, несъбираеми парчета. Сълзите потичат. А във всяка от тях се оглежда собствената ти история за сблъсъка със страданието.

„Все още Алис“ излиза по българските кина от 8 март.

Алис знае, че хищникът е близо. Паниката разширява зениците й, докато той пълзи зад гърба й. После го чува да хрупа – времето, спомените й.

Джулиан Мур и Алек Болдуин като съпрузи във „Все още Алис“. Щастието им е само миг преди залеза.

Грешка в дагнозата й няма – нишките реалност са проядени от Алцхаймер. Рано настъпил, бързо прогресиращ.