Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Книгите с феноменални тиражи в България

Заглавията с милиони читатели преди и след промените; днес над 100 хил. бройки продават „Стопанката на Господ“ и „Български хроники“

Някои от най-четените заглавия на българския книжен пазар: „Български хроники“, „Стопанката на Господ“, „Името на розата“, „Птиците умират сами“,  книгите от библиотека „Галактика“ и за Хари Потър, на Даниел Стийл и Пако Рабан и хороскопите на Пламен Румпалов. Колаж: Площад Славейков - Книгите с феноменални тиражи в България

Някои от най-четените заглавия на българския книжен пазар: „Български хроники“, „Стопанката на Господ“, „Името на розата“, „Птиците умират сами“, книгите от библиотека „Галактика“ и за Хари Потър, на Даниел Стийл и Пако Рабан и хороскопите на Пламен Румпалов. Колаж: Площад Славейков

Един от най-значимите въпроси в литературата, който очевидно е обречен да остане без отговор, е дали количеството (тиража) определя качеството. Това е пазарен въпрос, не естетически. Пазарът като огромен самонастройващ се регулатор има ролята да отсява на всички нива и във всички сфери нужното от ненужното. Но пазарът е материално центриран, не духовно. И се подчинява на общото, не на индивидуалното. По отношение на изкуството и литературата пазарът е несигурен критерий.

Подхващам тази тема, защото съвсем наскоро една от най-противоречивите книги през последните 5 години – „Стопанката на Господ“ – премина психологическата граница от 100 хил. тираж. Нечувано постижение за българския литературен пазар днес, където продажби от 10 хиляди екземпляра се смятат за върховно, почти недостижимо постижение през последните десетилетия. Стандартният тираж за българска книга от нашумял автор е около 1000 бройки, а за по-малко известните не надвишава 500 в началото.

Маркетолозите напипват доста успешно, макар че действат донякъде на сляпо, какво движи читателя при избора на книги и какво трябва да му предложат, за да получат максимален приход от подбраните заглавия. Факт, издателският бизнес е като всеки друг бизнес и зависи изцяло от продажбите. Безсмислено и несправедливо е да му се вменява мисионерска роля. Това е по-скоро ролята на бутиковите издателства, които се крепят на ентусиазма на основателите си и предлагат книги за специфична, ограничена, често елитарна публика. Този баланс в момента работи добре и изглежда удовлетворява всички.

Като общество, което има опит и в непазарни отношения, имаме добра база за сравнение как тиражите отразяват качеството. По времето на соца тиражите бяха планирани (донякъде). Щедро и съвсем неоснователно най-много хартия е отпускана за издаването на скучните, никому ненужни и съответно – от никого непрочетени томове, написани от вождовете, или отразяващи партийни конгреси. С благословията на ЦК високи тиражи са отпускани и на автори, които са се придържали към социалистическия реализъм и са били в преддверията на властта. Но тиражите в този случай не означават интерес.

Глад за книги по времето на соца

При проучванията попаднах на интересен факт. През 80-те години най-продавани (и най-четени) са били малките книжки от библиотека „Галактика“. Всяка от тях е била издавана в най-малко 100 хил. екземпляра. А всички помним колко трудно беше да се открият в книжарниците. Четящата публика беше абсолютно пленена от тях. Продадени са около 3 млн. екземпляра общо от поредицата. Най-много от тях се падат на „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс.

През 80-те години, когато цензурата малко отслабва, на пазара излизат дългоочаквани романи, бестселъри на Запад. Тиражите на „Птиците умират сами“ на Колийн Маккълоу (1982 г.), „Името на розата“ на Умберто Еко (1985 г.), „ Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл (1986 г.) и „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак (1989 г.) надскачат всичко видяно дотогава на книжния пазар. За тези книги се чака на километрични опашки, дават се само с връзки под масата, допечатват се – невиждано събитие също в плановата действителност.

Хората поглъщат разнородна литература в несметни количества – не само защото са лишени от други забавления, но и защото четенето е естествена, саморазбираща се част от ежедневието. А качествените четива не са достатъчно, изборът е ограничен.

Бестселърите след промените

И после дойдоха 90-те.

Веднага след 10 ноември пазарът нахлу и пощуря. Нароиха се издатели, които яхнаха вълната на дълго трупаната жажда за всякаква литература. Започна се неконтролируемо, вихрено издаване на всякакви, дори най-безсмислени книги, за които публиката беше копняла толкова дълго.

През 1991 г. излиза първото издание на български след 1932 г. на „Мъртвите сибирски полета“ – роман, за който се носят легенди. Всъщност – слаба история, без много литература в нея, но коренно различна от това, което е било позволено за четене в продължение на 45 години. Книгата буквално е разграбена от щандовете и достига космически тиражи. Интересното е, че при преиздаването си наскоро тя изобщо не успя да плени публиката. Просто ѝ беше минало времето.

Според спомени на издатели, в онзи момент всяко хартиено тяло, върху което стои поне донякъде популярно на Запад име, е златна мина. Иван Богданов, един от първите издатели след началото на прехода, разказва как е продал „Траектория“ – езотеричните бълнувания на Пако Рабан – в тираж от 300 хил. бройки, а книгите на Даниел Стийл са стигнали общо до над 3 млн.

Йордан Антов, създателят на издателство „Бард“, си спомня и до днес с удивление как успява да продаде книгата „Пълен български хороскоп“ на Пламен Румпалов в общ тираж от 4 млн. бройки за 4 години.

Една и съща публика. Едни и същи читатели. Толкова различна литература. И напълно естествено стихийното предлагане и пренасищането се оказват част от факторите, които много бързо допринасят четенето вече да не е ежедневно и разбиращо се от само себе си. След огромния прилив настъпва реципрочен отлив. Почти цяло десетилетие – от края на 90-те докъм 2010-а – книгоиздаването е в застой и се настанява трайното усещане, че „българинът не чете“.

Тиражите в наши дни

Днес сме близо до равновесната точка. Но е важно да си дадем сметка как качествено се е изменил интересът на читателя към литературата. Най-продаваните заглавия от началото на века до днес у нас са книги, които трудно бихме определили като „голяма литература“. Много от тях са истински явления на масовата литература, които основателно са бестселъри – като „Хари Потър и философският камък“ на Дж. К. Роулинг (2000 г.), от която издателство „Егмонт“ продава над 150 хил. екземпляра. Някои издания отразяват световна тенденция – като „50 нюанса сиво“ на Е. Л. Джеймс, една от най-купуваните книги през последните 5 години в световен мащаб, но и у нас.

Най-ентусиазирано обаче публиката реагира на книги, които се вписват в народняшката вълна, в онова хаотично и импулсивно връщане към стилизирано и нереално минало. Затова двете книги, постигнали тиражи над 100 хиляди без почти никакви усилия, са именно от този род: „Български хроники“ на Стефан Цанев и „Стопанката на Господ“ на Розмари де Мео. Успехът на „Стопанката на Господ“ не е успех на българската литература. Хората, които купуват с настървение тази книга, са клонинги на онези, които са разграбили хороскопите през 90-те.

Ако твърдим, че читателският интерес е мерило за добра литература и ако позволим тиражите да определят стойността, значи сме загубили най-ценното – способността си да различаваме неподправеното от фалшивото. Това е сянката в иначе слънчевото време на видимия за всички книжен ренесанс днес.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg