Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Цветан Василев и крушите на Бай Ганьо

Алеко Константинов е описал зародиша на онова, което става зад опърпаната, но доста плътна политическа завеса у нас, лицемерно наричаща себе си „демокрация“

„Бай Ганьо“ трябва да е настолна книга на всеки българин – само през нея би могъл да разбере не само начина на мислене на нашенци, но и да съзре първообраза на сложните схеми, в които винаги е циркулирала политическата ни система и родната държавност. Снимка: БГНЕС - Цветан Василев и крушите на Бай Ганьо

„Бай Ганьо“ трябва да е настолна книга на всеки българин – само през нея би могъл да разбере не само начина на мислене на нашенци, но и да съзре първообраза на сложните схеми, в които винаги е циркулирала политическата ни система и родната държавност. Снимка: БГНЕС

„Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила…“

Вчера прочетох последното интервю на Цветан Василев. Четох го дълго и внимателно, препрочитах и разшифровах факти и абревиатури (то много народ, много институция наблъскана в общата крадлива схема – трудно е да „разпознаеш“ всички), връщах се на разни пасажи, оставах онемяла пред други. Изумителната лекота, с която един изпипан престъпник говори за схемите на едни други направо съвършени, дантелени престъпници, се вряза в съзнанието ми, докато четях, и в края на текста имах нужда поне да се опитам да си я обясня, преди да повърна. И ей така дръпнах от библиотеката „Бай Ганьо“, Алеко Константиновата библия за българския манталитет.

Имам си едно издание от 1963-я, на „Български писател“, с илюстрации на Борис Ангелушев, което си върви с мен във всичките ми нови домове през годините. Не го отварям често – знам историите на бай ви Ганя почти наизуст. Обичам си го и заради моливения подпис на баща ми, покойник от тридесет години, който от първата страница удостоверява, че това е книга от ергенската му библиотека. И него едно време съм го чувала често да повтаря, че „Бай Ганьо“ трябва да е настолна книга на всеки българин – само през нея би могъл да разбере не само начина на мислене на нашенци, но и да съзре първообраза на сложните схеми, в които винаги е циркулирала политическата ни система и родната държавност. Тогава идеята за този прочит ми е минавала през едното тийнейджърско ухо, за да излезе през другото, но сега, след избликналите изпод мустака Цветан Василеви признания, тя изскочи в съзнанието ми и разцъфна. Три часа по-късно бях изчела отново всички фейлетони, този път през призмата на последните събития в държавата и събирателния образ на съвременния български политик – някакво същество с физическите и морални белези и на Бойко Борисов, и на Делян Пеевски, и на Ахмед Доган, и на приседналите в сенките им „чистачи“ като Спас Русев, Алексей Петров и прочие, и на депутати, банкери и бизнесмени, обрамчили държавата в последните две десетилетия, изобщо цялата свита от ганьовци, която сме принудени да издържаме и която… сме. И изумително – на страниците на този малък сборник от остро шеговити фейлетони можеш да съзреш в зародиш цялата структура на това, което става зад опърпаната, но доста плътна политическа завеса у нас, лицемерно наричаща себе си „демокрация“.

„Какво ядете там, круша ли? Браво! Я да видим, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша. Благодаря! Отде ги взимате вий тези неща?

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

– Купуваме ги! – отговаря едва сдържано един от нас.

– Тъй ли? Браво! – одобрява той с пълни от сочната круша уста. – Аз обичам круши.“

Помните ли този пасаж с Бай Ганю във влака, на път за изложението в Прага? Дето с вмирисаното си на прокиснало тяло беше избутал всичките възпитани хора от пейката в купето, за да се „обтегне“, пък в тази позиция да се наслади на малката доза пореден келепирец. Хайде сега да насложим малко факти от настоящето.

