Снимаш или си оставаш човек

Вече не вярваме в голямото, общото добро. Но все пак го има - и хората винаги ще имат нужда да вършат малки подвизи в негово име

„Лас Рамблас“ е най-оживената пешеходна улица, пълна с туристи, в центъра на Барселона. Снимка: Туристически сайт - Снимаш или си оставаш човек

„Лас Рамблас“ е най-оживената пешеходна улица, пълна с туристи, в центъра на Барселона. Снимка: Туристически сайт

Един човек случайно се разхождал по „Лас Рамблас“, когато някакъв ван се вклинил в гъстонаселения тротоар и започнал да кара на зиг-заг. Хората пищели и падали премачкани, а сергии със сувенири и цветя се срутвали като покосени от бомба. За секунди човешкото меле се разляло и в писъци и рев плъзнало из тесните готически улички на стара Барселона, за да се опита да избяга от случващия се ад. Имало възрастни хора, излезли на разходка. Имало младежи от цял свят, дошли да танцуват, да се влюбват, да правят щуротии. Имало и деца…

Не мога да си представя какво е било – въображението ми отказва да създаде толкова плашеща картина. Не знам и как бих реагирала в подобна ситуация – на думи и обещания съм силна, но как да бъда сигурна, че инстинктът ми за самосъхранение няма да ме отнесе накъдето ми видят очите, преди изобщо да се е включил цивилизационният ми инстинкт да оказвам помощ на ближния. Но знам, че няма и през ум да ми мине в цялата тази зловеща, улична война, когато светът за пореден път свършва, а човешки животи наоколо окапват под колелата на някакъв ван убиец, да извадя телефона си, да включа камерата му и да снимам. Това направил онзи случаен човек от първото изречение на този текст. Снимал бягащи и ранени хора, човешки истерии от последния миг, преди да видиш очите на смъртта, снимал разплакани деца и телесна суматоха. А после, когато разбрал, че е оцелял, когато му станало ясно, че по стечение на божествените обстоятелства не е напуснал жестоката сцена в черен найлонов чувал с цип над главата, когато от всички информационни канали му се прояснило, че е бил в окото на поредната терористична буря и е излязъл от нея цял, жив и здрав… започнал да продава снимките. Бързичко се свързал с агенции и медии и се хванал да се пазари за „репортерските“ си кадри. Някои от тях ги публикували, други останали верни на журналистическия принцип да не мултиплицираме злото, за да не му дадем усещането за триумф, и го отрязали. Но този човек се осмелил да продава! Да търгува със снимки на човешко нещастие, което видял с очите си. Да печели от кадри на търкалящи се ранени тела, които не е успял да вдигне, защото… ами защото е държал телефона си.

Да документираш един пожар, вместо да се включиш в гасенето му, не е нито журналистически рефлекс, нито някакво вътрешно чувство за документиране на случваща се пред очите ти история. Не и в случая, когато си просто един турист, попаднал в поредното сеене на смърт сред невинни, свободни хора. Да кадрираш, вместо да носиш на гърба си ранени хора, да натискаш копчета по GSM клавиатура, вместо да пазиш децата наоколо, не е никаква репортерска всеотдайност. Защото дори и репортерите, чиято работа е да документират, когато станат свидетели на подобна човешка жестокост, престават да са просто репортери на служба и се заемат с най-важното – спасяването на хора. Нали първо бяхме хора, пък после ставахме репортери, фотографи, собственици на мобилни телефони и камери, търговци на запечатани мигове…

От вчера, когато видях единствената масово разпространявана снимка от въпросния „фотограф от мястото на събитието“, на която се виждат всъщност само две човешки сенки – неговата и на още един човек – място не мога да си намеря. Не за друго, а защото това постоянно предефиниране на основни понятия като добро и зло, морално и пошло, полезно и вредно, с които някак трябваше да съм наясно от има-няма тридесет години, не само истински ме изтощи, но и започна да разколебава смисъла им изобщо. Пък то как се живее, без да подпираш нормалните си човешки разпиляности на някакви такива етически стени? Нали ако не вярваме в доброто, ако нямаме стабилни морални ценности и ако не се стремим към полезното, ще загубим най-основния си цивилизационен приоритет – контролиране на емоциите, възможността за преценка и действия спрямо нея. Възможността да назоваваме и отделяме добрите от лошите неща. И способността ни на базата на тези избори да опитомяваме, култивираме и усъвършенстваме човешката си природа.

