Защо „Бари Линдън” е най-добрият филм на Кубрик

„Бари Линдън” е на 41 години и бляскавата му дигитализирана форма ни дава възможност отново да оценим самотния и може би най-голям шедьовър на Стенли Кубрик. През 1975-а филмът е наречен „леден”. Кастингът е минавал за ужасен, а начело на всичко критиката е виждала мизантроп. Всичко това е погрешно.

Първо, да вземем Райън О’Нийл. Той никога не е участвал в по-велик филм. Без него „Бари Линдън” щеше да бъде немислим. Фактът, че е американец, прибавя още една нотка на отчуждение у ирландския аутсайдер Бари. Лицето на О’Нийл остава някак безучастно и неоформено, сякаш опитът не оставя следи в самия Бари – той, в края на краищата, не се научава на нищо. Колкото до другите обвинения срещу филма – че бил хладен и отдалечен, емоционално неизразителен – е, визуално съответстващите си смърти на капитан Гроугън („Целуни ме, момчето ми, защото никога повече няма да се срещнем”) и на Бариевия син Брайън, и в двата случая умиращият лежи с глава надясно, а Бари се привежда в сълзи над него, а сцените са сред най-вълнуващите моменти в историята на киното и това се дължи до голяма степен на изпълнението на O’Нийл. Райън O’Нийл е самият Бари Линдън. Няма нищо за доиграване, това е то.

В цялата кариера на Кубрик декорите от късния 18-и век на „Бари Линдън” се появяват отново на неочаквани места: в изисканата версайска зала от „Пътища на славата”, в спалнята отвъд звездния портал от „Старгейт”, та дори в „Портокал с часовников механизъм”. Това показва значението на епохата за работата на режисьора. Кубрик сочи, че във върховата точка на изяществото, маниерите и изтънченото поведение, в точно този исторически период Човекът-животно е отдалечен от океан насилие и кръв само чрез тънката мембрана на учтивостта. Връщането към собствената ни жестокост може да стане всеки момент.

„Бари Линдън” е изпълнен с внимателно поставени сценични ритуали и кодифицирани социални взаимодействия: ухажване, игра на карти, брак, дуел. Всички те се извършват с прецизността на менует, хванати в съвършени кадри от често неподвижна камера. Антиистиричното приближаване на обхващатата всичко в идеална симетрия камера създава илюзия за интимност и е още един начин да ни бъде показано, че Бари няма да постигне целите си.

Когато насилието най-сетне избухва, тази хладна, добре държаща се камера внезапно слиза от триножника в ръцете на оператора, както например в шокиращия побой, който Бари нанася на лорд Булингтън по време на рецитала. Илюзията за цивилизованост рязко е разкъсана и присъдата на Бари е произнесена. Той остава сам и примитивен, като яростната маймуна с костта в „Една одисея в Космоса”.