В последните дни у нас се напазаруваха две доста сочни круши – Дипломатическия клуб и Царските конюшни. Първите, оказа се, са купени от група младежи, които между правенето на изплезени селфита някак са придобили едни близо девет милиона и в тарапаната са се сдобили с един от най-апетитните и хубави имоти в столицата. Конюшните пък, „набрани“ от държавното дърво в безхаберието на почивните дни около Съединението, заминаха във веригата от превилегировани стомаси за жълти стотинки. И още една сочна круша да не забравя – сградата на кино „Сердика“, чиято фасада щяха да запазват, докато строят петзвезден хотел, нали… Всичко това Бай Ганьо си го получи, докато си лежеше на канапето в пътуващото към Европата купе. Единственото, което направи, е традиционно да не обърне внимание на твърде интелектуалните критики, идващи единствено от изтънялите интелигентски слоеве на обществото ни. И за да означи все пак с нещо воплите им, да рече накрая едно звучно: „Браво!“. Толкоз.

Спомняте ли си го този въпросен влак към Европа от книгата? Чисто нови, модерни купета, с първа и втора класа вагони и сума народ, тръгнал с баби и бебета към сърцето на цивилизацията? И сещате ли се как още в първата вечер гордостта на българските железници се оказва потънала в тъмнина, защото „забравили да приготвят лампите“, та след час цялото това тракащо по сръбските пътища влаково чудо вече е обляно в разтекли се свещи, тоалетните са се превърнали в клоаки, а из коридорите се веят въжета с простряни върху тях пожълтели пелени, гащи и фанели? Не е ли това най-кратката и съдържателна метафора за все още неслучилото се българско „поевропейчване“? Всъщност не – то европейското у нас си е точно толкова, колкото и когато Алеко е писал историите за бай Ганю – хем уж си го имаме по определение, хем му се съпротивляваме, като че ще ни затрие така безценната идентичност. Някакво безсмислено ходене на въже между еснафската, балканска простащина и мъдрата, аристократична Европа. Лютите чушки, втъкнати при сухия хлебец и втасалия кашкавал в пояса на Бай Ганьо срещу балета Puppenfee във виенската опера. „Булгар, булгар!“, изкрещяно от мощното българско гърло малко преди да размътим спокойните води на кроткия европейски живот и цамбурнем насред него с цялата си космата, подлютена и подозрителна народност, зорко следейки единствено за личните дисаги с розовите мускалчета. Само дето ако вдигнем мъничко мащаба, днес простоватият булгар се оказва пременен в „белгийска мантия“, а мускалчетата – я контрабандни цигари, я дрога. Пък спокойният европейски минерален басейн услужливо може да приеме мърлявото и грубо прасешко тяло да се топи в облагите му, защото парите, в крайна сметка, все така не миришат. В този смисъл, без усилие мога да провидя в снизходителните, но мълчливи погледи на останалите посетители в банята смълчаното поведение на европейските институции, които удобно продължават да се правят, че не виждат какво става в страната ни.

Наред с вътрешната и външна политика, в безсмъртните случки за вездесъщия Бай Ганьо, които млади български интелектуалци весело си разказват, се говори и за култура. Любимата ми тема! Изглежда и на Бай ни Ганя, защото той често проявява националната такава. Най-вече, когато е нахранен, без да е дал „парици“. Като в квартирата на Бодков, където нашенецът подхваща да свири на пиано. С един пръст, вмирисан от опърлената малко преди това в домашното огнище на домакините риба. Свири „Сланинка“ – изцяло открадната и побългарена от чешката Slaninka. И понеже „ги знае той тия работи“, минава на „Нощ е ужасна“… „Абе чакай да взема да изпея „Нощ е ужасна“ на тия женоря!…“ Зинва насред пражкия дом с цялата балканска сила на гласището си и очаква да произведе невиждан ефект.