Америка за България

Покрай случилото се в Барселона се потопих и в хилядите коментари около тази новина. Изчетох част от тези „пада им се“ (след като направиха митинг да искат повече емигранти в страната си), „казах ли ви?!“ (самодоволната кохорта от надомни геополитически разбирачи, за която всеки бежанец е въоръжен до зъби боец на ДАЕШ) и дори „нае..ха ли ви, мръсни европейски либерасти?!“ (изкрещяно от новата гвардия патриотични български националисти с руски знамена и Путин за бог). Нищо от това не ме изненада – то е ясно, че светът се е заел да се самоунищожава и най-силното му оръжие е именно човекът. Това, от което ми стана наистина страшно обаче, е изпарилото се добро и подмяната на съдържанието му. Доброто вече не е универсално – то е дефинирано и разпарчетосано, то е етикетирано, то е многолико и зависимо от толкова много политически, властови, икономически, верски и дори лични, психологически бариери, че си е загубило напълно лицето, обезформило се е, разляло се е. Много депресираща констатация, нали?

Има обаче и друго. В пределните моменти, когато в живота ти се случва нещо разтърсващо, имаш нужда да си намериш устоите във вечните понятия. Същото е и с обществата – когато в тях има катаклизми, те неизменно ще потърсят баланса в изначалните ценности. И у нас това се случва. При това вече не като отделни, пръкнали се сякаш от нищото благородни и бомбастични каузи, а като тих, скромен дори, но постоянен процес.

Някъде около миналата Коледа бях решила за един месец да се отдам напълно на доброто и да търся и споделям само добрите новини. Не беше лесно. Не защото добри новини нямаше, а защото от тях много по-малко хора се интересуват. Гладът за шокиращи новини ни е станал втора природа и добротата – спокойна и усмихната – не може да го утоли. Оттогава насам обаче, полека-лека, тихо и кротко, но някак постоянно и с увеличаваща се скорост, из социалните пространства започнаха да изскачат малки, конкретни, вдъхновяващи добри дела. Веднага се сещам например за поне пет приятелки, които лично или чиито деца дариха дългите си коси за перуки на онкоболни хора. Човекът, от когото си купувам плодове и зеленчуци, оказва се, от години всеки ден дава по една торба продукти на самотни и бедни хора, сред които и бъбривата, мила, квартална луда, бивша цигуларка и музиковед.

Ей така, докато си течеше лятото, моя съседка и приятелка сподели статуса на своя близка, която молеше някой да й подари стара, но работеща пералня, преди да я изхвърли. Въпросната дама, художник илюстратор по образование и професия, съвсем типично за условията в нашата страна, няма как да се изхранва от професията си, още повече пък да се грижи за болната си на легло майка. Но тя го прави, разбира се. Работи каквото й падне, за да свърже двата края, а професионалните умения, признания и награди са натирени някъде в дъното на живота й, вече дори неочакващи по-добри времена. Грижата за майка й е целият й свят. Пере на ръка, защото така и никога не са й стигали парите за някаква, каквато и да е, пералня. Вече просто издъхваше… И моята съседка и приятелка подхвана своя малка кауза. Разказа ни в друг статус тази история и предложи който иска от приятелите й да даде колкото може, за да купим заедно нова пералня. Намери добро предложение на достъпна цена и го постна на стената си. Парите се събраха за няколко часа. Пералнята беше купена, доставена и монтирана, а с остатъка от събраните средства се купи прах за пране и памперси за възрастни за около половин година. Не достигат изразните средства, с които да опиша радостта на жената, когато всичко това й се случи. Само ще ви кажа, че тя нарече десетината човека, които й помогнаха, „моята ангелска дружина“. „Ангелска дружина“ кръстила и пералнята си – споделям ви и тази подробност, защото самото даване на име на нещо толкова обикновено като една машина за пране, потвърждава колко оценен е жестът на подаряването й. И сега знаем, че тежкото ежедневие на една жена е поне малко по-улеснено, благодарение на парченцето добро, което всеки един от тази „ангелска дружина“ е събрал в общия пъзел.

Bookshop 300×250 2

Докато тихомълком течеше тази малка Фейсбук-акция, наоколо сякаш започнаха да ме заливат подобни жестове. Клошарът Иван, който има работа и дом, благодарение усилията на една жена и вдъхновените от нея хора – една забележителна истинска приказка за човешка взаимопомощ, на която смятах, че вече няма как да станем свидетели. Страницата на малкия Ники, който се бори с рака и чието оздравяване се дължи на постоянните усилия на родителите му и всеотдайността на хиляди хора, които зареждат дарителската му сметка с каквото е необходимо. Призивът на някаква варненска автомивка парите от измитите при тях автомобили да бъдат дарени за лечението на един млад мъж. Кошницата в близкия ми магазин, която който иска зарежда с някакви продукти, необходими за подпомагането на едно шестчленно семейство. И още, и още… Конкретни, лични, малки големи каузи на отделни хора за други хора в нужда. Доброто си търси мястото и си го намира в реални биографии, в истински хора.

Във времето на подмяна на ценностите и размиване на понятията хората нямат нужда от генерални акции и безлични, грамадански каузи, в които да се губят, заради мащаба на административно организираното. Нужни са им директни действия, човешки лица и съдби, на които да помогнат. Не вярват на фондации и организации, на администрации и управления, на банкови институции, мобилни оператори, телевизионни състезания и държавни кампании. Вярват един на друг. Вярват на съдбата, която виждат с очите си. Трогват се от страданието, на което могат лично да противодействат, без усилията им да зависят от никого.

Оптимистичната новина от това е, че доброто все пак го има. Малко и конкретно, свито и лично, но го има. И хората винаги ще имат нужда да го разпознават и мултиплицират, да вярват в него и да вършат малки подвизи в негово име.

Песимистичната е, че вече не вярваме в голямото, общото добро. Осакатените деца в Сирия не ни трогват така. Замърсената природа, когато не е дворът на приятеля или реката в родното ни село, не ни хваща за гърлото. Световната бедност не е кауза, която ще ни накара да променим начина си на консумиране на благата, с които разполагаме по едно щастливо стечение на обстоятелствата. Вместо да ни потресе ужасът на родителите, загубили детето си в барселонската атака, ние заставаме в поза „казах ли ви?!“. И когато стотици хора пред очите ни имат нужда от протегната ръка, ние сме склонни да я използваме, за да наснимаме тази нужда, а после да я продадем…

Не казах, че човекът, продаващ снимки от терора в Барселона, е българин. Умишлено не го направих – сигурна съм, че не националността тук е водеща, а и не искам да отделям нашего брата като един вид най-студенокръвния човек в Европа. Достатъчно са ни другите комплекси, които носим, и дребните, нравствени рани в манталитета, които се опитваме да лекуваме. Важното е да не забравяме, че доброто съществува тогава, когато го възпроизвеждаме. И е жизненонеобходимо да не спираме да го правим. Лично и конкретно, но и общо, наднационално, по човешки. Защото нали зад всяка голяма история стоят животите на отделни хора. И всеки е нечий близък и любим, нечия радост и гордост, нечие дете, брат, майка или баща.

Bookshop 728×90