„Grandissimo maestro Verdi – пише Алеко, – Ти нямаш, ти не можеш да имаш врагове!… Ний ще се молим, моли се и ти, Divin Maestro, на всемогущия създател, да не допусне сатаната да те въведе в салона, в който бай Ганьо пее „Нощ е ужасна“…“

Не знам защо, но се сетих за няколко факта от съвременните български културни хроники, „съпътстващата“ културната програма на българската изложба в Лувъра, състояща се най-вече в представяне на книгата на известната с политическата си услужливост журналистка Мадам В. – Валерия Велева (!), демонстративната държавна незаинтересованост от последния проект на Кристо, вечните скандали около присъствието или отсъствието ни от световни арт форуми като Венецианското биенале например и най-вече… светещите и пеещи нови паметници, с които родината започва да се засява. Чалгата в българската култура, възприемана като национална идентичност от бай ганьовците, които продължават да са на власт.

„Снагата ти е топола, / на мойто сърце кат два кола./ На фустаня ти тегеля/ изгори на мен джигеря…“ – това е, което певческата култура на бай Ганьо може да възпроизведе под звуците на циганския оркестър.

„ – Сус бе, ченгене! Не ща аз любовни! На ракия ми свири! – извика им бай Ганьо и тракне с чашата по масата. Почнат „Не щеме ний богатство“ – пак тракне с чашата. Обърнат на „Зелен листец“. „Ха, видяхте ли сега! Е-е-е-ех! Гел кефим, гел!“ … – и бух шишето в земята или в процореца… Е, кой е майсторът на тия работи?“

Ми как кой?! Ние сме били и още сме майсторите на тия работи. Достатъчно е само да огледаме държавната политика за представяне на българската култура по света и с две ръце да се прекръстваме на всяко второ време, надявайки се добрите ни артисти да продължават някак да се реализират по света, въпреки нея. И да цъкаме неодобрително с език, когато се появи следващата българска статуя, която евентуално ще може вече при едно пляскане с ръце да произнася патриотична реч, при две – да танцува хоро, а при три – да готви мешана скара и да простира халища. Па да видят тогава, пусти европейци, кой по ги разбира тия работи с паметниците и културата.

Във вчерашния ми прочит на „Бай Ганьо“ изненадващо се натъкнах и на още едно съвпадение. Става дума за момента, когато г-н Балкански се появява на притихналото в мъка опело на сестра си Марийка в Дрезден. И за това как беше успял да впечатли тъгуващите присъстващи с шумното си публично изсекване, миг преди да тръгне да им раздава кърпи за „бог да прости“. Вечерта след погребението пък обилно се беше се наял и напил у любезните си американски домакини (…„па ядох, ядох, щях да се пукна от ядене; па през нощта… Остави се!…“) и дори беше налетял на една от дамите. Неочачвано точна метафора на това, което наскоро видяхме – как и в най-съкровените си, лични, семейни загуби някои хора у нас могат да потърсят обществена сцена за изява. И келепирец, разбира се – накъде без него.

После идва ред на „Бай Ганьо се върна от Европа“. Прави избори, журналист е, ходи в двореца, има вземане-даване с „депутацията“, влиза в „опозиция – ама де-де“. Четете и сравнявайте! В тази съвършена книга за националната ни идентичност всичко отдавна е казано. Дори и това, което вече е добре да сложим като завет на националното си знаме:

„Търпение, друго няма, тия работи с търпение се оправят, а не с гюрултия. Покорна глава, нали знаеш, сабя не я сече.“

Въставането е въпрос на лично осъзнаване, превърнато в обществена мисия. Полезно ще е редовно да си четем историите на Алековия герой. Не съм сигурна дали след всичките тези години, в които сме го оставили да се шета необезпокояван над главите ни, можем още така добронамерено да вярваме, че прегърнат от добри ръце, той би сътворил чудеса. Лично аз съм доста скептична относно тези негови превъплъщения – твърде много заякна в собствената си простотия и под смълчаните ни погледи я наложи като норма. Но докато само тихинко си се смеем на историите му, нямаме право да го съдим.

Както самият той пише:

„Каквото си търсил, чичовото, таквоз си и намерил.
Твой доброжелател, Ганю Балкански.“

Та и ние така.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах